Решение № 12050 от 29.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6746/2020 г.

Решение № 12050 от 29.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6746/2020 г., V о., докладчик председателят Анна Димитрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Агенция "Митници", гр. София, срещу решение № 75/6.03.2020 г. по адм. дело № 245/2019 г. на Административен съд - Хасково, с което е отменена негова заповед № 2191/7.01.2019 г. Касаторът поддържа в касационната жалба и в съдебно заседание чрез процесуален представител, че обжалваното решение е неправилно - необосновано, материалноправно незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, иска отмяната му, отхвърляне на жалбата срещу заповедта, присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, прави алтернативно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответникът по касационна жалба - В. Сидеров, с адрес в [населено място], в писмен отговор и писмено становище, чрез процесуален представител, иска оставяне на решението в сила и присъждане на разноски за касационното производство по списък. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, АС - Хасково, е установил, че с оспорената заповед е прекратено служебното правоотношение на В. Сидеров на длъжност "митнически инспектор" в Митница Бургас, считано от 8.01.2019 г., на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 вр. чл. 7, ал. 1, т. 6 предложение последно от Закона за държавния служител (ЗДСл) във връзка с чл. 10, ал. 1, изр. второ от Закона за митниците (ЗМ) с посочени в заповедта мотиви - поради обективна невъзможност да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, тъй като държавният служител е подсъдим за умишлено престъпление от общ характер. АС е изложил мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от чл. 108, ал. 1 от ЗДСл писмена форма, но не е спазено изискването по чл. 108, ал. 1 изр. 2 от ЗДСл за съдържанието й, тъй като от посочването, че държавният служител е подсъдим не става ясно, как този факт обуславя обективната му невъзможност да изпълнява служебните си задължения. Заповедта е издадена и при допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не е спазено изискването за служебно изясняване на съдебния статус на служителя съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗМ, а вместо това е бил задължен служителят да подаде декларация относно тези обстоятелства. Заповедта според АС противоречи и на материалния закон, тъй като обстоятелството, че Сидеров е бил подсъдим за умишлено престъпление от общ характер, тоест налице е била отрицателната предпоставка по чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ, не е поставило жалбоподателя в обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения и не е обосновало невъзможност да изпълнява служебните си задължения (същият не е бил задържан под стража, нито е бил под домашен арест). Отделно от това следва да се отчете, че с решение № 7/17.09.2019 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 7/2019 г., обн. ДВ бр. 75/24.09.2019 г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ е обявена за противоконституционна. Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията обявеният за противоконституционен закон не се прилага спрямо висящите правоотношения. Решението е правилно. Правилна е преценката на АС за липса на посоченото в заповедта правно основание на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл., тъй като повдигнатото срещу държавния служител обвинение за престъпление от общ характер не препятства възоможността му да изпълнява служебните си задължения предвид липсата на твърдения и доказателства за мярка за неотклонение, която да ограничава правото му на свободно предвижване. Отделно от това цитираното от АС решение на КС за обявявяне на нормата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ. Мотивите на първоинстанционния съд относно преюдициалния характер на произнасянето на КС по конституционосъобразността на приложим по висящ спор закон спрямо правоотношенията, предмет на висящото дело, се потвърждават изцяло с приетото от КС в решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. В цитираното решение КС постановява, че: "Въпросът за конституционността на приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие, винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд – това противоречи преди всичко на здравия разум, на процесуалната икономия и, което е по-съществено, на смисъла и предназначението на конституционното правосъдие да осигури върховенството на Конституцията. " С оглед на даденото от КС правно разрешение, правилна се явява преценката на първоинстанционния съд, че при решаването на висящия правен спор за материалната законосъобразност на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на Сидеров следва задължително да бъде отчетен резултатът, постановен с решение на КС № 3 от 7.03.2019 г. по к. д. № 16/2018 г. В подкрепа на изложеното следва да се посочи, че в решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. КС изрично приема, че за правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. В мотивите към решението четем още: "За разлика от приключенвъзможносттаите правоотношения, при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на Конституционния съд (заварени правоотношения), въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява, защото според чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията неговото прилагане е вече забранено. Опората на тези правоотношения е един противоконституционен, порочен закон. От разпоредбата на чл. 151, ал. 2 на Конституцията следва, че обявеният за противоконституционен закон след влизане на решението на съда в сила повече не урежда като задължително правило за поведение тези обществени отношения, за които е създаден. По отношение на заварените правоотношения, които са възникнали при действието на обявения за противоконституционен закон, но спрямо които той не е произвел по окончателен начин регулативния си ефект, решението на Конституционния съд действа занапред, като "отнема" регулативната способност на обявената за противоконституционна уредба и така въздейства върху правния резултат. " Същевременно, КС обосновава тезата, че макар в разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето да е въведено основно правило за действие на решенията на КС "занапред", спрямо висящите производства е налице изключение от правилото. Изключението е имплицитно заложено в нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, буквата и духът на която предписват, че съдията трябва да се въздържа да прилага закон, за който смята, че противоречи на Конституцията. Разумът, вложен в цитираните разпоредби на основния закон, е да не се допусне правораздавателна дейност въз основа на закон, обявен по надлежния ред за противоконституционен, да се предотврати възникването на противоконституционни последици и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт, като по този начин бъдат гарантирани правата на личността. Предвид гореизложеното, правилно административният съд е приел, че обжалваната заповед, издадена при действието на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ, е незаконосъобразна. Решението като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото няма възможност за присъждане на претендираните от касатора разноски, а на ответника по касация да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 600 (шестстотин) лева за адвокатско възнаграждение, което не се явява прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение