Решение № 1478 от 1.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5751/2007 г.

Решение № 1478 от 1.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5751/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.). Образувано е по жалби против въззивно решение № 152/02.05.2007 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 15/2007 г. В. Н. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по предявения в процедурата по чл. 286 ГПК (отм.) иск по чл. 31, ал. 1 ЗС. Излага съображения за неправилност. Л. Н. Т. обжалва решението в частта, с която е отхвърлена претенцията му за сумата 9 265,75 лв. - подобрения на имота, която е предявена по реда на чл. 286 ГПК (отм.), както и срещу решението в частта на определената му държавна такса, която дължи за извършване на делбата. Прави оплаквания за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Страните не са възразили по реда на чл. 218г ГПК (отм.) нито по-късно в хода на съдебното производство срещу насрещните касационни жалби. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от 1952 г. (отм.) от легитимни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. По направените оплаквания съдът намира следното: С влязло в сила решение е допусната делба на един апартамент в гр. Б. между В. Н. Т. и Л. Н. Т. при равни квоти. Делбата е извършена, като първоинстанционният съд, чието решение в тази част е влязло в сила като необжалвано, е възложил имота в дял на Л. Н. Т. Той е осъден да заплати на В. Н. Т. 27399 лв. за уравнение на дела му. Л. Т. е предявил претенция по сметките за сумата 9 265,75 лв., представляваща стойността на извършени от него подобрения в имота. Тя е отхвърлена от първата инстанция като погасена по давност. Въззивният съд е приел, че претенцията е съдебно заявена в срок, но че тя е неоснователна. Изложил е съображения, че е трябвало да бъде претендирана по чл. 12, ал. 2 ЗН, а не по чл. 286 ГПК, защото всички подобрения са извършени от съделителия приживе на наследодателите. В заключение е прието, че така, както е предявено вземането, се явява неоснователно. Първоинстанционното решение е потвърдено като краен резултат. В. Т. е предявил иск за заплащане на обезщетение по 150 лв. месечно за ползването на имота само от Л. Т. за времето от 10.08.2000 г. до окончателната подялба. Благоевградския районен съд е уважил претенцията, на осн. чл. 282, ал. 2 ГПК (отм.). В тази част първоинстанционното решение е обезсилено и производството прекратено. Въззивният съд е изложил съображения, че в делбеното производство в преклузивния срок по чл. 286 ГПК (отм.) могат да се заявяват само вече възникнали вземания. В случая, В. Т. не е отправил предварителна покана по чл. 31, ал. 1 ЗС и дори молбата по сметките да има такъв характер, тя е от значение за вземане, възникнало след нея - след първото съдебно заседание във втората фаза на дебата. Този период няма как да бъде обхванат от искане, заявено по чл. 286 ГПК (отм.), което обхваща само вземания, възникнало преди и до датата на същото съдебно заседание. Дължимите от страните държавни такси са определени върху стойността на дяловете на страните или по 1095,96 лв. (4% от 27399). По касационната жалба на В. Н. Т.: Тя е неоснователна. Претенцията е заявена по реда на чл. 286 ГПК (отм.) и правилно е разгледана от въззивния съд по реда и съобразно правилата на цитираната процесуално-правна норма. Искът на съсобственик за заплащане на обезщетение за ползата, от която е лишен, предявен срещу друг съсобственик, който ползва лично цялата обща вещ, е осъдителен. Приложимата материално-правна норма е чл. 31, ал. 2 ЗС, която разпорежда, че задължението за плащане на обезщетение възниква от деня на писменото поискване. Липсата на такова, значи, че вземането не е изискуемо. Такъв иск, предявен извън делбеното производство - преди неговото образуване, включително и след приключването му, е допустим, но неоснователен. Делбеното производство е особено исково производство и в него обективно съединяване на искове е допустимо само при наличието на специално предвидените условия. Претенции по сметки могат да бъдат заявени от страните до първото заседание след влизане в сила решението за допускане на делбата. Срокът е преклузивен, което значи, че вземане, възникнало или станало изискуемо след това, няма как да бъде предявено. В случая, правилно въззивният съд е посочил, че искането за заплащане на обезщетение по чл. 31 ЗС следва да се цени като покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, но тя прави изискуемо вземането от тук насетне, което в случая е след преклузивния срок по чл. 286 ГПК (отм.). Както съдът вече изясни по-горе, това вземане не може да бъде предявено в делбеното производство (така и практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, напр. Р-197-93-I ГО ВС, Р-869-2002-I ГО ВКС). Обосновано е и заключението на Благоевградския окръжен съд, че липсват убедителни доказателства В. Т. да е отправил по-рано покана до ползувателя на вещта Л. Т. В заключение, въззивното решение в частта, постановена по чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.) по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е правилно и следва да бъде оставено в сила. По жалбата на Л. Н. Т.: Тя е основателна. Извършването на подобрения в имота приживе на наследодателя съставлява увеличение на наследството и се урежда от нормата на чл. 12, ал. 2 ЗН. Претенциите по този текст се заявяват във втората фаза на делбата като искания по сметките, които включват задължения на всеки сънаследник към наследодателя, но и онова, което той дължи на другите наследници във връзка със съсобствеността между тях. Разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН е специална хипотеза на общия принцип, че никой не може да се обогатява за сметка на другиго. Разпоредбата на чл. 286 ГПК (отм.) е процесуално-правна, а основанието на претенцията се определя от материалноправната норма, която пък се извежда от съда. Неправилно Благоевградският окръжен съд е счел, че не е сезиран с иск по чл. 12, ал. 2 ЗН, защото Л. Т. търсил обезщетение не за увеличение на наследството, а за подобрение на наследствения имот. Увеличението по чл. 12, ал. 2 ЗН може да извършено под различна форма и начини и един от тях е подобряването на имоти, докато наследодателя е бил жив и след откриване на наследството са включени в наследствената маса. Вземането по чл. 12, ал. 2 ЗН се погасява с изтичане на петгодишна давност и тя започва да тече от предявяване на иска за делба (ПП-7-73 ВС РБ ), а не както е приел въззивния съд - от датата на извършване на подобренията. Когато последните са извършени след откриване на наследството, приложимата материално-правна норма няма да е чл. 12, ал. 2 ЗН . Тогава началният момент на погасителната давност зависи от обстоятелството дали наследникът, който ги е извършил е бил държател на частите на останалите наследници или ги е владеел за себе си. В първия случай изискуемостта настъпва в момента на извършването им, а във втория при прекъсване на владението, при превръщането му в държане или най-късно от деня, когато то бъде смутено по исков път /с оглед конкретните обстоятелства и приложим материален закон/. В случая, исковата молба е подадена на 27.07.2000 г., а заседанието, в което са заявени исканията по чл. 286 ГПК (отм.), включително и това по чл. 12, ал. 2 ЗН е проведено на 20.10.2003 г. Следователно, претенцията не е погасена по давност и крайният извод на въззивния съд по направеното възражение, е правилен. По изложените вече съображения, обаче той е трябвало да разгледа искането по същество и като не го е сторил, а направо го е отхвърлил, е постановил незаконосъобразно решение, което трябва да се касира и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По касационната жалба на Л. Т. срещу въззивното решение относно дължимата държавна такса по извършване на делбата. Тя е неоснователна. Държавната такса, която се дължи по иска за делба не се внася предварително, а се определя при извършване на делбата върху стойността на дела за всеки съсобственик, а не върху сумите за уравнения, които съделителите евентуално си дължат. При това, евентуално признатото вземане по чл. 12, ал. 2 ЗН дори да бъде прихванато с дълга за уравнение, не променя нито основанието, нито размера на задълженията по двете насрещни вземания, съответно дължимите държавни такси. С възражението за прихващане се уреждат отношения между страните, докато държавните такси са задължения към държавата. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение