Решение № 9 от 2.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9135/2012 г.

ДФЕС (стар 141

ДЕО) установява принципа, че равен труд следва да се заплаща по един и същ начин. По смисъла на този чл. терминът "заплащане" означава обичайната основа или минималната надница или заплата, или всяко друго възнаграждение, което работникът получава пряко или непряко от работодателя си във връзка със своята работа. От друга страна, независимо от свободата на договаряне на трудово възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 от КТ, възпроизведен и в нормата на чл. 14 от ЗЗДискр., съгласно която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Най-сетне, съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗЗДискр., критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за атестиране на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 с. з. В конкретния случай служителките Мирослава Семкова Димитрова и Таня Стоилова Стоенчева, заемащи длъжността "социален работник" в отдел "Закрила на детето", са изпълнявали същите по обем и сложност задължения, както и останалите служители. Справяли са се с възложената им работа много добре и в никакъв случай не по-лошо от останалите служители на същата длъжност. Основните трудови възнаграждения на всички останали служители на същата длъжност "социален работник" при идентични показатели с тези на Мирослава Семкова Димитрова и Таня Стоилова Стоенчева, обаче са значително по-високи - в размер 453 лв. (379 лв. за ответниците). Следователно, решаващият съд правилно е приел, че работодателят Агенция за социално подпомагане не е изпълнил изискванията на чл. 14 от ЗЗДискр. за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв труд, тъй като на двете служителки е определено значително по-ниско по размер основно трудово възнаграждение, отколкото на всички останали служители, назначени на същата длъжност. При оценката дали работниците изпълняват еднакъв труд или труд с еднаква стойност, решаващият съд е извършил съпоставителен анализ на фактите и е отчел всички фактори, вкл. характерът на работата, щатните разписания, атестационните оценки на служителите за съответния период, условията на труд и др., поради което правилно е приел, че тези работници могат да бъдат разгледани като намиращи се в съпоставимо положение. Не е задължително при определението за еднакъв труд да е налице пълно съвпадение на извършваната дейност, умения и други характеристики (СЕО, дело Wiener Gebietskrankenkasse, решение от 11.05.1999 г.), достатъчно е работниците да полагат сравним труд, не непременно идентичен, за да се приеме, че той съставлява еднакъв труд, за който им се дължи равно заплащане по смисъла на чл. 157

ДФЕС. Неоснователни са касационните доводи, че към всички служители е подходено съобразно нормативните изисквания и разработените вътрешноведомствени актове, като наред с това при растежа на основното възнаграждение е отчетен стажа на служителите и техните атестации. Трудовият стаж е от значение за формиране на нетния размер на трудовото възнаграждение и не следва да влияе на основното трудово възнаграждение. От друга страна, след проведеното атестиране на Мирослава Семкова Димитрова и Таня Стоилова Стоенчева, работодателят Агенция за социално подпомагане не е изпълнил задължението по чл. 8, ал. 1 от ПМС № 46/26.02.2009 г. и не е увеличил индивидуалните им работни заплати, съобразно получените атестационни оценки. В този смисъл, първоинстанционният съд правилно е приел, изхождайки от нормата на чл. 9 от ЗЗДискр. (разпределяща тежестта на доказване в производството за защита от дискриминация), че Агенция за социално подпомагане не е ангажирала доказателства, че определеното на Мирослава Семкова Димитрова и Таня Стоилова Стоенчева основно трудово възнаграждение е функция от собствения им принос в общата работа или зависи от определено професионално отношение в изпълнение на служебните им функции. Работодателят не е доказал, че е извършил индивидуална оценка на работата на работниците, от която да следва, че трудът им не е равен или равностоен, и съответно не им се полага възнаграждение. Доводите в касационната жалба, че Агенция за социално подпомагане е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към Министерство на труда и социалната политика и няма доходи от дейността си, са относими към предмета на правния спор. По отношение на приложението на чл. 80, ал. 2, вр. чл. 80, ал. 1 от ЗЗДискр. и чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., съдът приема, че АССГ не е допуснал нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Наказанието е определено в предвидения от чл. 80, ал. 2, вр. чл. 80, ал. 1 от ЗЗДискр. размер (от 250 лв. до 2500 лв.) и е индивидуализирано при общите правила по чл. 12 от Закона за административните нарушения и наказания и чл. 84, ал. 3 от ЗЗДискр., като при отчитане фактическите данни законосъобразно е определено наказание към минималния размер. При наличието на конкретни доказани факти и обстоятелства, действия в нарушение на чл. 14 от ЗЗДискр., какъвто е случаят, АССГ правилно е приел, че комисията законосъобразно е упражнила правомощията си по чл. 76, ал. 1, т. 1 от същия закон, чрез даване на задължителни предписания с цел предотвратяване на предполагаема опасност от нарушения, единствено досежно индивидуалното основно трудово възнаграждение на Мирослава Семкова Димитрова, тъй като трудовото правоотношение с другия работник - Таня Стоилова Стоенчева е прекратено на 18.10.2010 г.