Решение № 4049 от 24.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10694/2013 г.

Решение № 4049 от 24.03.2014 г. на ВАС по адм. д. № 10694/2013 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1429 от 21.06.2013 г., постановено по адм. д. № 2680/12 г. Административен съд - гр. Пловдив, първо отделение, ХVIII-ти състав, е отхвърлил като неоснователна жалбата на "Башев 07" - ООД - гр. Сърница, обл. Пазарджик, представлявано от управителя Саит Неджеми Башев, против РА № 131201314/17.05.2012., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - Пловдив, ИРМ гр. Стара Загора, потвърден с решение № 904/24.07.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, в обжалваната част отказано право на данъчен кредит в размер общо на 14 611,00 лв. С решението съдът е осъдил "Башев 07" - ООД - да заплати на Д "ОДОП" - гр. Пловдив сумата 742 лв. юрисконсултско възнаграждение. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Башев 07" - ООД, представлявано от управителя Саит Неджеми Башев, чрез пълномощника му адв. Петя Ненова Кирова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - гр. Пловдив е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Пловдивския административен съд. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението", сега дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище, че подадената касационна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С решението си Административен съд - гр. Пловдив е отхвърлил като неоснователна жалбата на "Башев 07" - ООД - гр. Сърница, обл. Пазарджик, представлявано от управителя Саит Неджеми Башев, против РА № 131201314/17.05.2012., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - Пловдив, ИРМ гр. Стара Загора, потвърден с решение № 904/24.07.2012 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, в обжалваната част отказано право на данъчен кредит в размер общо на 14 611,00 лв. по 3 бр. фактури, издадени от "Газ Петролиум" - ЕООД. В мотивите на решението са описани подробно: заповедите за възлагане на ревизията; обстоятелството, че ревизионният акт е издаден в рамките на повторна ревизия след отмяна на първоначално съставения ревизионен акт и връщане на преписката за извършване на нова ревизия; събраните доказателства в рамките на ревизията - раздел III, т. 9 - 12 от мотивите на решението, основанията на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит; представените с жалбата писмени доказателства при съдебното оспорване - т. 14 от раздел III от решението; заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза, с посочване на писмените доказателства, въз основа на които е изготвено заключението - т. 15 от раздел III от решението; заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза - т. 16 от раздел III от решението, в това число изброяване на писмените доказателства, въз основа на които е изготвено заключението. По р. IV от решението първоинстанционният съд се е произнесъл по материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт. Изложени са мотиви, че последният е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на административно-производствените правила. Като неоснователно е квалифицирано оплакването на жалбоподателя относно разминавания в датата на решението на директора на Д "ОУИ" - Пловдив при административното обжалване. Като спорен между страните е формулиран въпросът налице ли са реални доставки по процесните фактури. За да отговори на спорния въпрос решаващият съд е дал на първо място тълкуване на относими към спора правни разпоредби от ЗДДС и ЗЗД. Прието е, че за да бъде направен ясен извод за наличие на конкретно осъществена доставка, следва да се установи прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката, съответно услугата и заплащане на възнаграждение по процесните доставки. Прието е още, че констатациите на РА за липса на реални доставки не са опровергани от ангажираните от жалбоподателя доказателства, като представените такива в хода на съдебното производство съдът не кредитира поради това, че една част са съставени непосредствено преди издаването на РА, останалите след издаването му и дори след решението на директора на Д "ОУИ", което навежда на мисълта, че същите са съставени за нуждите на процеса. Като такива са квалифицирани анекс от 22.06.2012 г. към договор № 0067/14.10.2010 г., фактура № 1678/01.08.2012 г. с получател "Газ Петролиум" - ЕООД, протокол за подмяна съгласно анекс 003 от 22.06.2102 г., приемо-предавателен протокол от 05.08.2012 г. Предвид на това, че тези доказателства са послужили като основание на вещото лице по съдебно-техническата експертиза за изготвяне на същата, съдът не е кредитирал заключението. По т. 24 от раздел IV от решението са изложени мотивите на първоинстанционния съд защо приема, че не е доказано твърдяното плащане по процесните фактури. По т. 25 от същия раздел е посочено, че от доказателствата по делото не може да се установи по несъмнен начин фактическото предаване на стоките от доставчиците на жалбоподателя, начина им на транспортиране, кога и по какъв начин стоките са били индивидуализирани по съгласие на страните или пък физически предадени от продавача на купувача по сделката. На база на изложеното е направен краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд - гр. Пловдив е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, развити в касационната жалба са за допуснати нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Навеждат се доводи, че административният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като в тази насока е възприел единствено тезата на органа по приходите и не е съобразил представените от страната писмени доказателства. Твърди се още, че в нарушение на разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от АПК съдът не е изпълнил задължението си да укаже на страната, че не сочи доказателства за относими към спора доказателства. Навеждат се доводи, че е допуснато съществено процесуално нарушение по време на ревизията, свързано с това, че същата е проведена от ИРМ - Стара Загора, а дружеството има седалище на територията на ИРМ - Пазарджик, поради което е налице липса на териториална компетентност. Прави се и оплакване, че е необоснован извода на съда, относно това, че оспореният ревизионен акт е потвърден с решение на директора на Д "ОУИ" - Пловдив, което предхожда по време самият ревизионен акт. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: Оплакването, свързано с твърдение за липса на териториална компетентност следва да бъде разгледано приоритетно, тъй като при липса на такава оспореният ревизионен акт би се явил нищожен като издаден от некомпетентен орган и това би обезмислило въпроса за обсъждане на неговата материална законосъобразност. Първоинстанционният съд е изложил позицията по това възражение в т. 17 от раздел IV на решението /л. 320 от делото/, като е приел, че то е неоснователно, тъй като компетентното структурно звено по отношение на контролните производства, в това число ревизионни, е ТД на НАП - гр. Пловдив, а офисът осъществява дейности по обслужване на данъкоплатците и осигурителите, а и предвид структурната реформа в НАП офисът в гр. Пазарджик е закрит, считано от 01.01.2010 г. Тези изводи на административния съд се споделят от настоящата съдебна инстанция. В допълнение следва да бъде посочено, че по силата на чл. 8, ал. 1, т. 3 от ДОПК компетентна териториална дирекция относно производствата по този кодекс е териториалната дирекция по седалище на местните юридически лица. В ДОПК и ЗНАП не съществува законово регламентирано понятие "изнесено работно място", поради което за директора на съответната териториална дирекция не съществува законова възможност да ограничава правомощията на упълномощените от него лице по чл. 112, ал. 2, т. 1 на териториален принцип, т. е. да възлагат ревизии само по отношение на лица, които имат седалище в района на изнесеното работно място. В този смисъл направеното възражение за липса на компетентност, в смисъл, че след като ревизията е проведена от ИРМ - Стара Загора органът по приходите не е имал правомощия по отношение на дружество със седалище в района на област Пазарджик, се явява неоснователно и след като е стигнал до същия извод, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на закона. Направените в касационната жалба възражения, свързани с датата на издаване на решението на т. н. "решаващ орган" по административното оспорване на процесния ревизионен акт, също са неоснователни. От данните по делото е видно, че решение № 904 на директора на Д "ОУИ" - гр. Варна, с което се е произнесъл по жалбата на "Башев 07" - ООД - гр. Сърница срещу РА № 131201314/17.05.2012., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - Пловдив, ИРМ гр. Стара Загора, е с дата на издаване 24.07.2012 г. - л. 20 от първоинстанционното дело. Никъде в кориците на делото не се намира решение на същия орган с дата 24.04.2012 г., каквато теза поддържа касатора. Такова решение няма и как да бъде постановено, тъй като към тази дата оспореният ревизионен акт не е бил издаден. Дори хипотетично да се приеме, че такова решение е било постановено, то се явява нищожно поради липса на предмет, а постановеното на 24.07.2012 г. решение е правно валидно. Направените оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд, изразяващи се в необсъждане на относими към спора доказателства, недопускане до разпит на свидетел, неспазване на разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от АПК и прочие, също са неоснователни. От данните по делото е видно, че първоинстанционният съд е обсъдил всички приложени по делото доказателства, а не само тези, които са събрани в хода на ревизията и въз основа на които са направени констатации за липса на реални доставки по процесните 3 бр. фактури и наличие на хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. В този смисъл оплакванията на касатора, че съдът е съобразил само доказателствата и доводите на приходната администрация, а не и тези на ревизираното дружество, са неоснователни и не почиват на фактите по делото. Направените на стр. 2 от жалбата оплаквания относно необсъждане на доказателства /л. 5 от настоящето дело/ касаят поведението на т. н. "решаващ орган" по смисъла на чл. 155 от ДОПК, а не на решаващия съд, поради което не следва да бъдат обсъждани. От друга страна първоинстанционният съд е изложил мотиви защо не възприема някои от ангажираните от жалбоподателя доказателства. Изложените мотиви са логически обосновани и при съвкупна преценка на всички относими факти и обстоятелства по делото. По силата на сключения договор за доставка от 14.10.2010 г. доставчикът "Газ Петролеум" - ЕООД се е задължил да достави 1 бр. модулна бензиностанция, 1 бр. модулно газстанция и инсталация за зареждане на газови бутилки, а в хода на ревизията задълженото лице е представило приемо-предавателни протоколи от 10.08.2011 г. и 26.08.2011 г., поради което издадените и представени доказателства за извършени други доставки във връзка с договора с по-късна дата правилно не са били обсъждани от първоинстанционния съд като съставени в подкрепа на защитната теза на жалбоподателя за предаване на договорените изделия. При провеждане на първоначалната ревизия са били ангажирани доказателства, според които договорените модулни бензиностанция и газстанция се намират на отговорно пазене при доставчика, описани със своите заводски /фабрични/ номера, и само се е чакало заплащането от купувача, за да му бъдат предадени, но доказателства в тази насока при втората ревизия не са ангажирани. В същото време от събраните в хода на ревизията и административното и съдебното обжалване се установява, че доставчикът "Газ Петролеум" - ЕООД не е разполагал с необходимия технически персонал, който да изработи договорените изделия, не е установено същото дружество да е закупило необходимите материали, с които да изработи инсталациите, не е установено самото плащане на цената по процесните фактури. По отношение на последното първоинстанционният съд е изложил мотиви в т. 24, р. IV от решението и същите се споделят напълно от настоящата инстанция, като по отношение на тях не са направени и оплаквания от касатора. Видно от данните по делото, и трите процесни фактури има за предмет авансови плащания по договора от 14.10.2010 г., като размерът на посочените суми е в съответствие с уговореното с анекс ) 002 от 02.12.2010 г. Съгласно чл. 25, ал. 7 (предишна ал. 6) ЗДДС, когато преди да е възникнало данъчно събитие по ал. 2, 3 и 4, се извърши плащане по доставката, данъкът става изискуем при получаване на плащането. За разлика от ЗДДС (отм.), в ЗДДС, в сила от 01.01.2007 г. авансовото плащане вече не е данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2, 3 и 4 ЗДДС. В същото време обаче авансовото плащане е признат от закона юридически факт, при наличието на който настъпва изискуемост на данъка по този закон. Авансовото плащане по смисъла на изложеното не съществува само за себе си, след като и законът не го определя като данъчно събитие, поради което винаги трябва да се държи сметка при наличие на такова, извършена ли е съответната доставка на стока или услуга. В този смисъл първоинстанционният съд правилно е приел, че основният спорен въпрос между страните по делото е дали е налице реална доставка по договора от 14.10.2010 г. Даденият отрицателен отговор на спорния въпрос е логически обоснован на фактите и доказателствата по делото. При правилно тълкуване на относимите към спора разпоредби от ЗДДС и ЗЗД е прието, че данъчно-задълженото лице не е доказало с допустими доказателствени средства реалното предаване на договореното оборудване. Оплакванията в жалбата, че в нарушение на процесуалните правила административният съд не е допуснал до изслушване поискания от страната свидетел за установяване на факта на предаването, са неоснователни. Предвид особеностите на предмета на доставка /конкретно договорени модулни бензиностанция, газостанция и инсталация за пълнени на битови бутилки/ предаването на същите следва да бъде установено чрез надлежни писмени доказателства, каквито не са ангажирани от страната. От друга страна, в хода на ревизията са направени констатации, че доставчикът не разполага с техническа и кадрова обезпеченост, за да изработи и достави договореното оборудване, които констатации не са оборени с надлежни доказателства от жалбоподателя. Оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 от АПК и по този начин е допуснал съществено процесуално нарушение, не може да бъде споделено. При условията на цитираната разпоредба съдът има задължения да укаже на страната, че за някои обстоятелства от значение за делото не сочи доказателства, но няма задължение да укаже, че сочените от страната доказателства не установяват твърдените от нея обстоятелствата, тъй като това ще съставлява нарушение на принципите на равенство на страните и на състезателното начало - чл. 8 и 9 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК и чл. 144 от АПК. Като е стигнал до краен извод, че от събраните по делото доказателства не се установява реалното предаване на договореното оборудване, че липсва извършено плащане по процесните 3 бр. фактури и данък по тях се явява неправомерно начислен, поради което е налице хипотеза по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, даваща основание за непризнаване на право на данъчен кредит, Административен съд Пловдив е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция разноски по делото /юрисконсултско възнаграждение/ в размер на 742,22 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,