Решение № 13419 от 9.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 404/2019 г.

Решение № 13419 от 9.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 404/2019 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на Д. Димитрова от [населено място ], чрез процесуалния й представител адв. Павлова, против решение № 2166 от 25.10.2018 г. по адм. д. № 958/2018 г. на Административен съд – гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й против Заповед № А – 2577 от 2.12.2014 г. на Кмета на община Асеновград, с която на основание чл. 134, ал. 2, т. 4 от ЗУТ е одобрен проект за изменение на подробен устройствен план – план за регулация (ПУП - ПР) за УПИ IX – 288 и VIII – 287, кв. 29 по регулационния план на гр. Асеновград, като се образуват нови УПИ VIII – 511.79 и IX – 511.84 в кв. 29, съгласно приложен проект. С касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди е неправилен извода на съда за наличие на основание по чл. 134, ал. 2, т. 4 от ЗУТ за изменение на действащия ПУП – ПР, тъй като от събраните доказателства не се установява да е допусната явна фактическа грешка в действащия ПУП – ПР. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта на кмета на община Асеновград. Претендира разноски. Ответникът кметът на община Асеновград, не се и не се представлява в открито съдебно заседание, като с писмен отговор изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Ответниците Р. Георгиева, Н. Миланов, М. Паскалев, Н. Паскалев и Г. Ангелов, редовно призовани не се явяват и не се представляват в открито съдебно заседание и не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: С оспореното решение Административен съд - Пловдив при повторно разглеждане на делото е отхвърлил жалбата на Д. Димитрова, против Заповед № А – 2577 от 02.12.2014 г. на кмета на община - Асеновград, с която на основание чл. 134, ал. 2, т. 4 от ЗУТ е одобрено изменението на ПУП - ПР за УПИ IX-288 и УПИ VIII-287, кв. 29 по плана на гр. Асеновград, като се образуват два нови урегулирани поземлени имота: УПИ VIII-511.79 и УПИ IX-511.84, съгласно приложената графична част. За да постанови този резултат е прието от съда, че предприетото изменение на ПУП е законосъобразно, тъй като от доказателствата по делото и от най-вече от приетото заключение на СТЕ, се потвърждава наличието на явна фактическа грешка при одобряване на ПУП-ПР от 1992 г., като регулационната граница между УПИ ІХ-288 и УПИ VІІІ-287 е била изчертана погрешно. Приел е, че е категорично установено не съответствие на нанесената регулационна граница между двата имота по дейст ващия РП от 1992 г., с регулация от 1973 г., която пък е съответна на приложената регулация от 1959 г., без да са налични по делото доказателства за основанието за тази промяна. Приел е, че липсват данни за формирана воля у административния орган при одобряване на плана през 1992 г. за отчуждаване по регулация и промяна на регулационната граница между процесните УПИ/, както и за уреждане на сметки по регулация. Приел е, че липсва пълна идентичност между регулационната граница по плана от 1959 г. и този от 1973 г., но разминаването е в границите на допустимата грешка, както и че по плана от 1992 г. същата тази граница е изместена към УПИ ІХ-288, идентичен с ПИ № 511.84, като по този начин е завишено лицето на УПИ VІІІ-287, идентичен с ПИ № 511.79 (собственост на жалбоподателката), а от това страничната регулационна линия в участъка между двете жилищни сгради в двата спорни имота вече не е успоредна на фасадите им, както е по плановете от 1959 г. и 1973 г., включително и съобразно документите по проекта за надстройката на сградата в имота на жалбоподателката. Поради това е посочил, че вещото лице дава заключение, че в плана от 1992 г. е налице грешка, който извод съдът е споделил напълно. По изложените съображения АС – Пловдив е стигнал до извода, че в действащия РП от 1992 г. е била допусната грешка в графична та част на плана, като регулационната граница между УПИ ІХ-288 и УПИ VІІІ-287 е била изчертана погрешно, поради което е приел, че волята на административния орган е погрешно обективирана, посредством графичното отразяване в плана на промя на в местоположението на регулационната граница между УПИ ІХ-288 и УПИ VІІІ-287, което пък е приел, че покрива фактическия състав на нормата на чл. 134, ал. 2, т. 4 от ЗУТ. Поради това е отхвърлил оспорването. Решението е неправилно. Явна фактическа грешка (ЯФГ) по смисъла на чл. 134, ал. 2, т. 4 от ЗУТ на влезлия в сила ПУП - ПР е налице при несъответствие между действителната воля на административния орган и нейното външно изразяване върху графичната част или в текстовата част на плана. Волята на органа се установява от всички придружаващи плана документи, представляващи част от административната преписка по одобряване на ПУП, като такива могат да бъдат: заявлението за откриване на производството по изменение на ПУП с приложеното към него задание, заповед за допускане изработване на проект за изменение на ПУП, решения на ОбЕСУТ при съответната община, обяснителната записка (текстова част) към внесения за одобряване проект на ПУП и др. При наличие на заявено изменение на ПУП, поради допусната ЯФГ, в случая в ПУП – ПР от 1992 г. следва да се установи формираната действителна воля на органа при одобрението на ПУП - ПР от 1992 г., в случая в частта относно границата между двата процесни УПИ и след това как същата е отразена върху графичната част на този план. Във връзка с дадени указания в отменително решение на ВАС, съставът на АС – гр. Пловдив е изискал и по делото са представени наличните доказателства относно приемането на плана от 1992 г. От тях се установява, че със Заповед № А – 19 от 28.01.1992 г. на основание чл. 32, ал. 1, т. 1 от закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ), чл. 84 от правилника за прилагане на ЗТСУ (ППЗТСУ) решение на ЕСТСУ при община Асеновград и решение на ОбС – Асеновград е одобрен кадастралния, застроителния и регулационния план на гр. Асеновград I – част с посочен обхват от улици, в рамките на които не е спорно, че попадат и имотите на жалбоподателката и заинтересованите лица. Към заповедта е представена и графичната част на плана, като от изявление на юрк. Кисова в отрито съдебно заседание по делото се установява, че други документи във връзка с изработване на плана от 1992 г. в архива на общината не са открити. В тази връзка настоящият състав намира за неправилен извода на съда, че от доказателствата се установява ЯФГ в плана от 1992 г. Това е така, тъй като е видно, че е налице само заповедта, с която е одобрен, както и графичната част, които обективират волята на административния орган към онзи момент. Не са налице други доказателства, които да обосновават съмнение досежно формираната воля на административния орган с оглед одобряването на плана от 1992 г., които да водят до извод за допусната в него ЯФГ. Приетото от съда за установено не съответствие на нанесената регулационна граница между двата имота по дейст ващия РП от 1992 г., с регулация от 1973 г., която пък е съответна на приложената регулация от 1959 г., не води до извод за наличие на ЯФГ. Планът от 1992 г. следва плановете от 1973 г. и 1959 г., като в случаите, когато се изменя ПУП, целта е не пълно съответствие с предходните планове, когато не би имало нужда от изменение, а съответно създаването на ново положение с оглед бъдещото предвиждане на градоустройственото развитие. Именно и това е целта на изменението – да се постигне нова промяна, а не да се запази положението по старите планове. Неотносимо към наличието на основанието за изменение на плана – ЯФГ – е приетото от съда, че липсват данни за формирана воля у административния орган при одобряване на плана през 1992 г. за отчуждаване по регулация и промяна на регулационната граница между процесните УПИ, както и за уреждане на сметки по регулация. Отчуждаването по регулация и уреждането на сметките по регулация следват одобрението на плана и зависят от волята на страните в случая с уреждането на сметките по регулация и са неотносими към формирането на волята на административния орган. Единственото доказателство, от което може да се направи извод за наличие на воля за промяна на регулационната граница между двата имота в случая, което е представено е наличието на самата одобрена заповед за промяната и графичната част към плана. Така отразената воля на органа за одобрение на плана от 1992 г. във вида, в който е одобрен и приет, не е оборена с представени други доказателства. Изводите в СТЕ не се отнасят до установяване на ЯФГ, който въпрос е правен, а до регулационната история на имотите, която е от значение за установяване на предвижданията и съществуващото положение, включително настъпилите изменение, но не може да обоснове и да установи воля различна от тази, която е формирал органът с одобряването на плана от 1992 г. Доказателство за различна воля на административния орган би било налице в случая, че има протоколи на експертния съвет по ТСУ или на ОбС, които обективират различно решение от това което е одобрено със заповедта за изменение на ПУП. В настоящия случай обаче такива доказателства няма. Приетото от съда, че липсва пълна идентичност между регулационната граница по плана от 1959 г. и този от 1973 г., но разминаването е в границите на допустимата грешка, а по плана от 1992 г. същата тази граница е изместена към УПИ ІХ-288, идентичен с ПИ № 511.84, като по този начин е завишено лицето на УПИ VІІІ-287, идентичен с ПИ № 511.79 (собственост на жалбоподателката), както и това, че страничната регулационна линия в участъка между двете жилищни сгради в двата спорни имота вече не е успоредна на фасадите им, както е по плановете от 1959 г. и 1973 г., включително и съобразно документите по проекта за надстройката на сградата в имота на жалбоподателката, също не води до извод за липса на формирана воля у органа за регулационно предвиждане именно в смисъл на такова изместване на границата и за наличие на различна воля у административния орган през 1992 г. Освен това видно от доказателствата планът от 1992 г. е одобрен на основание чл. 32, ал. 1, т. 1 от ЗТСУ (отм.); , според, която разпоредба "Влезли в сила застроителни и регулационни планове, планове по вертикалното планиране, кварталнозастроителни и силуетни планове могат да се изменят: 1. в обществен интерес във връзка с цели и нужди на градоустройството". В случая видно от заповедта от 1992 г. с нея е одобрено изменение на регулационния и застроителния план на голяма територия от гр. Асеновград, като с плана е одобрена и изменение на кадастралната основа на територията, за което е одобрено изменение на регулационния и застроителен план. Това още веднъж води до извод, че волята на органа е била цялостна промяна както на кадастралната основа, така и на регулационния и застроителен план на територията. Като не са налице доказателства органът да е имал воля различна от формираната при одобрение на заповедта за плана от 1992 г. в текстовата и графичната й част. По изложените съображения настоящият състав намира, че от доказателствата не се установява наличието на посоченото правно основание по чл. 134, ал. 2, т. 4 от ЗУТ в оспорената пред АС – гр. Пловдив заповед на кмета на община Асеновград. Не се установява формирана различна воля при одобряването на плана от 1992 г., която да обоснове отстраняване на ЯФГ в него с оспорената пред първоинстанционния съд заповед. Липсата на правно основание за издаване на оспорената заповед и фактически установена и доказана ЯФГ, води до материална незаконосъобразност на заповедта. Като е достигнал до обратен извод АС – гр. Пловдив е постановил оспореното решение в противоречие с материалния закон, поради което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта на кмета на община Асеновград. Предвид изхода на спора е основателно искането на касатора за присъждане на разноски, като доказаните такива са в размер на 70 лв., заплатената от касатора държавна такса по делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение