Решение № 184 от 9.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 50/2011 г.

Решение № 184 от 9.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 50/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения Г. А. за възобновяване на нохд № 88/10 г. по описа на РС-Трявна. В искането се изтъква касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, което е и основание за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Адвокат М., назначен в качеството на служебен защитник на осъдения, поддържа искането за възобновяване, като счита за завишено, наложеното на А. наказание. Изразява становище, че съдът не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК във връзка с индивидуализацията на наказанието. Моли за уважаване искането за възобновяване. Осъденият А., моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 63 от 9.09.2010 г., постановена по нохд № 88/10 г., Районен съд-Трявна е признал подсъдимия Г. А. А. е признат за виновен в това, че за периода от 11.04.- 16.04.2010 г., при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, чрез използване на техническо средство е отнел чужди движими вещи на обща стойност 2 939,85 лв., от владението на [фирма]-Варна, без съгласие на ръководството, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "А" и "Б" вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 58а от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест години, което да изтърпи в затвор при първоначален "строг" режим. Съдът на основание чл. 59 от НК е зачел предварителното задържане на подсъдимия. С горепосочената присъда, съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец [фирма]-Варна сумата от 2 939,85 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените разноски. С въззивно решение № 136 от 22.10.2010 г., постановено по внохд № 149/10 г., ОС-Габрово е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Оплакването е за явна несправедливост на наказанието, като същата се свързва с неправилно приложение на материалния закон и по-точно на разпоредбата на чл. 58а от НК, с твърдение за нарушение принципа на чл. 2, ал. 2 от НК. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVII от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. Същият съд в рамките на особената процедура е индивидуализирал наказанието по чл. 58а, ал. 1 от НК, като е приложил редакцията - ДВ бр. 26/10 г. от НК. Първият съд е редуцирал с една трета предвиденото в чл. 196, ал. 1, т. 2, пр. 1 от НК наказание лишаване от свобода, като е определил размер от шест години. Така определено наказание е правилно и законосъобразно, като предходните инстанции, прилагайки по отношение на наказанието разпоредбата на чл. 58а от НК в редакцията - ДВ. бр. 26/10 г., са спазили правилото на чл. 2, ал. 1 от НК, че за всяко деяние се налага онзи закон, който е бил в сила към момента на извършването му. Деянието извършено от подсъдимия е за времето от 14.04. до 16.04.2010 г., а действалата към онзи и към настоящият момента редакция на чл. 58а от НК е в сила от 9.04.2010 г. Правилно съдилищата са приели, че в настоящият казус е неприложим принципа на чл. 2, ал. 2 от НК. При правилно определен, приложим закон, съдилищата съобразявайки се с правилата по чл. 58а, ал. 1 от НК са наложили наказание от шест години лишаване от свобода, което е резултат на редукция с една трета на определеното наказание от девет години лишаване от свобода. Вярно са индивидуализирани значимите за определяне на наказанието обстоятелства по чл. 54 от НК, включително е отчетена степента на обществена опасност на деянието и дееца, като няма място за по-голямо снизхождение. Настоящата инстанция възприема за правилни изводите на решаващите съдилища, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, поради което не е приложима разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 от НК. Ето защо, не може да се счита, че наложеното наказание е несправедливо, поради което не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. При гореизложеното, касационната инстанция намира, че искането за възобновяване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение