Решение № 3017 от 4.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4309/2013 г.

Решение № 3017 от 4.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4309/2013 г., V о., докладчик съдията Виолета Главинова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на РИОСВ - гр. Перник, чрез процесуален представител, против решение № 15/31.01.2013 г. по адм. д. № 405/2012 г. на Административен съд - Перник. С обжалваното съдебно решение е отменено негово решение № 16-ДО-10-02/29.11.2012 г. с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 от Закона за управление на отпадъците /ЗУО/ е отнето разрешение за извършване на дейности по събиране, съхраняване, транспортиране и обезвреждане на битови, производствени и строителни отпадъци, издадено на "Мес Ко ММ5" ЕООД", със седалище и адрес на управление в гр. Перник. Касаторът твърди, че постановеното решение е неправилно и излага съображения. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на жалбата на "Мес Ко ММ5" ЕООД". Претендират се разноски. Съдът, сезиран с касационна жалба, е длъжен да се произнесе само по формулираните от касатора основания и то по начина, по който са формулирани, без да преквалифицира искането. С оглед изложеното и подадената касационна жалба съдът счита, че касационната жалба е подадена с правно основание чл. 209, т. 3 от АПК поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд. Ответникът по касационната жалба - "Мес Ко ММ5" ЕООД", със седалище и адрес на управление в гр. Перник, чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение приема, че подадената в срок касационна жалба е неоснователна. С обжалваното решение съдът отменя решение № 16-ДО-10-02/29.11.2012 г. на Директора на РИОСВ - Перник, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 от ЗУО е отнето разрешение за извършване на дейности по събиране, съхраняване, транспортиране и обезвреждане на битови, производствени и строителни отпадъци, издадено на "Мес Ко ММ5" ЕООД", със седалище и адрес на управление в гр. Перник. Решението е за неизпълнение на задължения по отчетността на отпадъците и непредоставяне на документи относно отчета и информацията за управление на дейностите по отпадъците. За да отмени обжалваното решение съдът приема, че същото е издадено в противоречие с материалноправните разпоредби и съществено нарушение на административно производствените правила като решението не е съобразено с чл. 26, чл. 28, чл. 35, чл. 41 от АПК. Решението е правилно. Правилни са изводите на съда, че след като не се е съобразил с нормите на глава V от АПК касаторът не е дал право на настоящия ответник да участва в процеса по издаването на обжалвания административен акт. Нарушението на цитираните по-горе норми, преценени в съвкупност, представлява съществено нарушение на административно-производствените правила, защото административният акт следва да се издаде след като се обсъдят обясненията и възраженията на страните. Обясненията на страните са основен елемент, чрез който се осигурява участието им в производството, а възраженията по смисъла на чл. 35 от АПК могат да са насочени против всякакви процесуални действия, извършени от който и да е участник в производството, както и да процесуални действия, които не могат да бъдат атакувани самостоятелно. Ето защо допуснатите нарушения на административно производствените правила от административния орган правилно са преценени от съда като нарушения от категорията на съществените. Неоснователни са твърденията на касатора за допуснато нарушение на материалния закон. Правилни и законосъобразни са изводите на съда, че фактическите основания, послужили за издаване на обжалвания акт са влезли в сила две наказателни постановления, но те не могат да се приемат като основания, водещи до отмяна на разрешение № 16-ДО-10-00/16.09.2008г. на Директора на РИОСВ - Перник, тъй като правната норма, на която се позовава издателят на акта, е чл. 75, ал. 1, т. 2 от ЗУО. А тя е въведена за първи път с приетия ЗУО, обн. ДВ бр. 53 от 2012 г. и в отменения ЗУО такава норма с такова съдържание не е имало. Съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗНА не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените. В този смисъл изложеното тълкуване на приложението на чл. 75 от ЗУО е ирелевантно. Наведени са твърдения, че съдебният състав не се е съобразил с норми на правото на ЕС. Излагат се съображения, че новият ЗУО, в сила от 13.07.2012 г., е приет, за да транспонира Директива 2008/98/ЕО на ЕП и на Съвета от 19.11.2008 г. относно отпадъците и същата предвижда ясни основания за отнемане на разрешение за дейности с отпадъци. Срокът за транспониране на директивата от Република България, в качеството й на държава членка, е изтекъл на 12.12.2010 г. Нормите, които въвежда новият ЗУО, са в изпълнение на произтичащи от директивата задължения, която вече е действала в правния мир по отношение на всички субекти на правото. Закъснението на Република България да транспонира норми на правото на ЕС които са в сила не освобождава правните субекти с произтичащите от тези норми задължения. Настоящата инстанция не споделя тези твърдения. В доктрината и в трайната практика на Съда на ЕС е възприето единното становище, че в нормите на една директива е възможно да се търси само ограничен /вертикален/ директен ефект. Нормата с ограничен директен ефект предоставя на частноправните субекти само права, но не и задължения, а задълженията възникват за държавите членки. Задължителният характер на директива, на който се основава възможността за позоваване на нея пред национална юрисдикция, съществува единствено по отношение на "всяка държава членка адресат". От това следва, че директивите не могат сами по себе си да пораждат задължения за частноправните субекти и следователно не е възможно позоваване на самата директива срещу частноправен субект. Ето защо национален орган не може да се позовава срещу частноправен субект на разпоредба от директива, чието необходимо транспониране в националното право все още не е извършено. В този смисъл са и решение от 08.10.1987 г. по дело Kolpinghuis Nijmegen /80-86/ и решение от 26.09.1996 г. по дело Arcaro /C-168/95/ на Съда на Европейските общности /Съд на ЕС/. По тези съображения настоящият състав намира касационната жалба за неоснователна, а обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено с настоящото. С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените разноски. По делото е приложен договор за правна защита и съдействие № 0382250/14.01.2014 г. В графа "договорено възнаграждение" сума не е посочена. По делото не е представен списък на разноските, както и платежен документ, който да удостоверява действително сторени такива. Ето защо в полза на ответника разноски не следва да се присъждат. По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение,