Решение № 10176 от 15.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6339/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила“ при Държавна агенция за бежанците (ДАБ), подадена чрез пълномощник юрисконсулти Е. Хичовски. Жалбата е срещу решение № 16982 от 04.05.2026 г. по адм. дело № 12344/2025 г. по описа на Административен съд - София-град. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на решението на първоинстанционният съд поради наличието на касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК – допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводтвените правила и необоснованост. Претендира се неговата отмяна и решаване на спора по същество, като се потвърди първоначално издаденият административен акт. Ответникът – А. С., чрез процесуалния си представител адв. Л. Георгиев, с писмен отговор оспорва подадената касационна жалба. Счита, че същата е неоснователна и че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл.211, ал.1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалбата е и основателна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ на директора на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила“ при ДАБ с peг. № КП-04-7239/14.11.2025 г. Отказът е постановен по молба за предоставяне на сведения/информация с вх. № КП-04-6985/03.11.2025 г., допълнена с молба с вх. № КП-04-7111/10.11.2025 г. – и двете депозирани от адв. Л. Георгиев на основание чл. 31, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Процесуалният представител адв. Георгиев е бил упълномощен от А. С.. Последният е твърдял, че е брат на З. С., гражданин на Кралство Мароко, за чието състояние и местонахождение няма данни, но съществуват предположения, че се намира на територията на Република България. Поради тази причина адв. Л. Георгиев е отправил искане за предоставяне на информация съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗАдв - дали З. С. се намира на територията на Република България и дали спрямо него е налице производство по предоставяне на международна закрила по смисъла на ЗУБ. Административният орган е отказал да предостави исканата информация, като се е позовал на чл. 63, ал. 4 от ЗУБ, а именно, че не се допуска предоставяне и/или разкриване на информация на субекти, за които се предполага, че осъществяват преследване по отношение на чужденци, търсещи или получили международна закрила. Административният съд е отменил постановения отказ на директора на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила“ при ДАБ и е върнал преписката на административния орган, за да се произнесе по депозираното искане за предоставяне на сведения. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че въпросният отказ представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 4 от АПК и е незаконосъобразен – не отговаря на изискванията за форма и е постановен в противоречие с материалния закон. Съставът на първоинстанционния съд е приел, че соченото от административния орган правно основание по чл. 63, ал. 4 от ЗУБ, е изцяло ирелевантно по казуса, тъй като никъде в административната преписка няма каквито и да било документи, удостоверяващи факти, които да представляват фактическо основание за приложение на тази правна норма. А в чл. 31 от ЗАдв се съдържа основно право на адвоката, което следва да се спазва стриктно от съответните държавни и други органи. Като основен аргумент съдът е посочил, че в посочената правна разпоредба е въведена презумпция за добросъвестност и обективност на лицата, упражняващи адвокатска професия. В този дух, поисканата от адв. Л. Георгиев информация според съда е насочена да послужи на чужди граждани, които твърдят необходимостта от закрила на застрашено лице – чужд гражданин. Това, само по себе си, е тълкувано от съда като съответстващо на целите както на ЗУБ, така и на други национални и европейски нормативни актове като разпоредбата на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, която гарантира правото на семеен живот на лицата, попадащи в обхвата й, какъвто следва да се счита и мароканският гражданин, ако се намира на територията на Република България. По гореизложените съображения Административен съд - София-град е отменил отказ на директора на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила“ при ДАБ с рег. № КП-04-7239/14.11.2025 г. и е изпратил преписката на органа, за да предостави незабавно исканата информация. Обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗАдв адвокатът и трайно установеният адвокат от Европейския съюз имат свободен достъп и могат да правят справки по дела, да получават копия от книжа и сведения с предимство в съда, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната и навсякъде, където е необходимо, само въз основа на качеството си на адвокат или на адвокат от Европейския съюз, което удостоверяват чрез представяне на карта, издадена от Висшия адвокатски съвет. Тази разпоредба действително създава задължения на административните органи да предоставят с предимство сведения на адвокатите. Но тези сведения следва да касаят висящи административни производства. Респ. разпоредбата не създава задължения на административните органи да изготвят всякакви сведения на адвокатите само въз основа на качествата им на такива. Този извод следва от смисъла, вложен в цитираната разпоредба и е в съответствие с решение №3137 от 25.03.2025 г. по адм. д. № 5800/2024 г. на ВАС, II отд., оставено в сила с решение № 11747 от 19.11.2025 г. по адм. д. № 4748/2025 г. на ВАС, 5-членен с-в. Същевременно според чл.63, ал. 4 от ЗУБ не се допуска предоставяне и/или разкриване на информация на субекти, за които се предполага, че осъществяват преследване или тежко посегателство по отношение на чужденци, търсещи или получили международна закрила, както и информация за подадената молба. Административният съд неправилно е приел, че чл. 31, ал. 1 от ЗАдв има предимство пред чл. 63, ал. 4 от ЗУБ. В настоящия случай ЗУБ се явява специален закон спрямо ЗАдв. Това е така, защото правото на достъп до информация на лицата, упражняващи адвокатска професия, не следва да се тълкува в смисъл, че дава безгранична свобода и достъп до информация. В настоящия случай следва да се имат предвид спецификата на материята, що се касае до бежанското право, личните данни и безопасността на лицето, за което се иска информация. Именно тези характеристики стоят в основата на правото на ДАБ да откаже да предостави информация. Относно позоваването от страна на административния орган с писмо изх. №КП-04-7080/07.11.2025г. /което е част от административната преписка/ на Регламент 2016/679 на Европейския парламент и Съвета – действително същото е направено общо, без да се сочат конкретни разпоредби. Но от контекста може да бъде изведено, че въпросното позоваване е направено в смисъл, че информацията, която се изисква от адв. Л. Георгиев, съдържа лични данни, чието предоставяне, с оглед спецификата на казуса, може да бъде отказано. Неправилно първоинстанционният съд е счел и че отказът на директора на Дирекция „Качество на процедурата за международна закрила“ при ДАБ страда от порок на формата, изразяващ се в липса на посочено основание за издаването му. В настоящия случай е достатъчно органът да се позове на презумпцията, залегнала в чл. 63, ал. 4 от ЗУБ – а какви са причините да я приложи, е въпрос, често съдържащ класифицирана информация, която не би могла да бъде публично оповестена. Това е посочил като мотив и административният орган в отказа си. Не на последно място адв. Л. Георгиев е обосновал правният си интерес от искането си по чл. 31, ал.1 от ЗАдв, с това, че с него са се свързали роднините на лицето, за които е поискал сведенията /З. С./ и е упълномощен от неговия брат /А. С./. Тези му твърдения обаче не са доказани по никакъв начин. Включително лицето, което се представя за брат на издирвания чужд гражданин, по никакъв начин не се е легитимирало като негов брат. Липсва документ, аналогичен на удостоверение за родствени връзки. Налице са единствено копия на документи за самоличност на А. С. и З. С.. Действително, фамилните имена на двете лица съвпадат. Но от това не може да бъде направен безпротиворечив извод, че А. С. е родственик на З. С.. Не стават ясни и мотивите, поради които А. С. издирва чуждестранния гражданин. Именно и поради тази причина отказът на административния орган да предостави информация, е бил законосъобразен. В допълнение, в административния акт органът е указал на страната по какъв друг ред може да бъде инициирана процедура за издирване на безследно изчезнали лица на територията на Република България. Това производство е регламентирано в Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) и доразвито в Правилника за устройството и дейността на МВР (ПУДМВР). Съгласно чл. 8, ал. 3, т. 3, предл. последно от ЗМВР оперативно-издирвателната дейност е съвкупност от явни и тайни действия на оперативно-издирвателните органи на МВР и има като една от целите си издирване на безследно изчезнали лица. В ПУДМВР са посочени органите, компетентни да предприемат съответните действия. За да започнат такива оперативно-издирвателни дейности, органите на полицията следва да бъдат сезирани, каквато стъпка е била предприета и от ответника по касационната жалба. В допълнение с писмо изх. №КП-04-7080/07.11.2025г. е указано и възможността за възстановяване на семейните връзки с помощта на Международния комитет на Червения кръст. В допълнение А. С. би могъл да потърси съдействие чрез дипломатическите и консулски представителства в България на Кралство Мароко за издирване на З. С. при представяне на доказателства, че той е негов брат. При наличие за ред за издирване в България на посоченото лице не следва да се ползва основанието по чл.31, ал.1 от ЗАдв за постигане на такъв резултат. Горните изводи не се променят и от представените в съдебно заседание пред настоящата инстанция доказателства, че при поискано съдействие от Главна дирекция “Гранична полиция” и Затвора в [населено място] дол, не е отказан достъп до информация на адв. Георгиев. Тези доказателства са ирелевантни за настоящия случай, доколкото Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет разполага със собствени правомощия и има право да се позове на приложимия закон - ЗУБ, и да откаже на специално основание достъпа до информация. Впрочем дори такова право да имат и останалите административни органи и звена, прилагането на това право е въпрос на самостоятелна преценка с оглед спецификата на казуса. С оглед на всичко изложено дотук настоящият състав на четвърто отделение на Върховния административен съд намира, че решението на Административен съд – София-град страда от релевираните с касационната жалба пороци по смисъла на чл.209, т.3 от АПК - необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Затова обжалваното решение следва да бъде отменено, а спорът - да бъде решен по същество като бъде отхвърлена жалбата на А. С.. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. второ от АПК и чл.222, ал.1 от АПК Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,