Решение № 3569 от 9.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14826/2019 г.

Решение № 3569 от 9.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14826/2019 г., VII о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на община Карлово, представлявана от кмета на общината, чрез пълномощник адв. Т. Димитров, против Решение № 2413/21.11.2019 г. по адм. д. № 2902/2019 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което съдът е отхвърлил жалбата на общината срещу Решение № РД-02-36-942/21.08.2019 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството и ръководител на Управляващия орган /УО на Оперативна програма "Региони в растеж" /ОПРР/ 2007-2013 г. за отказ от верификация и плащане на предявени разходи в седем точки. Според касационния жалбоподател решението е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че съдът не се е произнесъл по наведените основания за изтекла погасителна давност на правото на отказ за верифициране и плащане на разходи, финансирани от ОПРР 2007-2013 и отчетени за окончателно плащане на 17.01.2014 г., към датата на издаване на административния акт, при доказано извършване изпълнението на неправомерно сключените договори за обществена поръчка през 2013 г. и последно валидно извършено действие на издателя на акта също през 2013 г. Развива общи съображения по приложимото материално право, относимите регламенти на Съвета, управлението на бюджета на фондовете на ЕС и практиката на Съда на ЕС. Обръща внимание на характера на Писмо, изх. № 99-00-6-1325/07.02.2013 г. на и. д. главен директор на ГД "ПРР" и ръководител на УО на ОПРР, с което на община Карлово, поради установени нередности, е отказана верификация на 85 648,86 лева финансиране от оперативната програма и 4 507, 89 лева задължителен собствен принос по искане за окончателно плащане по договор за безвъзмездна финансова помощ /ДБФП/ №BG161 P0001/1. 1-10/2010/016, като се твърди, че поради обявяване на неговата нищожност, то не поражда абсолютно никакви правни последици, в това число не е годно да спре или прекъсне давността. Освен това, тъй като писмото е издадено преди действието на ЗУСЕСИФ, то за него е приложима Методологията за определяне на финансови корекции във връзка с нарушения, установени при възлагането и изпълнението на обществени поръчки и на договори по проекти, съфинансирани от Структурните фондове, Кохезионния фонд на Европейския съюз, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони, Европейския фонд за рибарство и фондовете от Общата програма "Солидарност и управление на миграционните потоци". Липсва обаче изпълнение на процедурата, предвидена в чл. 12-14 от приложимата методология за налагане на финансова корекция. Посочва се, че атакуваният административен акт е незаконосъобразен поради несвоевременното упражняване на правомощията на УО на ОПРР за отказ за верификация, евентуално за налагане на финансова корекция във вр. с ДБФП на община Карлово. Твърди се, че е грешна преценката на първоинстанционния съд, че административният акт е издаден при спазване на административнопроизводствените правила, а също така, че той не отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК за форма. Касаторът излага съображения и по отделните нарушения. Иска отмяната на решението на съда, респективно на решението на ръководителя на УО от 21.08.2019 г., като претендира и разноски. Ответникът- ръководителят на УО на ОПРР 2007-2013, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и в съдебно заседание и в депозиран писмен отговор по делото. Претендира разноски за касационната инстанция в минимален размер. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил, че между Община Карлово и УО на ОП "Регионално развитие" 2007 – 2013 г. е сключен административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по ОПРР 2007-2013 г. BG161 Р0001/1. 1-10/2010 г. "Подкрепа за създаване на иновативни културни събития", с обща стойност на разходите по проекта 487 382, 64 лева, разпределени както следва: 414 275, 24 лева, съставляващи 85% от общите допустими разходи по проекта, финансирани от ЕФРР; 48 738, 26 лева, съставляващи 9, 9999....... % от общата стойност на допустимите разходи по проекта, съфинансирани от националния бюджет и 24 369, 14 лева, съставляващи 5, 0000.... % от общите допустими разходи по проекта, което е задължителен собствен принос на бенефициента. След провеждане на процедурата по ЗОП, община Карлово сключила договори за изпълнение на различни видове дейности по изпълнение на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по ОПРР 2007-2013 г. С Писмо, изх. № 99-00-6-10602/18.03.2014 г. на и. д. главен директор на главна дирекция "ПРР" и ръководител на УО на ОПРР С. Славчева, на община Карлово, поради установени нередности, е отказана верификация на 85648, 86 лв. финансиране от ОПРР и 4 507, 89 лв. задължителен собствен принос по искане за окончателно плащане № BG161 P0001-1.1.10-0040-C0001-M0010, въз основа на ДБФП № BG161 P0001/1. 1-10/2010/016. Действителността на писмото е оспорена от община Карлово с аргумента, че същото е издадено от некомпетентен орган. С Решение № 735 от 01.04.2019 г., постановено по адм. дело № 3830/2018 г. по описа на Административен съд- гр. Пловдив, е обявена нищожността на писмо изх. № 99-00-6-10602/18.03.2014 г. на и. д. главен директор на главна дирекция "ПРР" и ръководител на УО на ОПРР С. Славчева. С Решение № РД-02-36-942/21.08.2019 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството и ръководител на управляващия орган на ОПРР, на основание чл. 60, ал. 1, чл. 62, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 63, ал. 1 от ЗУСЕСИФ, на община Карлово е отказана верификация и плащане на разходи в общ размер от 85 648, 77 лева. В решението си ръководителят на УО е посочил, че са налице и двете предпоставки на хипотезата на чл. 173, ал. 2 от АПК, а именно: актът е прогласен за нищожен, поради некомпетентност на органа, но едновременно с това естеството му не позволява решаването на въпроса по същество от съда. Ето защо и на основание установените нарушения от страна на община Карлово, компетентният орган има задължение да се произнесе и извърши предписаните в нормативната уредба корективни мерки. Първоинстанционният съд е обосновал извод, че процесното решение е издадено от компетентен орган, като са спазени изискванията за форма на административния акт и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Направил е достатъчно пространно изложение, касаещо финансовата корекция и нормата на чл. 73, ал. 1 от ЗУСЕСИФ, която не е предмет на настоящия спор. Развил е обаче и съображения относно обективираните в решението от 21.08.2019 г. откази за верификация и плащане на разходи, които настоящата инстанция споделя като краен извод, Направен е опит за разсъждение и по отношение на възражението за изтекла погасителна давност, но липсва окончателно становище по този въпрос. Решението е правилно като краен резултат. Уредбата на производството по верификация на разходи се съдържа в раздел II "Плащания, верифициране и сертифициране на разходи", глава пета от ЗУСЕСИФ. Междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта. Чрез междинни и окончателни плащания се възстановяват само допустими разходи, верифицирани от управляващия орган. Съдът отбелязва по отношение смесването от административния съд на процедурата по верификация на допустимите разходи и тази по налагане на финансова корекция, че това са две самостоятелни процедури. Изискването за допустимост на разходите и процедурата по тяхната верификация е гаранция, че средствата ще бъдат разходвани по начин и за цели, които са предмет на одобрения от органа проект, докато финансовата корекция и процедурата за нейното определяне са гаранция, че при осъществяване на съответния проект бенефициерът няма да е осъществил действия, предприети с цел придобиване на облага, насочени против целите на приложимото право на Общността, посредством изкуственото създаване на условията, които се изискват за получаването на незаконно придобита облага – арг. чл. 4, § 3 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 на Съвета. Размерът на финансовата корекция е сума, която е определена като процентна стойност върху определена основа и която или ще следва да бъде възстановена от бенефициера /касатора/ или няма да му бъде изплатена. Казано по- кратко, ако един разход е недопустим, същият не се верифицира, а финансовата корекция се налага върху допустимите за подпомагане разходи. Правилно, така или иначе, първоинстанционният съд е приел, че УО, при обективиране на волята си да откаже верификация и плащане на разходите, е подвел своите фактически установявания, изложени в оспореното решение, под относимите хипотези на приложимите правни норми. Настоящият състав на касационната инстанция намира за необходимо да уточни следното: С Решение № 735 от 01.04.2019 г., постановено по адм. д. № 3830/2018 г., на Административен съд- Пловдив, влязло в законна сила от 23.04.2019 г., съдът е бил сезиран с искане да бъде установено между община Карлово и ответника- главен директор на Главна дирекция "ПРР" и ръководител на УО на ОПРР, че Писмо, изх. № 99-00-6-10602/18.03.2014 г., издадено от ответника, е валидно, действително и обвързва страните с обективираните в него констатации Вместо да се произнесе по установителния иск, съдът е обявил нищожността на "индивидуалния административен акт". При обявяване нищожността на акта за отказ от верификация, съдът е следвало и да върне преписката на компетентния орган, тъй като производството е започнало по искане на бенефициера. Тъй като това не е факт от правната действителност, с обявяването на нищожността на акта от решаващия съд, производството е върнато на етап "произнасяне по искането за верификация", т. е. производството остава висящо. Ето защо, съвсем правилно и законосъобразно, компетентният орган е издал Решение № РД-02-36-942/21.08.2019 г., приключвайки висящата процедура, предвид факта на извършено нарушение, покриващо материалните критерии за "нередни разходи", за което се предвижда отказ от верификация, съгласно действащите нормативни актове. В този смисъл неоснователно е възражението на касатора, че е налице "преиздадено решение", защото първото, предвид прогласената нищожност, не е част от правния мир. Управляващият орган по Оперативната програма "Регионално развитие" 2007-2013 г., предвид сезирането му с искане за окончателно плащане по проект, съгласно сключения между страните административен договор, във връзка с получен сигнал за извършени нередности при изпълнение на договора /видно от писмо, изх. № 99-00-6-1325/07.02.2013 г. на ГД "Програмиране на регионалното развитие"/, е издал решението, с което е отказал верификация и плащане на разходи. Нормата на чл. 220 от АПК въвежда императивно забрана за фактически установявания в касационното производство, като повелява, че Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Доказването е съвкупността от процесуалните действия на решаващия орган и страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право. Разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК, очертава две групи обстоятелства, които трябва да бъдат надлежно доказани, за да може съдът да бъде убеден, че оспореният акт е законосъобразен: съществуването на фактическите основания, посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания за издаването му. В настоящия случай първоинстанционният съд правилно е приел, че фактическите основания са налице, като са спазени и законовите изисквания за издаването на процесното решение, тъй като бенефициерът, при условията на пълно и насрещно доказване, не е успял да обори констатациите на органа. По отношение възражението за изтекла погасителна давност, съдът отбелязва само и единствено обстоятелството, че процесът по верификация обвързва не бенефициера с дължими суми, а компетентния орган, поради което и позоваването на давност от негова страна е лишено от правна логика и е в негов ущърб. Поради това не е и нужно развиване на подробни съображения досежно правилата и приложението на погасителната давност. Предвид изложеното, като е отхвърлил жалбата на община Карлово, съдът е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на настоящия спор, своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, поради което, вземайки предвид фактическата и правна сложност на делото, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 100, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство. Воден от горното, Върховният административен съд, седмо отделение