Решение № 7603 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4425/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. С., адв. Григорова, против решение 251 от 09.01.2024 г., постановено по адм. дело 4272/2023 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му, както и подадените от Н. О. Г., Я. Н. Н. и Р. Ц. С. жалби против заповед РА-30-43/17.01.2023 г., издадена от главния архитект на Столична община. С доводи за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се претендира неговата отмяна със законните последици. Ответникът главен архитект на Столична община, представляван от юрк. Василева, в писмен отговор и в съдебно заседание, ангажира становище за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на решението и моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците - Р. Ц. С., Я. Н. Н. и Н. О. Г. в писмен отговор изразяват становище за основателност на касационната жалба. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба против решението на Административен съд София град е недопустима в частта, с която са отхвърлени жалбите на Н. О. Г., Р. Ц. С. и Я. Н. Н. против заповед РА-30-43/17.01.2023г. на главния архитект на Столична община, тъй като обжалвайки решението в тази част Н. Г. С. упражнява чужди процесуални права. Решението в тази част не е неблагоприятно за него, поради което той няма правен интерес от неговото оспорване по арг. чл. 210, ал. 1 АПК. Ето защо касационната жалба на Н. С. против съдебния акт в посочените части следва да бъде оставена без разглеждане, а касационното производство в тази част - да бъде прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, но неоснователна по следните съображения: Обжалваното решение в частта,с която е отхвърлена жалбата на касатора против заповед РА-30-43/17.01.2023 г. на главния архитект на Столична община, е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административно-производствените правила. Изложените от административния съд съображения в подкрепа на тези заключения са подробни и се споделят от настоящата инстанция изцяло по реда на чл.221, ал.2, предл.второ от АПК. Изводът на решаващия съд за издаване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, също е законосъобразен. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ модулна стоманобетонова гаражна клетка с условен Р.205 с приблизителни размери 3,50/5,50м. и височина 2,20м. Обектът попада в ПИ с идентификатор 68134.4354.296 по КККР на гр. София, включен в границите на УПИ XVI, кв. 64 за инженернотехническа инфраструктура, комунално обслужване и др. по плана на гр. София, район Люлин . Строителството е извършено без строителни книжа /разрешение за строеж и инвестиционен проект/ през периода 1995 г.- 2005 г. При тези факти административният съд правилно приема, че описаната в заповедта за премахване гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е от пета категория и представлява постройка на допълващото застрояване по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж и инвестиционен проект. В случая строителни книжа не се представят както пред първата съдебна инстанция, така и пред настоящата касационна инстанция, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. Възраженията на касатора, че незаконният строеж не е описан точно и предметът на заповедта за премахване е неясен, са неоснователни. Както в констативния акт, така и в заповедта, процесният незаконен строеж е индивидуализиран с точно местоположение (освен идентификатор на имота е посочено и че същият се намира на уличната регулационна линия на [улица], срещу [адрес]), с конкретни параметри и конструктивни характеристики, описание, което се потвърждава и от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза. По този начин строежът е индивидуализиран в достатъчна степен, поради което не съществува неяснота къде се намира разпореденият за премахване обект, обратно на твърдяното от касатора. Обстоятелството, че в приложената към КА извадка от цифров модел строежът Р.205 е посочен като попадащ частично в ПИ 68134.4354.409, не променя горния извод за ясно и недвусмислено индивидуализиране на подлежащия на премахване незаконен строеж. Това обстоятелство не сочи само по себе си на незаконосъобразност на заповедта за премахване на незаконния строеж, тъй като данните по КК имат само констативен характер и нямат връзка със законността на нанесените сгради и др. обекти на кадастъра. Липсата на точно описание на подлежащ на премахване обект представлява нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 5 от АПК, но това нарушение е от категорията на съществените само тогава, когато води до невъзможност за определяне предмета на незаконното строителство и препятства неговото премахване, т.е. разпоредените със заповедта правни и фактически последици следва да са неизпълними с оглед неясния предмет на заповедта, което в случая не е така. Ето защо оплакванията на касатора за незаконосъобразност на заповедта поради допуснати нарушения на чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 5 от АПК са неоснователни. С оглед времето на извършване на строителството правилно са обсъдени предпоставките за търпимост на строежа, предвидени в § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ и на § 127 от ПЗР ЗИД ЗУТ. Анализът на цитираните разпоредби налага заключението, че строежът не е търпим, тъй като е изграден в нарушение на действалите по време на извършването му, а и по сега действащите правила и нормативи - чл. 55 ЗТСУ /отм./ и чл. 112 и чл. 116, ал. 2 ППЗТСУ /отм./ в относимите редакции, а също и в противоречие с чл. 20, ал. 3, чл. 41 ал. 1 и ал. 2 и чл. 42, ал. 1 ЗУТ. Допълнително следва да се посочи, че липсват твърдения и доказателства строежът да е деклариран пред одобряващите органи в сроковете по § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, каквото кумулативно изискване поставят цитираните разпоредби, както обосновано е посочил и административният съд. Възражението на касатора, че не следва да е адресат на заповедта, тъй като не е извършител на строежа, е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно на чл. 161, ал. 1 ЗУТ. В този смисъл е и § 3 от ДР на Наредба 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Това налага заключението, че като собственици на терена жалбоподателите пред първата съдебна инстанция, включително и касатора, отговарят за премахването на незаконното строителство. В този смисъл са и съображенията на административния съд, които касационната инстанция споделя. Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК, основания. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания за обстоятелствата, за които следва да представят доказателства и им е осигурена възможност да ангажират такива в подкрепа на твърденията си (определение от 15.08.2023 г.). Решението е постановено след обсъждане на събраните доказателства и изясняване на спора от фактическа страна. Съдебният акт е със съдържанието по чл. 172а, ал. 1 и ал. 2 АПК, като в мотивите са изложени съображения по направените от съда правни изводи. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение в частта, в която жалбата на Н. Г. С. е отхвърлена. Съдебният акт е обоснован и е постановен в съответствие с материалния закон и при спазване на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за присъждане на разноски от ответника, на основание на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,