Решение № 617 от 4.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 603/2010 г.

Решение № 617 от 4.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 603/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Фиданка Пенева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Л. П., чрез упълномощения й защитник адвокат В. Т. от САК, срещу въззивно решение № 112/19.07.2010 г., постановено по в н о х д № 92/2010 г. от състав на Софийския апелативен съд.

В жалбата са въведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа се по първото основание, че подсъдимата не е осъществила състав на престъпление и иска оправдаване от третата инстанция. По второто-доводите са предимно за необоснованост на въззивното решение, но се съдържат и такива за нарушения свързани с формиране на вътрешното убеждения у решаващия съд, по чл. 14, ал. 1 НПК. По това основание искането е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

Пред касационната инстанция подсъдимата П. се явява лично, като в правото си на лична защита оспорва достоверността на ВДС събрани чрез специални разузнавателни средства, както и на показанията на свидетеля М. Л..

Защитникът й адвокат Т. поддържа касационната жалба, като по основанието за допуснати съществени процесуални нарушения твърди, че въззивният съд не е дал отговор на направените пред него възражения, свързани с доказателствата сложени в основата на осъдителната присъда /чл. 339, ал. 2 НПК/, както и нарушение на чл. 107, ал. 3 НПК във връзка със задължението на съдилищата да събират и проверяват, както доказателствата които разобличават обвиняемия така и такива, които го оправдават. По-конкретно се оспорва избирателния подход на инстанционните съдилища, изразен в игнорирането на показанията на девет свидетели, дали показания във връзка с работата на сина на подсъдимата във фирмата на основния свидетел на обвинението - М. Л. Защитникът поддържа искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила.

Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Жалбата е неоснователна.

С присъда № 21/21.03.2008 г., по н о х д № С-113/2006 г., 21- ви наказателен състав при СГС е признал подсъдимата Л. П. за виновна в това, че на 9.09.2004 г. в гр. София, в качеството си на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - директор на дирекция "Образование" при С. община приела от М. Л. имотна облага - сумата от 1 500 лева, която не й се следва, за да не извърши действия по служба - престъпление по чл. 302, т. 1, във вр. с чл. 301, ал. 1 НК. За това престъпление на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК й наложил наказание лишаване от свобода в размер на две години, условно, с изпитателен срок от четири години.

На основание чл. 304 НПК я оправдал по същото обвинение относно размера от 500 лева.

На основание чл. 307а НК отнел в полза на държавата предмета на престъплението - 1 500 лева.

Разпоредил се с веществените доказателства, като за сумата от 500 лева, като такава дадена за съдействие за получаване на неизплатен дълг, постановил да се върне на св. М. Л..

Осъдил подсъдимата да заплати разноските по делото.

С обжалваното въззивно решение тази присъда е потвърдена изцяло.

За да постановят осъдителната присъда предишните инстанции са дали положителен отговор на един от основните въпроси по чл. 301, т. 1-12 НПК, приемайки, че инкриминираното по обвинителния акт деяние е съставомерно престъпление и е извършено виновно от подсъдимата П.. Касационната инстанция не разполага с правомощие да приема нови фактически положения и така да подменя вътрешното убеждение на предходните съдебни състави, които по закон следва да установят обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Освен това, доводите посочени в касационната жалба по основанието за допуснато нарушение на закона, всъщност представляват възражения за необоснованост, без да се държи сметка, че последното е изключено от кръга на касационните основания по чл. 348 НПК. Същите възражения, със същите аргументи и позоваване на конкретни обсъдени и необсъдени от съда доказателства се съдържат във въззивната жалба на подсъдимата и са намерили отговор в съобразителната част на решението на С..

По доводите в подкрепа на касационното основание за допуснати съществени процесуални нарушения:

Законосъобразността на въззивното решение се оспорва от гледна точка на задължението на съда да даде отговор, в съобразителната част на решението си, на всички доводи на защитата изложени във въззивната жалба. При проверката се установи, че тава възражение не кореспондира с данните по делото. Още на първата страница на решението в синтезиран вид са подредени всички посочени в жалбата възражения за необоснованост на правните изводи на първосдтепенния съд. Това систематизиране на поставените въпроси от защитата до голяма степен са се отразили на структурата на въззивното решение, в което преди всичко пункт по пункт е даден отговор на всяко от възраженията. Така проверяваният съд е изложил сериозни съображения по довода за манипулираните доказателства събрани по реда на ЗСРС. П. се е на законосъобразния подход на първоинстанционния съд, които по правилата за непосредственост, лично е проверил тези доказателства, като ги е изслушал в съдебно заседание и сверил с протоколите, в които звукозаписът е възпроизведен на хартиен носител. Освен това, въззивният съд е отделил нарочно внимание за собствен анализ на доказателствата свързани със сложните финансови и междуличностни отношения между подсъдимата, св. Л. и сина й - св. С. П.. Синът на подсъдимата е признал в очна ставка /проведена в съдебно заседание пред първата инстанция/ между него и Л., че последният е изплатил сумата от 2 500 лева като задължение на П. по повод закупен от него автомобил. Това признание е подкрепено от показанията на св. П. и М. М.. В тази връзка са обсъдени и доказателствата относно трудовото правоотношение на П. с училището което Л. снабдявал. Правилно инстанционните съдилища са съобразили обстоятелствата установени със свидетелските показания на св. Н. Г. - директор на същото училище, като по правилата на чл. 303, ал. 3 НПК са изяснили противоречията между нейните показания и показанията на свидетелите посочени от защитата на подсъдимата.

Законосъобразен е изводът на двете предходни инстанции, че установеното в наказателния процес неправомерно поведение в работата на св. Л. изобщо не влияе върху доказаното противоправно поведение на подсъдимата, квалифицирано като престъпление по чл. 302, т. 1 НК. Именно поради спазване от съдилищата на процесуалните правила за разкриване на обективната истина и за изграждане на вътрешното убеждение, двете предходни инстанции са оправдали подсъдимата П. за сумата от 500 лева, като получена от нея сума, но не във връзка с изпълнение на служебните й задължения.

По повод възражението, пред настоящата инстанция, че същото важи и за инкриминираната сума от 1 500 лева: Извън многобройните аргументи на предходните инстанции, по това възражение, довод в подкрепа на връзката между парите, които е получила П. и нейните задължения произтичащи от длъжностната характеристика на заеманата от нея длъжност, са изразите записани в протокола на л. 31 от т. 2 от ДП, от които личи целта на приемането на парите от нейна страна и пряката причинна връзка между това и последицата свързана с нейните служебни задължения за контрол: "Изкуствени проблеми няма да имаш" и "Аз разчитам на тия пари".

Поради изложеното до тук става ясно, че е неоснователно и възражението на подсъдимата, чрез защитата й, за допуснати нарушения от съдилищата във връзка с разкриване на обективната истина и правни пороци при формиране на вътрешното убеждение. В съответствие с изискванията по чл. 14, ал. 1 НПК, изводът, че подсъдимата виновно е осъществила престъпния състав по чл. 302, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 301, ал. 1 от НК е направен на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Въззивните доводи, свързани с необоснованост на първоинстанционната присъда са получили убедителен отговор в проверяваното решение, изготвено съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК. Доказателствата сложени в основата на осъдителната присъда са подложени на самостоятелен и прецизен анализ в съответствие с останалите доказателства, надлежно събрани и проверени по реда на чл. 107 НПК.

Решението на предходните инстанции, с което е отхвърлена тезата на защитата за невиновност на подсъдимата е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийска убеждение. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на СГС.

2. Освен изложеното до тук, настоящият състав на основание конституционното правомощие да упражнява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите, по чл. 124 от Конституцията на РБ констатира, че с атакуваното решение е потвърдена цитираната присъда и в честта с която, на основание чл. 307а НК е постановено отнемане предмета на престъплението до размера, за който подсъдимата е била призната за виновна - 1 500 лева. По делото е изяснено, че сумата от 2000 лева е собственост на св. М. Л., който след като е сезирал компетентните за разкриване на този вид престъпления органи, им предоставил сумата от 2 000 лева - 40 броя банкноти от по 50 лева. На л. 11 от т. 2 от ДП е приложен протокол от 9.09.2004 г., в който са описани банкнотите, със забележката, че парите са "предназначени да послужат като подкуп". Преди това, на 8.09.2004 г., по реда на ЗСРС, било поискано разрешение за прилагане на СРС-та - по чл. 9 от същия закон, относно поставяне на белези на предмети и вещи за установяване на тяхното движение, придобиване или мястото на съхранението им. В т. 2 от ДП са приложени всички изискуеми от ЗСРС /глава втора/ документи, относно реда за използването на СРС-та. В чл. 12 от закона са изброени случаите, в които и по отношение на кого се използват тези средства. В конкретния случай във всички документи / искания и разрешения/ е посочено, че основанието за ползването на СРС е чл. 12, ал. 2 от ЗСРС/ като изключение от общия принцип за използването им описани в ал. 1, т. 1 - 4/ - СРС могат да се използват и за опазване на живота или имуществото на лица, който са дали писмено съгласие за това. На л. 26 от т. 2 от ДП е приложена декларацията от свидетеля М. Л., който е бил изнудван от подсъдимата за пари, посредством заеманото от нея служебно положение. От съдържанието на декларацията, която напълно кореспондира с цитирания чл. 12, ал. 2 ЗСРС, става ясно, че Л. я е подписал със съзнанието, че чрез ЗСРС ще бъдат защитени неговите имуществени права по отношение именно на тези 2 000 лева, за които е бил изнудван и които той е предоставил на органите на МВР /вж л. 75 - протокол от съд. заседание от 15.12.2006 г. I инст./ за да бъдат белязани и предадени от него на подсъдимата, по начин които да разкрие престъплението.

Посоченото до тук налага допълнение към съображенията изложени в мотивите на съдията - докладчик по първоинстанционното дело, който изразява становище за несправедливо отнемане на предмета на престъплението в полза на държавата, тогава когато същият предмет е собственост на лице, което е действало правомерно и е съдействало за разкриване на престъплението. В практиката на ВКС вече има решения / р. 382/26.10.2009 г. по н д № 368/2009 г. на II н. о; № 45/27.01.2010 г. по н д № 672/2009 г. на II н. о./ в които разрешението на аналогични случаи е търсено не в примиреност с липсата на възможност от страна на решаващия съд, за сезиране на КС, с оглед противоконституционност на нормата на чл. 307а НК, а в прилагането на тази норма от особената част, в духа на общите правила на НК, относно отнемането предмета на престъплението по чл. 53 НК, както и с позоваване на доктрината. Настоящият състав също намира, че предвиденото в чл. 307а НК отнемане на предмета на престъплението има за основание нормата на чл. 53, ал. 1, б. "б" НК, в която е посочено, че се отнемат в полза на държавата вещите, които са били предмет на умишлено престъпление, с допълнително наличие на следните предпоставки - а/ това изрично да е предвидено в особената част на НК и б/само ако вещите предмет на престъплението принадлежат на виновния. Именно поради възможността в практиката да се случва това, предметът на престъплението да не принадлежи на виновния и в общата /вж. чл. 53, ал. 2, б. "б" / и в особената част /вж. напр. чл. 251, ал. 2/, в хипотезите в които е предвидено отнемане на предмета на престъплението е предвидена възможността за осъждане на виновното лице да заплати равностойността на предмета на престъплението, когато той липсва или не му принадлежи. В конкретния случай и в тези по цитираните по-горе наказателни дела, парите предмет на престъпление принадлежат не на виновния в извършване на престъплението деец, а на лице, което е потърсило защита от компетентните органи, поставило е в тяхна услуга както своите пари така и своето активно съдействие да помогне разобличаването на този, които го изнудва за пари, освен чрез даване на свидетелски показания така и на активно участие при получаване на веществени доказателства посредством използване на специални разузнавателни средства - белязани пари и звукозапис. Тъй като при престъпленията по глава осма "престъпления против дейността на държавните органи, обществени организации и лица изпълняващи публични функции", в чиито раздел IV са отделните състави на престъплението подкуп, свидетелят станал обект на изнудване по чл. 302, ал. 1, т. 1 НК не може да се конституира като страна в процеса, той не разполага с правно средство да поиска от съда да му възстанови парите станали предмет на престъпление. Така, когато съдът прилага съответната разпоредба от особената част, без да изясни или съобрази предпоставката чл. 53, ал. 1, б. "б" НК относно това, дали предметът или средството за престъпление принадлежи на дееца може да се стигне до неоправдано засягане интересите на трети лица. Освен изложеното, в доктрината "вж "Санкционната система по българското наказателно право, с автор проф. Л. Г., С., 1997 г. стр. 93/ е развита идеята за това, че отнемането в полза на държавата по НК е своеобразна санкция, но не наказание по смисъла на наказателното право. Макар и да съдържа елементи на "своеобразно възмездие за извършеното престъпление", в целите на отнемането превалира превантивния ефект - чрез него се препятства достъпа на виновния до вещи послужили за извършване на престъпление и се ограничава възможността му да се ползува от тях. Тогава обаче, когато тази принудителна мярка самоцелно постига само превантивния и санкционен ефект по отношение на виновния деец, без да държи сметка за непоправимите вреди в имуществената сфера на трети лица /особено ако те са допринесли за разкриването и наказаването на виновния/ може да се стигне до обратни на справедливостта последици.

Поради изложеното, настоящия състав намира, че разпоредбата на чл. 307а НК не е в противоречие с Конституцията на РБ, а следва да се прилага съобразно критериите и изискванията очертани в общата част на Наказателния кодекс - чл. 53 НК. Именно в различните хипотези по чл. 53 от НК намира отражение един от основните конституционни принципи - правото на собственост се гарантира и защитава от закона - чл. 17 от КРБ.

Поради изложеното в п. 2 от настоящето решение и поради това, че не се утежнява положението на жалбоподателката, допуснатата от съдилищата неоправдана намеса в имуществената сфера на трети лица /св. М. Л./, може да се отстрани по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК, като без да се присъжда равностойност, сумата от 1 500 лева като веществено доказателство, се върне на собственика им - св. Л..

За да изпълни това указание първостепенният съд, ВКС следва да отмени въззивното решение на С. в тази част, с която е потвърдил присъдата на СГС, относно приложението на чл. 307а НК, за сумата от 1 500 лева.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 4 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение