Решение № 621 от 5.02.2013 г. на ВКС по н. д. № 1928/2012 г.

Решение № 621 от 5.02.2013 г. на ВКС по н. д. № 1928/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Елена Величкова Срещу въззивна присъда по внохд. № 1286/2011 г. на Апелативен съд гр. София са постъпили касационен протест от Апелативна прокуратура гр. София и жалба от частните обвинители. В съдебно заседание протеста се поддържа от представителят на Върховната касационна прокуратура с доводи за съществени процесуални нарушения визирани в чл. 348, ал. 1 т. 1 и 2 НПК. Частните обвинители, чрез повереникът си поддържат жалбата си, с оплаквания за съществени процесуални нарушения и нарушение на закона и с искане присъдата да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане. Защитата на подсъдимия намира постановената въззивна присъда законосъобразна и при спазване на процесуалните правила, а жалбата на частните обвинители и протеста неоснователни. Върховният касационен съд на РБ първо наказателно отделение, като съобрази становищата на страните и за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 5.06.2012 г. постановена по внохд. № 1286/2011 г. на Апелативен съд гр. София е отменена осъдителна присъда по нохд. № 3441/2011 г. на Софийски градски съд и вместо това подсъдимия О. М. С. е признат за невиновен на 3.12.2010 г. в [населено място] при управление на лек автомобил с дк [рег. номер на МПС] да е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост да е причинил смъртта на Д. Т. П., поради което и на основание чл. 304 НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1 б. В НК вр. с чл. 342, ал. 1 НК. ПО ПРОТЕСТА на Апелативна прокуратура гр. София и жалбата на частните обвинители: В протеста е направено оплакване за съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата по делото, като се акцентира на игнорираните показания на св. Е. Жалбата на частните обвинители е за нарушение на закона и процесуални нарушения по доказателствената дейност на въззивния съд, като се сочи отново не обсъдени и съпоставени с останалите доказателства по делото на показанията на св. Е. главно за обстоятелството, че тя е възприела преминалия през нейната пътна лента пешеходец и намалила скоростта си на движение за да не го удари, необсъдени и несъобразени и обясненията на подсъдимия дадени в разпита му пред Софийски градски съд на 26.09.2011 г. Възразява се и по неправилното приложение на чл. 15 НК, тъй като подсъдимия сам се е поставил в невъзможност да изпълни задълженията си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Доводите са основателни и това е така защото: За да признае подсъдимия С. за не виновен въззивния съд е приел, че за "подсъдимия е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, тъй като той не е допуснал несъобразяване с предписанията на правно регламентирана дейност, която осъществява при управление на МПС, които нарушения да се в причинна връзка със съставомерния резултат и са били налице условия, при които водачът е бил постановен в положение на невъзможност да предотврати настъпването на вредните последици"..."не е налице причинна връзка между нарушението на режима на скоростта, съобразена с видимостта на осветената зона и настъпилия резултат...подсъдимия нито е могъл нито е бил длъжен да предвиди настъпването на обществено опасните последици". Извода е незаконосъобразен и е резултат на подценяване значението на някой обстоятелства от значение и надценяването на други. Въззивния съд е отдал незаслужено /решаващо / значение на осветената зона от късите светлини на управлявания от подсъдимия лек автомобил, приел е че "обективно подсъдимия е могъл да види пресичащия пешеходец на 3,5 м. от дясно на движението си " и, че опасната зона на спиране е в рамките на осветената зона. Този извод игнорира изцяло показанията на св. Е., която установява че е управлявала лек автомобил в средната лента, малко зад автомобила управляван от подсъдимия, при същите условията на къси светлини, видяла е пешеходеца при навлизането му на пътното платно и е намалила скоростта си на движение. Игнорирано е и обстоятелството, че пътното платно е с ширина 10,50 м, с три ленти от по 3,50 м., че пострадалия е преминал две от лентите и удара е на 1 метър, в ляво от разделителната линия, т. е. преди удара пешеходеца е изминал 9,50 м., а не 3,50 както е по заключенията на назначените от въззивния съд допълнителни експертизи. Неправилно въззивния съд е приел, че пешеходеца излиза от тъмно в осветената от фаровете зона. Вярно е, че уличното осветление е слабо и дъжда силен, но все пак и въззивния съд приема, че св. Е. е видяла пешеходеца от стъпването му на платното до удара, а и фаровете на управлявания от нея автомобил осветяват разстояние, колкото и тези на подсъдимия. Никъде вещите лица не твърдят, че в двете стоящи от дясно ленти за движение е било пълен мрак и не е имало никаква видимост /тъмна зона/, за да е налице преминаване на пешеходеца от тъмно на светло. Все пак в рамките на града около 19 часа месец декември, с улично осветление, макар и слабо /виж снимката на л. 13 от досъдебното производство/ някаква видимост, макар и ограничена е имало. Налице е и вътрешна противоречивост на извода за обективна невъзможност да се види пешеходеца. От една страна съда приема, че подсъдимия не е имал обективна възможност да види пострадалия от момента, в който е започнал пресичане на пътното платно, а от друга дава вяра на показанията на св. Е. управлява лек автомобил в съседната лента за движение, при същите условията на осветеност и видимост, че е видяла пешеходеца от момента, в който стъпил на пътното платно и започнал пресичане от дясно на ляво по посока на движението на двата автомобила, преминал 9,5 метра и бил ударен на 1 метър в ляво от разделителната линия. Неверен е и извода, че избраната от подсъдимия скорост на управление на лекия автомобил е съобразена със състоянието на пътя и превозното средство, тъй като не били налице "обективни фактори свързани с пътната настилка, неравности и други особености които да налагат избор на скорост по ниска от тази избрана от водача". Както бе посочено по горе съда е приел, че дъжда е бил силен и ограничавал видимостта и това очевидно е обективен фактор свързан с задължителната преценка по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Разрешената скорост от 50 км./ч. на същото място е такава за идеални пътни и климатични условия, каквито в случая очевидно не са били налице. Като не е съобразил скоростта си на движение, с обективно съществуващите обстоятелства подсъдимия сам се е поставил в невъзможност да изпълни задължението си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Несъобразено в тази връзка е и ТР № 28/84 г. на ОСНК където: - "величината на скоростта на движение е в зависимост от отрицателното влияние на факторите /в случая движение в тъмната част на денонощието, силен дъжд, мокра пътна настилка, ограничена видимост/. Колкото повече и по неблагоприятни са те /факторите/ толкова по ниска трябва да е скоростта на движение в сравнение с максимално предвидената". В случая подсъдимия е управлявал лекия автомобил с максимално предвидената скорост от 50 км./ч., която не е съобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. При тези констатации, Върховният касационен съд на РБ първо наказателно отделение намира, че от въззивния съд са допуснати нарушения на правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото, които са съществени и са възпрепятствали правилното приложение на закона /чл. 15 НК/, доколкото въпросът за вината и отговорността на подсъдимия са такива по установяване на обстоятелства от значение, очертани в чл. 102 НПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ първо наказателно отделение намира постановената въззивния присъда при съществени процесуални нарушения и на закона, а подадените протест и жалба на частните обвинители основателни. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК вр. с чл. 348, ал. 1т. 1 и т. 2 НПК Върховният касационен съд на РБ първо наказателно отделение