Решение № 5523 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3029/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на „Стоун Бред“ ЕООД, чрез адв. Захариев срещу решение № 693 от 20.01.2026 г. постановено по адм. дело № 1749 по описа на Административен съд (АС) гр. Варна за 2025 г. С атакуваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № Р-03000324005034-091-001 от 16.04.2025 г. издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. Варна и потвърден с Решение № 124/15.07.2025 г., с който на „Стоун Бред“ ЕООД са установени задължения в размер на 87 331.87 лв. главница и лихви в размер на 18 708.19 лв. и дружеството е осъдено да заплати на Национална агенция за приходите (НАП) разноски по делото в размер на 8 891.60 лв. Според касаторът решението е неправилно и необосновано – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основните твърдения в подадената касационна жалба, заявени за първи път в нея са свързани с валидността на ревизионния акт. Касаторът твърди, че АС гр. Варна необосновано е приел, че ревизионния акт е издаден при надлежно връчване на Заповед за възлагане на ревизията (ЗВР) №Р-03000324005034-020-001 от 04.10.2024 г. Заповедта е изпратена на електронен адрес [интернет адрес], който никога не е бил посочван от дружеството като такъв за кореспонденция и връчване на съобщения по чл. 28, ал. 2 от ДОПК. Връчването на ЗВР е строго формална процедура със съществени правни последици, основната сред които е поставяне на началото на контролното ревизионно производство. Счита, че след като ЗВР не е връчена по надлежния ред, то не може да се приеме, че въобще е проведена ревизия, а ревизионния акт е лишен от процесуалното си основание. Нито едно последващо узнаване, участие в производството или упражняване на права не може да санира този порок. Като не е съобразил съществения порок на самото учредяване на производството първоинстанционният съд неправилно е приел, че ревизионния акт е валиден. Според касатора е налице и друго основание ревизионният акт да бъде приет за нищожен, а именно издателите му не са имали материално правна правоспособност да го постановят. ЗВР е издаден в условията на заместване от Е. С. Христова. Заповедта за заместване е издадена от директора на ТД на НАП гр. Варна, който няма правомощия да разпореди заместване съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗДСл., във връзка с чл. 13, ал. 1 от ЗНАП. Постановената от некомпетентен орган заповед за заместване не поражда правни последици. Не е налице първата предпоставка за заместване съгласно тълк. решение № 4/22.04.2004 г. по тълк. дело № 4/2002 г. изрична писмена заповед, издадена от съответния компетентен административен орган, с която да е определено лицето, което да изпълнява функциите на отсъстващия титуляр. Твърди, че тъй като директора на ТД на НАП гр. Варна не може да разреши отпуск на С. Генчева съгласно разпоредбите на чл. 57, ал. 3 от ЗДСл., във връзка с чл. 13, ал. 1 от ЗНАП, то не е било налице отсъствие на титуляра на длъжността, което да налага заместване и съответно издаване на ЗВР в условията на заместване. Излага съображения, че неосъщественото от приходната администрация пълно доказване на факта на заместване не е основание делото да се върне за ново разглеждане от друг състав, тъй като администрацията е следвало да установи всички предпоставки за издаване на ревизионния акт, в това число и компетентността на длъжностните лица, които са го издали. Решаващият състав на АС гр. Варна е дал указания от 17.09.2025 г. за доказателствената тежест и е посочил, че административния орган следва да установи, спазването на законовите изисквания при издаването на ревизионния акт. Правомощието на ВАС по чл. 222, ал. 2 от АПК не представлява средство за отстраняване на пропуски на страната при докзването в инстанцията по фактите. Касаторът твърди, че решението противоречи и на материалния закон, тъй като по делото не е доказан размерът на данъчната основа, която е послужила за определените публичните задължения с ревизионния акт. Документите, които доказват размера на данъчната основа са приети по делото. Неправилно съдът е направил извод, че след като не се спори относно размера на данъчната основа тя не се нуждае от доказване. По силата на служебното начало съдът винаги е длъжен да извърши пълна проверка на всички основания за законосъобразност на ревизионния акт, а не само на релевираните от страната такива. По тези съображения се иска решението да бъде отменено, а процесния ревизионен акт да бъде прогласен за нищожен. В условията на евентуалност заявява искане да бъде отменен като незаконосъобразен. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък на направените разноските за касационна инстанция на л. 40 от делото и доказателства за платен адвокатски хонорар. Ответникът – директорът на Дирекция „ОДОП“ гр. Варна при ЦУ на НАП, чрез гл. юрк. Марчева, в писмено становище, счита касационната жалба за неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Поддържа твърдение, че ревизионният акт не е нищожен, а от съдържанието на решението на АС гр. Варна е видно, че са изложени подробни мотиви на стр. 3 и стр. 4, по отношение на валидността на ревизионния акт и процесуалната му законосъобразност. Счита за неоснователно, изразеното за първи път в касационната жалба възражение за нищожност на ревизионния акт. Съдебната проверка е установила, че ревизираното лице е надлежно уведомявано по електронен път за всички действия на ревизиращите. В случая не е ограничена възможността му да представя документи, които счита за относими към предмета на ревизията, както и да прави възражения срещу констатациите на ревизиращите органи. За неоснователно счита и твърдението за некомпетентност на органа издал ЗВР и заповедта за заместване на органите по приходите. Моли решението да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховна касационна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага решението да бъде оставено в сила. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 от АПК, приема следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на обжалване пред административния съд е бил ревизионен акт № Р-03000324005034-091-001/16.04.2025 г., издаден от органи по приодите при ТД на НАП гр.Варна, потвърден с решение № 124/15.07.2025 г. на директора на Дирекция „ОДОП” гр. Варна при ЦУ на НАП, с който на дружеството са установени задължения за ДДС в общ размер на главницата от 87 331.87 лв. и лихва в общ размер на 18 708.19 лв. за данъчни периоди от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. и от м. 01.2024 г. до м. 04.2024 г. Включително. В хода на ревизионното производство е установено, че основната дейност на дружеството през ревизирания период е развивана в шест търговски обекта, в които са продавани предимно хляб и тестени изделия, а така също и чай, кафе, бутилирана вода и др., като само в един от тях – този, разположен в м-ст Приморски № 482, сделките са облагани със ставка ДДС от 20%. В останалите пет обекта, стопанисвани от дружеството, намиращи се в гр. Варна на: 1/ [улица]; 2/ [улица]; 3/ [улица]; 4/ [улица]; 5/ в магазин [адрес] дружеството е декларирало продажби на стоки, които са облагани с 9% ДДС, в общ размер на данъчната основа от 705 141.59 лв., върху която сума от самото дружество е начислен и деклариран ДДС в размер на 63 462.57 лв. За да отхвърли оспорването, първоинстанционният съд е приел, че ревизионният акт е издаден от компетентни органи, при спазване на приложимите административнопроизводствени правила и в съответствие с материалния закон. По делото не е било спорно обстоятелството, че през ревизирания период дружеството е осъществявало дейност в шест търговски обекта, в които е предлагало хляб и тестени изделия, като само в един от обектите сделките са облагани с 20% ДДС, а в останалите пет са начислявали ДДС със ставка в размер на 9%. Според изричното изявление на процесуалния представител на дружеството се оспорват само задълженията произтичащи от допълнително начисления ДДС в размер на 20%, вместо приложената от дружеството 9%. Прието е, че спорът е формиран относно това дали през ревизирания период дейността на дружеството може да се определи като ресторантьорска или кетъринг услуга по смисъла на легалната дефиниция на понятието дадена в т. 61, § 1 на ДР на ЗДДС, във връзк с чл. 6 от Регламент за изпълнение /ЕС/ №282/2011 на Съвета от 15.05.2011 за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО, за които е приложима ставка от 9% ДДС на основание §15д, ал.1 ,т.2 ПЗР на ЗДДС или се касае за доставка на стоки /храни/, за които е приложима стандартната ставка от 20% по чл. 66, ал. 1 от ЗДДС. Тълкувайки относимите разпоредби, първоинстанционният съд е приел, че предлаганите услуги от ревизираното лице не са ресторантьорски или кетъринг услуги, доставката на приготвена или неприготвена храна от супермаректи, магазини и др. подобни. Съдът е тълкувал и понятието помощни услуги, като е съобразил практиката на СЕС и е приел, че за да се определи една сделка като предоставяне на услуги /ресторантьорски/ не е достатъчно да се установи само че има съпътстващи продажбата храни и напитки допълнители услуги, а следва да се установи, че тези допълнителни услуги имат доминиращо значение при предоставянето им и при избора на клиента. За неоснователно е прието позоваването на ревизираното лице на АУАН № F763028 от 10.04.2024 г. за установено нарушение в търговски обект на адрес [улица] и АУАН № F725133 от 31.08.2023 г. за установено нарушение в търговски обектна адрес [улица], тъй като производството образувано по първия АУАН е приключило с резолюция за прекратяването му на основание чл. 54, ал. 1, т. 2 от ЗАНН (л. 54 и 55 от делото), а второто административнонаказателно производство е приключило с предупреждение № F725133 от 12.10.2023 г. (л. 57 и 58 от делото) на основание чл. 28, ал.1 от ЗАНН. Според АС гр. Варна тези документи не опровергават изводите на приходните органи, тъй като тези производства са различни от процесното и съставените в хода им актове нямат обвързваща съда доказателствена сила. Първоинстанционният съд е приел, че свидетелските показания на двамата актосъставители и издадените АУАН за два от обектите не установяват характера на предоставяните услуги. Съдът е достигнал до извод, че по делото не са представени каквито и да било други доказателства относно начина на обслужване в тези и останалите три обекта на задълженото лице от процесните общо шест. АС гр. Варна е изложил и съображения, че не са представени доказателства, че в който и да било от обектите има назначени сервитьори. Освен това категоризацията на един от обектите с една звезда не го прави ресторант по смисъла на т.32 от §1 на ДР на Закона за туризма. Направен е извод, че за обичайния потребител в заведенията от бранда „Хлебарници Пармаксъзов“ ползването на мястото за сядане като възможност за консумация на тестено изделие /баница, кроасан или друго сладкарско изделие/ не е от решаващо значение дали да влезе в търговския обект и да закупи тази стока, докато в общия случай те се консумират в движение или на място различно от заведението, в което се продава. Обоснован е извод, че точно по противоположен начин функционират ресторантите. Въз основа на гореизложеното е направен краен извод, че дължимата ставка за определяне на задълженията по ЗДДС е от 20%. За неоснователно е прието и направеното оплакване, че не е доказан размерът на данъчната основа която е послужила за определяне на публичните задължения с ревизионния акт, тъй като крайната сума за установените задължения по ЗДДС е определена съобразно декларираните от ревизираното лице данни за данък при ставка 9%, като единствено е прибавена разликата до дължимия размер при ставка от 20% и са определени месечните разлики за конкретните данъчни периоди. По тези съображения е направен краен извод за отсъствие на всички основания по чл. 146 от АПК и ревизионният акт е приет за законосъобразен, а подадената срещу него жалба е отхвърлена. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил точно и пълно относимите към предмета на спора факти, въз основа на които е формирал правилни изводи по приложението на материалния и процесуален закон. Неоснователни са оплакванията на касатора, че ревизионния акт е нищожен. Същите са наведени за първи път с касационната жалба. Въпреки това настоящият състав намира, че АС гр. Варна, в изпълнение на служебното си задължение е обсъдил валидността на ревизионния акт и правилно е стигнал до извод, че не са налице основания същият да бъде приет за нищожен. На л. 3 от административната преписка са представени доказателства за връчване на ЗВР № Р-03000324005034-020-001/04.10.2024 г. От представените доказателства е видно, че връчването е извършено по електронен път. Електронната преписка е активирана на 10.10.2024 г. от IP 217.145.92.1 и документите са изтеглени от имейл [електронна поща]. Настоящият състав намира за неоснователни твърденията за нередовно врьчване на ЗВР на електронния адрес на дружеството. По делото не е било спорно, че всички актове на приходната администрация са връчени на този имейл адрес. От наличните по делото доказателства е видно, че ревизираното лице е осъществявало кореспонденцията си с НАП чрез този електронен адрес. Същият е посочен във всички заявления на дружеството, както за заявяване ползване на услугите на НАП с КЕП, така и заявлението, подадено лично от Н. Д. П. по чл. 100, ал. 1 от ЗДДС с вх. № 033911400002665/30.01.2014 г. за регистрация на дружеството по ЗДДС. Съгласно разпоредбата на чл. 101, ал. 5 от ЗДДС изр. последно заявените електронни адреси за кореспонденция се считат за електронен адрес за получаване на съобщения, съгласно чл. 28, ал. 2 от ДОПК. В настоящия случай е налице писмено изявление на дружеството, с посочване на електронен адрес за кореспонденция. В този смисъл са решенията постановени по адм. дело № 7274/2025 г. по описа на ВАС, адм. дело № 4165/2025 г. по описа на ВАС, адм. дело № 3376/2024 г. по описа на ВАС и др. Цитираните в касационната жалба решения са постановени при различна фактическа обстановка, която не е идентична с установеното в настоящото производство. Така например в решението по дело №4307/2024 г. на ВАС е установено, че липсва изобщо електронна разписка за връчване, а пратката на електронния адрес изобщо не е активирана. В решение по дело №7813/2023 г. на ВАС е прието, че връчването е осъществено на адрес различен от този на дружеството и на физическото лице по отношение на което се извършва ревизията. Не е била установена връзка между електронния адрес, на който е връчвано и ревизираното лице. По дело №8769/2022 г. съставът на ВАС е приел, че ревизията е на физическо лице, в качеството му на управител на дружеството, а електронният адрес е деклариран от дружеството. Тъй като в настоящия процес не са направени такива установявания съдът намира, правилно АС гр.Варна е направил извод, че ревизираното лице е надлежно уведомявано по електронен път за всички действия на ревизиращите и не е било ограничено по никакъв начин правото му на защита. В хода на ревизионното производство, дружеството е могло да представя документи, които счита за относими към предмета на ревизията, да прави възражения срещу констатациите на ревизиращите и да представя доказателства в подкрепа на защитната си теза. Правилни са изводите на АС гр. Варна, че ревизионният акт е валиден и не са налице основания за прогласяването му за нищожен. Ревизионното производство е образувано със ЗВР № Р-03000324005034-020-001/04.10.2024 г. (л. 1-3), издадена Е. С. Христова, Началник сектор „Ревизии“ в Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП гр. Варна в качеството й на заместник на С. Й. Г., Началник на сектор „Ревизии“, в Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП гр. Варна, и двете определени със Заповед № Д-752/03.04.2024 г. на териториалния директор на НАП гр. Варна /л. 295 от адм. преписка/ на основание чл. 112, ал.2, т. 1 от ДОПК. По делото на л. 297 е представена Заповед № Д-2178/30.09.2024 г. на директора на ТД на НАП гр. Варна за заместване на С. Й. Ганчева, заемаща длъжността началник сектор в отдел „Ревизии“, дирекция „Контрол“ при ТД на НАП гр. Варна, от Е. С. Христова орган по приходите заемащ същата длъжност. На л. 296 е представена Заповед № 35-9596/30.09.2024 г. за разрешен отпуск на С. Й. Ганчева за 04.10.2024 г. Тези заповеди са представени с административната преписка и не са били оспорени. Същите доказват компетентността на автора издал документите. Неоснователно е и твърдението на касатора, че заповед №Д- 2178/30.09.2024 г. на директора на ТД на НАП гр. Варна е издадена от некомпетентен орган. В настоящото производство не следва да се извършва проверка относно законосъобразността на тази заповед, тъй като това би било осъществяване на косвен съдебен контрол върху административен акт. Въпреки това, следва да бъде отбелязано, че съгласно императивната разпоредба на чл.84, ал. 1 и ал.2 от ЗДСл при отсъствие на държавен служител изпълнението на служебните задължения се осъществява от непосредствения ръководител или от друг държавен служител от състава на съответната администрация. Заповедта за заместване се издава от органа по назначаването въз основа на искане от непосредствения ръководител. В случая ревизията е възложена от длъжностно лице с правомощията на орган по приходите, компетентен да възлага ревизии, тъй като е в персоналния обхват на заповедта по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК, който е изпълнявал по заместване служебните задължения на отсъстващ държавен служител. С отпадането на основанията за заместването при завръщане на отсъстващия, то последният продължава да изпълнява служебните си задължения. В случая заместването е разпоредено от орган по приходите, комуто са възложени отделни правомощия на орган по назначаването по реда на чл. 6, ал. 3 от ЗДСл със съответната заповед от органа по назначаването по чл. 13, ал. 1 от ЗНАП. Противно на твърденията на касатора, по делото са приложени доказателства относно наличието на всички предпоставки от фактическия състав на заместването на държавен служител от друг надлежно овластен. В този смисъл са решение по адм. дело № 12182/2020 г. по описа на ВАС, адм. дело № 7119/2022 г., по описа на ВАС, по адм. дело № 11207/2015 г. по описа на ВАС и др. В разглеждания случай спорът между страните е изцяло правен и се свежда до това дали осъществяваните от ревизираното лице доставки за процесните периоди, в стопанисваните от него обекти, представляват ресторантьорски услуги, съответно правилно ли дружеството е начислявало 9% ДДС за реализираните продажби, вместо 20%. Съгласно чл. 66, ал. 2, т. 3 от ЗДДС (ред. към ДВ, бр. 111 от 31.12.2021 г., в сила от 01.12.2020 г. до 31.12.2022 г.,) ставката на данъка е 9 на сто за ресторантьорски и кетъринг услуги, които се състоят в доставка на приготвена или неприготвена храна, включително състояща се в доставка на храна за вкъщи; това не се прилага за ресторантьорски и кетъринг услуги, които се състоят в доставка на спиртни напитки, включително в случаите по чл. 128. Разпоредбата на § 15 от ПЗР на ЗДДС (ред. ДВ, бр. 102 от 2022 г., в сила от 01.01.2023 г.) предвижда, че ставката на данъка по чл. 66а (9%) се прилага до 31 декември 2023 г. за доставка на ресторантьорски и кетъринг услуги, които се състоят в доставка на приготвена или неприготвена храна, включително състояща се в доставка на храна за вкъщи; това не се прилага за ресторантьорски и кетъринг услуги, които се състоят в доставка на бира, вино и спиртни напитки, включително в случаите по чл. 128. Понятието „Ресторантьорски и кетъринг услуги“ е дефинирано с § 1, т. 61 от ДР на ЗДДС (ред. към ДВ, бр. 111 от 31.12.2021 г., в сила от 01.01.2022 г.), съгласно който това са ресторантьорските услуги и кетъринг услугите по смисъла на чл. 6 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 на Съвета от 15 март 2011 г. за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност. Не е ресторантьорска или кетъринг услуга доставката на приготвена или неприготвена храна от супермаркети, магазини и други подобни. С чл. 6 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 на Съвета от 15 март 2011 г. за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност е дадена следната дефиниция на ресторантьорските услуги и кетъринг услугите: услуги, които се състоят в доставката на приготвени или неприготвени храни или напитки, или и на двете, за консумация от човека, придружени от достатъчно помощни услуги, за да могат да се консумират непосредствено. Доставката на храна, на напитки, или и на двете е само един компонент от едно цяло, в което услугите играят по-голяма роля. Ресторантьорски услуги е доставката на такива услуги в заведенията на доставчика, а кетъринг е доставката на такива услуги извън помещенията на доставчика. В § 2 е предвидено, че доставката на приготвени или неприготвени храни или напитки или и на двете, независимо дали е включен превозът, но без каквито и да било други помощни услуги, не се смята за ресторантьорска услуга, нито за кетъринг услуга по смисъла на параграф 1. Дефиницията на понятието ресторантьорски услуги, както и практиката на Съда на ЕС сочи, че се касае за доставка на услуга със сложен състав, който изисква кумулативното наличие на доставка на храна и на предоставени помощни услуги, които според европейския законодател следва да имат по-голяма тежест. В конкретния случай, правилно и обосновано административният съд е приел, че осъществяваната от задълженото лице дейност през ревизираните периоди не попада в обхвата на понятието „ресторантьорски услуги“. Съобразно чл. 170, ал. 1 от АПК, във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, доказателствената тежест е на ревизираното лице, което в случая не е успяло да установи нито в хода на ревизията, нито в съдебната фаза на производството, съществуването на фактическите основания, въз основа на които черпи благоприятни правни последици, а именно – осъществяване на ресторантьорски услуги съобразно посочения по-горе смисъл на понятието, съответно в противоречие с приложимия материален закон е прилагало намалена ставка на ДДС в размер на 9% във връзка с извършваните доставки. Съгласно практиката на СЕС, ресторантьорските сделки се характеризират със съвкупност от елементи и действия, от които доставката на храна е само съставна част, и в рамките на тази съвкупност услугите подчертано следва да доминират. В тази връзка АС гр. Варна правилно е съобразил решението на СЕС по дело C-703/19 от 22 април 2021 г., образувано по преюдициално запитване на ВАС, Полша, със сходни с настоящото дело факти. В т. 49 от решението Съдът е уточнил, че доминиращият елемент трябва да се определи, като се вземе за основа гледната точка на средностатистическия потребител и като в рамките на цялостната преценка се отчете не само количественото, но и качественото значение, което имат елементите на предоставяне на услуги в сравнение с елементите, свързани с доставянето на стоки, като се е позовал на решение от 10 март 2011 г., Bog и др., C-497/09, C-499/09, C-501/09 и C-502/09, EU:C:2011:135, т. 62. В т. 54 СЕС е подчертал, че що се отнася до приготвянето на продуктите, видно от практиката на Съда, фактът, че доставката на приготвени храни предполага тяхното готвене или претопляне — което представлява доставка на услуги — трябва да се вземе предвид при общата преценка на въпросната сделка с оглед на квалифицирането ѝ като доставка на стоки или доставка на услуги. Ако обаче приготвянето на крайния топъл продукт се свежда главно до общи и стандартни действия, които през повечето време се извършват не по поръчка на конкретен клиент, а постоянно или редовно в зависимост от общите очаквания за търсенето, то не представлява елемент на разглежданата сделка, който е с по-голяма тежест, и само по себе си не може да ѝ придаде характера на доставка на услуги. По делото не са ангажирани доказателства и доказателствени средства, от които да се установява, че тестените изделия и храни, предлагани в обектите, преминават обичайните за ресторантите готварски и технологични процеси, които могат да се определят като такива, надхвърлящи общи и стандартни действия по смисъла на т. 52 от решението на СЕС по дело С-703/19. От събраните по делото доказателства не се установява, че в обектите не е имало назначени лица на длъжност сервитьор, като недоказано е останало твърдението, че продажбата на храна е предшествана и съпроводена от множество действия, които да придадат на дейността характер на ресторантьорска такава. По отношение липсата, респективно наличието на сервиране, следва да се съобрази дефиницията на ресторантьорските услуги, съдържаща се в чл. 6 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 и практиката на СЕС по сходни казуси, според които наличието на сервиране в съответния обект не е задължителен елемент от фактическия състав на тази доставки. Обслужването на клиентите не се ограничава единствено до сервиране на храната, както приема СЕС в горецитираните решения, а е свързано и с много други дейности, преобладаващата част от които не са осъществявани в обектите, стопанисван от ревизираното лице. Към ревизираните периоди, противно на тезата на касатора, не се установява извършване на дейности по сервиране, разясняване и консултиране на клиентите при избора им, по начин, присъщ за заведение от ресторантьорски тип. По делото не се спори, а и не се твърди, в обекта да е имало сервитьор. АС гр. Варна правилно е приел, че изводът за характера на осъществяваните доставки, които не разкриват белези на ресторантьорски услуги, не се променя и от показанията на двамата свидетели, съставили двата АУАН и от самите актове, както и от наличието на удостоверение за категоризация на част от обектите с една звезда. Категоризацията на обектите се издава с оглед нормативните изисквания на чл. 119 и сл. от Закона за туризма и не предопределя, само по себе си, вида на дейността за данъчни цели. Настояшият състав напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че производството по издаване на АУАН е различно от настоящото и съставените актове сами по себе си не обосновават извод, че дължимото в случая ДДС е в размер на 9%. В показанията на свидетелите се констатират разминавания относно това дали в обекта храната се сервира и има ли лице, което осъществява функциите на сервитьор, но дори това да не е така преценката относно това дали се касае за ресторантьорска и кетърниг услуга не следва да се основава на личните възприятия на проверяващите, а на критериите поставени в закона. Ето защо, анализирайки събраните по делото доказателства във връзка с приложимите законови норми, правилно и обосновано административният съд е приел, че осъществяваната от ревизираното лице дейност се свежда до доставка на стоки, като липсва предоставяне на достатъчно помощни услуги, за да може същата да бъде окачествена като ресторантьорска услуга. По изложените съображения настоящият касационен състав приема, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и при обоснованост на правните изводи, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК (ред. ДВ бр. 17 от 13.02.2026 г.) във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, възлизащи на 200 лв. Посочената сума следва да се превалутира на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, като възлиза на 102.26 евро. Мотивиран така, Върховен административен съд, състав на осмо отделение