Решение № 216 от 20.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2016 г.

Решение № 216 от 20.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1036/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. А. А. срещу решение № 7456/3.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 5184/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С определение № 428/3.05.2016 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в подлежащата на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, негова част, с която, при постановена отмяна на решение № III-81-178/10.11.2014 г. по гр. дело № 41221/2014 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу [фирма], иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на касатора-ищец, извършено със заповед № 29/3.07.2014 г. на управителя на ответното дружество. В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответното [фирма], в отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага становище и доводи за неоснователност на жалбата. С посоченото определение № 428/3.05.2016 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос - чия е доказателствената тежест за установяване (не)законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание "уволнение" - на работодателя, който следва да докаже наличието на твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, или на работника/служителя, на когото е наложено това наказание. Трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (намерила израз и в посоченото от касатора, решение № 310/4.11.2014 г. по гр. дело № 795/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, и в цитираното в него, решение № 48/14.05.2012 г. по гр. дело № 447/2011 г. IV-то гр. отд. на ВКС), приема, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при трудов спор по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ с предмет (не)законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание "уволнение", изцяло в тежест на ответника-работодател е да докаже по делото, че ищецът-работник/служител е извършил изброените в процесната заповед за уволнение дисциплинарни нарушения, и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства следва да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно. В противоречие с тази константна задължителна практика, която изцяло се споделя и от настоящия състав на ВКС, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд, след като е приел за установено, че с процесната заповед № 29/3.07.2014 г. на управителя на ответното дружество касаторът е уволнен дисциплинарно от длъжността "певец" за неявяване на работа в периода 16.04.2014 г. - 16.06.2014 г., е намерил, че същият - ищецът не е провел пълно и главно доказване на обстоятелството, че се явявал на работа и че е извършвал лични действия по престиране на труда, за който е нает, както и че той е страната в процеса, съгласно чл. 154 от ГПК, чиято грижа е положителното установяване на тези факти, от които черпел права. Също в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, градският съд е приел и че ищецът е следвало да бъде процесуално активен и да проведе главно доказване на обстоятелството, че е полагал труд, с оглед и разпределената от първоинстанционния съд тежест на доказване в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК. По тези съображения въззивният съд е намерил, че по делото не е доказано, че през периода 16.04.2014 г. - 16.06.2014 г. ищецът се е явявал на работа и е полагал труд при работодателя, което е обосновало и крайния му извод му за неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, отново - с мотива, че това е неблагоприятната последица от непроведеното пълно и главно доказване на този релевантен за спора факт. В касационната жалба основателно се поддържа, че горните изводи на въззивния съд относно разпределението на тежестта за доказване в настоящото производство по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ са неправилни. Така допуснатото от СГС нарушение на съдопроизводствените правила, обаче не е съществено, тъй като не е повлияло на крайния му извод за неоснователност на предявения по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, който извод е правилен. От обсъдените и в мотивите към въззивното решение, показания на свидетелката В. В. Н. - на длъжност "връзки с обществеността и офис-мениджър" при ответното дружество, които преценени съгласно чл. 172 от ГПК - предвид възможната й заинтересованост по делото в полза на ответника, не противоречат на никое от останалите събрани доказателства, е установено, че още от края на месец август 2013 г. касаторът-ищец е престанал да идва в офиса на ответното дружество и е преустановил комуникацията с него, като оттогава свидетелката не го е виждала да посещава офиса на дружеството-работодател, нито знае той да е контактувал с някого по телефона. При така установените обстоятелства по делото следва, че жалбоподателят-ищец е извършил дисциплинарното нарушение по чл. 190, т. 2 от КТ, за което е уволнен - неявяване на работа в периода 16.04.2014 г. - 16.06.2014 г. Неоснователни са и останалите оплаквания и доводи на касатора за неправилност на допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение - поради противоречие с материалния закон и необоснованост. В пълно съответствие със събраните доказателства, въззивният съд е приел за установено, че съгласно сключения между страните трудов договор № 31/12.04.2010 г., касаторът-ищец е заемал при ответното дружество длъжността "певец", изпълнявал е възложената му работа, считано от същата дата при пълно работно време и при посочено работно място - [улица]. При точно приложение на материалния закон, СГС е приел и че така представеният по делото трудов договор ясно дефинира както работното време, така и работното място на ищеца, както и че при липса на друга уговорка, мястото на полагане на труд се явява именно мястото на работа, посочено в трудовия договор - [улица] - офисът на ответното дружество. Съобразявайки се със задължителната практика на ВКС, на която изрично се е позовал, въззивният съд е приел и че липсата на длъжностна характеристика нито може мълчаливо да отмени клауза по трудовия договор, касаеща мястото на работа, нито да освободи служителя от основното му трудово задължение - явяването му на работа; както и че основните параметри на трудовото правоотношение се договарят в самия трудов договор, а длъжностната характеристика само конкретизира естеството на работа, но не я променя. По изложените съображения, допуснатото от СГС процесуално нарушение на правилата за разпределяне тежестта на доказване в производството не е съществено, и въззивното решение - в подлежащата и допусната до касационно обжалване негова част, с която е отхвърлен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, е правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, то следва да се остави в сила в тази част. Предвид изхода на спора и пред настоящата инстанция, на касатора-ищец не се следват разноски по делото, каквито той претендира, а съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК същият дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направения от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата в касационното производство, а именно - сумата 1 200 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение