Решение № 2235 от 26.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7398/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена чрез юрисконсулт М. Панчева, срещу решение 206 от 11.01.2023 г., постановено по адм. дело 8994/2022 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е отменена издадена от него заповед 03-РД/1477 от 04.05.2022 г. относно отказано финансиране, преписката е върната за ново произнасяне и са присъдени разноски. Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба, подадена от Максит ЕООД, [ЕИК], чрез пълномощника адвокат Р. Рангелов, против определение 2738 от 28.03.2023 г. на АССГ по същото адм. дело 8994/2022 г., с което е изменено постановеното решение в частта за разноските. Касационният жалбоподател и ответник по частната жалба - изпълнителен директор на ДФЗ, оспорва съдебното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изразява несъгласие с извода на АССГ, че заповедта е издадена в противоречие с материалния закон. Счита, че неправилно съдът е приел, че разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 "Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020 г. (Наредба 9 от 21.03.2015 г.) се явяват специални по отношение разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредба 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани (Наредба 3 от 29.01.1999 г.). Намира също, че е налице и нарушение на чл. 25, ал.1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. във връзка с настъпилата промяна в собствеността върху недвижимия имот за която органа не е бил уведомен, тъй като за дружеството не са налице гаранции, че безпрепятствено би могло да реализира инвестиционното си намерение в този обект. Иска отмяна на съдебното решение и оставяне в сила на обжалваната заповед. По отношение на частната жалба, в нарочен писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва същата, като споделя извода на АССГ, че предмет на проверка по делото е законосъобразността на акта, а не преценка на стойностното изражение на отказаното финансиране. В съдебно заседание претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, съгласно представен списък. Ответникът по касационната жалба и частен жалбоподател - Максит ЕООД, в представен писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба, като поддържа изводите на АССГ в атакуваното решение и пледира то да бъде оставено в сила. Поддържа частната си жалба, като намира, че при определяне разноските по делото следва да се приеме, че то е с материален интерес. Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски за настоящото производство. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба и за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството и в срок, е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е заповед 03-РД/1477 от 04.05.2022 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 20а, ал. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и чл. 37, ал. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 39, ал. 1, т. 2, вр. чл. 42, ал. 1 на Наредба 9 от 21.03.2015 г., е отказано да бъде финансирано заявлението за подпомагане на Максит ЕООД, ИД на проекта 08/04/1/0/00153 на стойност 1 912 260,00 лева. Отказът е постановен на две основания: 1. Дружеството отговаряло на условието да е регистриран земеделски производител към датата на депозиране на заявлението си, но към момента на издаване на заповедта, такава регистрация не е била налице, поради което не отговаря на изискванията на чл. 13, ал. 2, вр. чл. 5. ал. 3 и ал. 5 от Наредба 3 от 29.01.1999 г.; 2. Настъпила промяна в статута на имотите за които е декларирано, че ще се развива дейността, без за нея да е уведомен административният орган своевременно, което поставя под съмнение изпълнението на условието на чл. 25, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. Промяната се изразявала в прехвърлянето през 2020 г. на имота от собственика Локал Асетс Мениджмънт Енд Рисорсис АД на Първа инвестиционна банка, като наемният договор от който Максит ЕООД черпи правата си, е запазил действието си, но за промяната не бил уведомен административният орган. В мотивите на съдебното решение е обсъдена фактическата обстановка по повод развилото се административно производство. Същата не е спорна между страните. Установено е, че Максит ЕООД е подало на 16.11.2016 г. заявление за финансиране по подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства от мярка 4 Инвестиции в материални активи от Програма за развитие на селските райони (ПРСС) за периода 2014-2020 г., с предмет на инвестиция Оборудване на ферма за отглеждане на патици в [населено място], общ. Добричка, обл. Добрич. Стойността на разходите, за които се кандидатства е 1 912 260 лева без ДДС. Приложил е бизнес-план, решение на дружеството за кандидатстване, справка от регистъра за земеделските стопани за дружеството за стопанската години 2016 - 2017 г., регистрационна карта на земеделски производител, анкетна карта на регистрирания земеделски стопанин, инвентарна книга, удостоверения за липса на задължения, уведомление до директора на РИОСВ - Враца за инвестиционно намерение, вписан договор за наем на недвижим имот между Максит ЕООД и Локал Асетс Мениджмънт Енд Рисорсис АД за срок от 7 години. По заявлението първоначално изпълнителният директор на ДФЗ издал заповед 03-РД/2614/27.06.2018 г., с която било отказано финансиране, тъй като проектът на дружеството не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., поради наличие на индиция за общ проект, който е разделен на три по-малки с цел получаване на по-високо индивидуално подпомагане. С решение 5862/10.10.2019 г. по адм. дело 13652/2018 г. на АССГ, оставено в сила с решение 11159/20.08.2020 г. на ВАС по адм. дело 14486/2019г., заповедта е отменена и преписката е върната на органа за ново произнасяне, като е постановено, че административният орган в нарушение на материалноправните разпоредби е приел наличие на изкуствени условия, а не на условия за насърчаване на сътрудничеството между земеделските стопани и преструктуриране и развитие на наличните материални мощности в стопанствата. След връщане на делото е издадена оспорената пред АССГ заповед. При постановяване на атакуваното по настоящото дело решение първоинстанционният съд е приел от правна страна, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК, но е в противоречие с материалния закон. Намерено е по отношение на първото основание за отказ, че изискването на чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г., кандидатите да са регистрирани като земеделски стопани съгласно чл. 7, ал. 1 ЗПЗП, важи само към момента на подаване на заявлението. Тези норми са преценени като специални спрямо нормата на чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредба 3 от 29.01.1999 г., която предвижда право на регистрираните земеделски стопани със заверени за съответната стопанска година регистрационни карти да получават финансово подпомагане по съответните схеми и мерки. При така извършеното тълкуване фактически АССГ е достигнал до извода, че е достатъчно кандидатът да е бил регистриран като земеделски стопанин към момента на подаването на заявлението и не е необходимо да поддържа регистрацията си за да получи финансиране впоследствие. Като незаконосъобразно е преценено и второто основание за постановения отказ. Този извод е обоснован с представения към документите за кандидатстване договор за наем на земята и помещенията, който е със срок на действие от 7 години, считано от 05.04.2016 г. Договорът е надлежно вписан, следователно обвързва както собственика към момента на подписването му, така и приобретателите при промяна на собствеността, съгласно чл. 237 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Така АССГ е намерил, че към заявлението е представен документ за ползване на имота за срок не по-малко от 6 години, считано от датата на подаване му, съгласно изискванията на чл. 25, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. С решението в тежест на ДФЗ са присъдени разноски в полза на Максит ЕООД в размер на 53 383 лева, от които 50 лева, платена държавна такса и 53 333 лева, платено адвокатско възнаграждение. След постановяване на решението, АССГ е постановил по делото и определение 2738 от 28.03.2023 г. в производство но чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С него по искане на изпълнителния директор на ДФЗ, решението е било изменено в частта за разноските, като ДФЗ е осъден да заплати на дружеството-жалбоподател вместо 53 383 лева, разноски от 1660 лева. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че делото е без материален интерес и при установената прекомерност на адвокатското възнаграждение, приложение намира минимумът по чл. 8, ал. 2, т. 7 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така постановеното решение, както и изменящото го определение в частта за разноските, са неправилни. Първоинстанционният съд обосновано е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в изискуемата от закона форма, но изводите му за нарушение на материалния закон досежно първото основание за отказ, са погрешни. В случая се установява от събраните по делото доказателства и не е спорно, че Максит ЕООД е имало регистрация като земеделски стопанин по реда на Наредба 3 от 29.01.1999 г., респ. по ЗПЗП, към момента на подаване на заявлението за подпомагане през 2016 г., така както изисква чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. Тази първоначална регистрация обаче, не може да обоснове възможност за лицето да получи финансиране по ЗПЗП, ако не бъде поддържана както в периода на кандидатстване, така и след това при финансирането. С чл. 5, ал. 3 от Наредба 3 от 29.01.1999 г. е въведено задължение за регистрираните земеделски стопани ежегодно да представят актуална информация за дейността си чрез анкетна карта с анкетни формуляри. Тази информация е необходима за заверяването на регистрационната карта по ал. 2 на нормата, която се издава на земеделския производител след вписването му в регистъра по чл. 7 ЗПЗП. Чрез ежегодната заверка се удостоверява, че вписаното в регистъра лице продължава реално да осъществява дейност като земеделски стопанин. Безспорно Максит ЕООД не е изпълнило това задължение към 2022 г. и съответно няма валидна регистрация. Неизпълнението на задължението по чл. 5, ал. 3 от Наредба 3 от 29.01.1999 г. лишава земеделския производител от правата по чл. 6 от Наредбата, включително на финансово подпомагане по съответните схеми, мерки и интервенции от Европейските земеделски фондове чрез ДФЗ. В тази връзка правилно административният орган е приел, че след като дружеството няма вече качеството на земеделски производител, то не може валидно да получи финансирането за което кандидатства по подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства от мярка Инвестиции в материални активи от Програма за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г. Неправилни са разсъжденията на АССГ, че разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. се явяват специални по отношение на чл. 6 от Наредба 3 от 29.01.1999 г. Те уреждат различна правна материя, поради което не се отнасят като общ към специален нормативен акт. Изискването към кандидатите да са регистрирани като земеделски към датата на подаване на заявлението за подпомагане, в никакъв случай не противоречи на задължението им да поддържат регистрацията си по Наредба 3 от 29.01.1999 г., ако желаят да получават финансиране по реда на ЗПЗП. Ако не отговарят на изискванията за задължителна регистрация, те нямат право на финансово подпомагане съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредба 3 от 29.01.1999 г. Касационната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че не е налице второто основание за постановения отказ. Представеният по преписката договор за наем е със срок на действие от 7 години, считано от 05.04.2016 г. Той е бил вписан, поради което обвързва и приобретателя, съгласно чл. 237 ЗЗД, а това обосновава спазване на изискванията на чл. 25, ал. 1 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. Липсата на това основание обаче, не променя извода за законосъобразност на издадения отказ от изпълнителния директор на ДФЗ поради наличието на другото основание - липсата на валидна регистрация за Максит ЕООД като земеделски производител. По изложените съображения обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено. Тъй като не се налага събиране на нови доказателства, при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови друго решение по съществото на спора, с което жалбата като неоснователна следва да бъде отхвърлена. По отношение на частната жалба, определението за разноските също трябва да бъде отменено. Това се налага не заради изложените от жалбоподателя доводи, а на основание отмяната на главното решение, тъй като определението за разноски само го допълва и няма своя самостоятелна юридическа сила. Искането за присъждане на разноски на касационния жалбоподател следва да бъде уважено на основание чл. 143, ал. 1 и 3 АПК. Максит ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на ДФЗ разноски за юрисконсултски възнаграждения в размер по 150 лева за първата и за касационната инстанция, определени по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, към които препраща чл. 143, ал. 3 АПК. Освен тях дружеството следва да бъде осъдено да заплати на ДФЗ и 1700 лева за заплатената държавна такса за касационната жалба. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд,, пето отделение