Решение № 6305 от 09.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1837/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. Л. М. от гр. София, чрез адв. А. Узунова, против Решение № 40985/08.12.2025 г., постановено по адм. дело № 7643/2025 г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Е. Л. М. срещу Решение № 2153-21-151/05.06.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт — София-град, с което е оставена без уважение като неоснователна жалбата ѝ срещу разпореждане [номер]/38 от 13.05.2025 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване. С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост — касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението и решаване на спора по същество. Претендират се направените разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът — директорът на ТП на НОИ София-град, чрез гл. юрк. И. Бабурска, оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за правилност на съдебното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София-град е Решение № 2153-21-151/05.06.2025 г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е отхвърлена като неоснователна жалба на Е. М. срещу разпореждане [номер]/38 от 13.05.2025 г. на длъжностното лице по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ София-град. С посоченото разпореждане е прието, че не са налице предпоставките по чл. 69, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), както и че Е. М. няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, поради което ѝ е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. От фактическа страна е установено, че административното производство е започнало по Заявление вх. № 2113-21-2323 от 28.04.2025 г., подадено от Е. М., за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 КСО. Към заявлението са били приложени необходимите удостоверителни документи по чл. 2 НПОС, въз основа на които пенсионният орган е зачел на заявителката осигурителен стаж по чл. 69, ал. 2 КСО при условията на първа категория труд в размер на 11 години, 9 месеца и 14 дни, положен в структурите на МВР на служба в специалните ведомства в Столична дирекция „Полиция“, както и осигурителен стаж при условията на трета категория труд в размер на 21 години, 11 месеца и 17 дни. При превръщане на стажа по реда на чл. 104, ал. 4 КСО общият осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд, е определен на 41 години, 7 месеца и 10 дни. Към датата на подаване на заявлението — 28.04.2025 г., Е. М. е била навършила [възраст], като сборът от осигурителния ѝ стаж и възрастта е възлизал на 94 години, 1 месец и 26 дни. След преценка на правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 2 КСО и по чл. 69б, ал. 1 КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 НПОС длъжностното лице по пенсионно осигуряване е приело, че Е. М. попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 КСО, тъй като стажът ѝ е положен в структурите на МВР, а не в приложното поле на чл. 69б, ал. 1 КСО. С разпореждане [номер]/38 от 13.05.2025 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при ТП на НОИ София-град на Е. М. е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, тъй като не е навършила изискуемата за 2025 г. възраст по чл. 69, ал. 2 КСО. Е. М. е обжалвала разпореждане [номер]/38 от 13.05.2025 г. по административен ред, като е поддържала, че пенсионният орган неправилно е отказал да приложи чл. 69б, ал. 1 КСО. С Решение № 2153-21-151/05.06.2025 г. директорът на ТП на НОИ София-град е оставил жалбата без уважение като неоснователна и е потвърдил разпореждането. Административният орган е приел, че правото на пенсия на Е. М. следва да се преценява по реда на чл. 69, ал. 2 КСО, а не по чл. 69б, ал. 1 КСО, като поради ненавършена изискуема възраст за 2025 г. — 54 години и 4 месеца, не са налице предпоставките за отпускане на исканата пенсия. За да отхвърли жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ София-град, първоинстанционният съд е приел, че пенсионният орган правилно е разграничил двата самостоятелни пенсионни режима — този по чл. 69, ал. 2 КСО за служители в специалните ведомства и този по чл. 69б, ал. 1 КСО за лица, действително работили при условията на първа категория труд. Прието е, че макар стажът на Е. М. в МВР да се зачита като първа категория по силата на закона, това не я поставя автоматично в обхвата на чл. 69б КСО. Тъй като към датата на заявлението тя не е достигнала изискуемата възраст по чл. 69, ал. 2 КСО, отказът за отпускане на пенсия е приет за законосъобразен. Решението е правилно. Съгласно чл. 69, ал. 2 КСО държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) придобиват право на пенсия при наличие на предвидените в закона кумулативни предпоставки за възраст и осигурителен стаж. За 2025 г. изискуемата възраст е 54 години и 4 месеца, като към датата на подаване на заявлението — 28.04.2025 г., Е. М. е била навършила [възраст]. Следователно още към релевантния момент не е била изпълнена една от кумулативните предпоставки за придобиване на право на пенсия по чл. 69, ал. 2 КСО. От друга страна, чл. 69б, ал. 1 КСО урежда различна хипотеза — придобиване на право на пенсия от лица, които са работили определен период при условията на първа категория труд. При тази разпоредба водещо значение има не само формалното зачитане на определен стаж като първа категория, а действителният характер на заеманата длъжност и извършваната дейност, които следва да попадат в обхвата на правилата за категоризиране на труда. От доказателствата по административната преписка се установява, че осигурителният стаж на Е. М. е положен в структурите на МВР, на служба в специалните ведомства в Столична дирекция „Полиция“. Поради това първоинстанционният съд правилно е споделил извода на пенсионните органи, че правото ѝ на пенсия следва да бъде преценявано по специалния ред на чл. 69, ал. 2 КСО, а не по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО. Разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КСО има различно по обхват съдържание и различна персонална насоченост от разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 КСО. Първата урежда специален пенсионен режим за определени категории лица, включително държавни служители по ЗМВР, докато втората се отнася до лица, придобили осигурителен стаж при реално и действително полагане на труд при условията на първа категория, определена по реда на чл. 104, ал. 1 КСО с акт на Министерския съвет. Поради това формалното зачитане на стажа на лицата по чл. 69 КСО като първа категория не е достатъчно основание за прилагане на чл. 69б, ал. 1 КСО, ако действително заеманата длъжност и извършваната дейност не попадат в обхвата на правилата за категоризиране на труда. Обстоятелството, че по силата на специалната нормативна уредба стажът на лицата по чл. 69 КСО се зачита като стаж от първа категория при пенсиониране, не означава, че същият представлява действително положен труд при условията на първа категория по смисъла на чл. 69б, ал. 1 КСО. Това зачитане представлява законово приравняване, въведено с оглед спецификата на службата, но не променя характера на действително изпълняваната длъжност и дейност. В този смисъл следва да се тълкува и чл. 17, ал. 2 НПОС, съгласно който осигурителният стаж на лицата по чл. 69 КСО се зачита като стаж от първа категория труд. Наличието на такава изрична разпоредба сочи, че признаването на този стаж като първа категория произтича от закона, а не от това, че дейността действително е сред посочените в НКТП дейности от първа категория труд. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 НПОС също не води до различен извод. Тя е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл. 69 КСО и има благоприятстващ характер за лицата от специалните ведомства, когато не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж. Тази норма обаче не създава самостоятелно право на пенсия, нито допуска смесване на предпоставките по чл. 69 КСО и чл. 69б КСО, нито може да преодолее липсата на изискуемата възраст по чл. 69 КСО. Следователно Е. М. попада в обхвата на чл. 69, ал. 2 КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 КСО, отнасящ се до лицата, придобили осигурителен стаж при реално и действително полагане на труд при условията на първа категория. След като към датата на подаване на заявлението тя не е навършила изискуемата за 2025 г. възраст от 54 години и 4 месеца, към релевантния момент не е придобила право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, анализирал е релевантните факти и е достигнал до правилен извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Решението е валидно, допустимо и правилно, постановено е при правилно приложение на материалния закон и не страда от касационни основания за отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, в тежест на касатора – Е. М. следва да бъдат поставени претендираните от административния орган разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Същото, на основание чл. 143, ал. 4 АПК вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК, се определя в размер на 40.90 евро (80 лв.) за касационната инстанция на основание чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ с оглед осъществената юрисконсултска защита, изразила се само в изготвяне на отговор на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,