Решение № 11912 от 6.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11663/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на контрольор автомобилен транспорт в Център за градска мобилност ЕАД срещу Решение 3238 от 16.05.2023 г., поправено с Решение 5623 от 20.09.2023 г. и изменено с Определение 9639 от 07.11.2023 г., всички постановени по адм. дело 10892/2022 г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на Д. С. С. принудителна административна мярка принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). В касационната жалба има оплаквания, че съдебното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В подкрепа са изложени аргументи, че съдът е извършил неправилна преценка на характера на актовете, съставляващи правната рамка на почасовото платено паркиране на територията на Столична община. Твърди се също така, че съдът нелогично смесва разпоредби от тяхното съдържание. В резултат на това изводът на съда за незаконосъобразност на ПАМ е необоснован и неправилен. Иска отмяна на решението и вместо него касационната инстанция да постанови отхвърляне на жалбата срещу административния акт. Иска присъждане на разноски за двете съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от другата страна. Ответникът Д. С. С., чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила решението и присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, въз основа на събраните по делото доказателства, след като обсъди становищата на страните и прецени наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу решение, което подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на оспорване пред административния съд е принудителна административна мярка принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, приложена от А. Цветанов на длъжност контрольор автомобилен транспорт в Център за градска мобилност ЕАД. Съдът е установил от фактическа страна, че със Заповед СОА21-РД95-578/26.11.2021 г. на кмета на Столична община се въвежда режим на почасово платено паркиране на улици, булеварди и площади общинска собственост Синя зона и Зелена зона. Със Заповед СОА18-РД-95-454/03.08.2018 г. кметът на Столична община одобрява Ред и условия за принудително задържане на колелото на неправилно паркирано ППС чрез използване на техническо средство тип скоба. В т. 2 от приетите Ред и условия е предвидено, че след констатиране на престой на ППС, без заплащане в зоните за почасово платено паркиране от служителите на общинското дружество Център за градска мобилност ЕАД (ЦГМ ЕАД), се извършва задържане на ППС чрез използване на техническо средство тип скоба. На 09.11.2022 г. около 12:00 часа в гр. София автомобилът на Д. С. С. е бил паркиран на ул. Веслец, между бул. Сливница и бул. Александър Дондуков, до ул. Бачо Киро, в границите на на Синя зона. При направена проверка от служителите на ЦГМ ЕАД е установено, че не е заплатена дължимата цена в синя зона. Автомобилът имал поставена карта за преференциално паркиране. Автомобилът не бил паркиран на специално обозначено място за паркиране на лица с увреждания, поради което служителите на ЦГМ ЕАД му поставили техническо средство скоба, което е отразено под 10 в Протокол на екипа скоби за блокирани автомобили от 09.11.2022 г. Действията на служителите на ЦГМ ЕАД са следвали процедурата, описана в цитираната по-горе т. 2 от Заповед СОА18-РД- 95-454/03.08.2018 г. на кмета на Столична община. От правна страна съдът е приел, че при осъществяване на принудителното задържане на автомобила ответникът е действал в противоречие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Основен принцип на Закона за хората с увреждания (ЗХУ) е да бъде предоставена подкрепа на хората с увреждания - чл. 2, т. 2 ЗХУ. Съгласно чл. 5, т. 5 и 6 ЗХУ достъпната среда в урбанизираните територии и транспортът са области, в които хората с уврежданията се нуждаят от подкрепа категорично. В тази връзка в чл. 53, ал. 1 ЗХУ е предвидено, че хората с увреждания трябва да имат равен достъп до транспорт и всички други удобства в урбанизираните територии. В чл. 53, ал. 2 ЗХУ е посочено изрично, че достъпната среда предполага именно достъпни места за паркиране за хората с увреждания. Целта на българското законодателство в духа на Конвенцията за правата на хората с увреждания не е да създава пречки и затруднения на хората с увреждания, а да гарантира равнопоставеност на хората с увреждания, социалната им интеграция и упражняване на правата им, включително и чрез достъпни места за паркиране. Въз основа на представените доказателства по делото съдът е установил, че местата за паркиране в синя зона, обозначени със знак Д21 Инвалид, са 4, но е общоизвестно, че в централната градска част на София те са недостатъчни. Решението е валидно и допустимо, но неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В касационната жалба са формулирани оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост на съдебния акт, но разгледани по същество развитите доводи и изложените аргументи съставляват и възражения за нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 172а, ал. 2 АПК, съгласно който към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. Нормативите за достъпни места за паркиране на автомобили на хора с увреждания са регламентирани в Наредба РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството на основание чл. 53, ал. 3 ЗХУ и във връзка с чл. 112, ал. 4 и чл. 169, ал. 1, т. 4 и ал. 4 от Закона за устройство на територията. В чл. 22 от посочената наредба в зависимост от предназначението на сградите и капацитета на паркинга са предвидени минимален брой места за паркиране на автомобили на хора с увреждания. Аналогичен е подходът и в отменената Наредба 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания (отм., бр. 12 от 12.02.2021 г., в сила от 13.03.2021 г.). В случая съдът не е извършил фактически установявания относно предназначението на сградите и капацитета на паркинга. Мотивите на обжалваното решение се изчерпват с констатацията, че местата за паркиране в синя зона, обозначени със знак Д21 Инвалид, са 4, но е общоизвестно, че в централната градска част на София те са недостатъчни. В съдебното решение няма пояснение какво е съдържанието на използваното от съда понятие централна градска част, нито какви критерии е приложил съдът, за да приеме, че местата, обозначени със знак Д21 Инвалид, са недостатъчни. Неизясняването на делото от фактическа страна е довело и до необоснованост на правните изводи на съда. По изложените съображения първоинстанционният съдебен акт е постановен при допуснато съществено нарушение на чл. 172а, ал. 2 АПК. Обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на друг състав на същия съд за ново разглеждане. Съгласно чл. 226, ал. 3 АПК по исканията за разноски се произнася първоинстанционният съд при новото разглеждане на спора. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК Върховният административен съд, седмо отделение