Решение № 12463 от 10.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1424/2012 г.

Решение № 12463 от 10.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1424/2012 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационната жалба на Иван Николаев Георгиев против отхвърлително решение по адм. д. № 1042/2011 г. и осъдително определение за разноски по описа на АССГ. Иска отмяна с доводи за нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и непълнота на доказателства. Твърди, че е претърпял вреди от неизпълнение на съдебно решение, с което е прогласено за нищожно уведомително писмо от 22.07.2009 г. с отказ на ДФЗ за субсидии за 2009 г., а преписката е върната за произнасяне. Основанията, на които претендира вреди са нищожен акт на държавен експерт и бездействие в законоустановения срок за произнасяне и плащане на субсидии, по което съдът е бил длъжен да се произнесе. Съдът не се е мотивирал, не е обсъдил всички наведени твърдения и доказателства за декларирани, но несубсидирани плащания. Описва размера на имуществените вреди като преки вреди - платени наемни цени по договори за наем и пропуснати ползи, в размер на дължими, но неплатени парични суми. Оспорва и решението в частта, в която е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение.

Ответната страна Държавен фонд "Зедемеделие" не е изразила становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната и частна жалби са подадени в срока по чл. 214 и чл. 230 от АПК, намира същите за допустими. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

В обстоятелствената част на исковата молба срещу ДФЗ ищецът твърди, че е претърпял два вида имуществени вреди с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ:

1. преки вреди от 1 692 лв. представляващи платени наемни цени по три договора с Община Свищов за три земеделски имота, настъпили от нищожен акт на държавен експерт на ОД на ДФЗ- Разплащателна агенция В. Търново и

2. пропуснати ползи в размер на 13 307 лв., представляващи отказани парични субсидии от длъжностно лице на ОД на ДФЗ- В. Търново за плащане с писмото от 28.07.2009 г.

Като цена на иска ищецът е посочил, че претендира "частичен иск от 5000 лв. от общата цена на обективно съединените искове с общ размер от 15 000 лв", без да конкретизира по всеки от двата иска какъв размер частична претенция предявява. С решение № 4467/18.10.2011 г. по адм. д. № 1042/2011 г. първоинстанционният съд е отхвърлил "частичният иск за сумата от 5000 лв. за претърпени вреди общо от 15 000 лв." Съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, но предвид изхода на спора и липсата на основание за уважаване и на двата иска, решението следва да се остави в сила.

Касационната инстанция служебно следи за допустимостта на обжалваното пред нея решение, независимо от това дали е въведено в касационната жалба оплакване за недопустимост на акта на въззивния съд. При констатация, че е приета за разглеждане нередовна искова молба, касационната инстанция избира своя начин на процедиране в зависимост от дефекта, който обуславя тази нередовност. В случаите, когато поради фазата на процеса не може да бъде санирана допуснатата нередовност, решението следва да се обезсили- виж Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС. Няма спор, че пред касационната инстанция е недопустимо да се отстрани недостатък на исковата молба и ищецът не може да конкретизира какъв е частичният размер на претенциите по двата предявени иска, нито да уточнява основанието на исковете.

По принцип при кумулативно обективно съединени искове се постановява решение по всеки иск, което първоинстанционният съд не е направил. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползува решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Точно поради тази причина редовността на исковата молба е процесуална предпоставка за допустимостта на исковото производство. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо. Затова диспозитивът на решението като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Когато ищецът въведе като предмет на делото само част, а не цялото материално право, той предявява частичен иск, какъвто е настоящия случай. При облигационните парични притезания, предявяването на частичен иск въвежда като предмет на делото част от претендираната парична сума. При уважаване на частичния иск, той може да предяви нов иск за разликата, но при отхвърлянето му, тъй като се отрича цялото спорно право, не би могъл успешно да търси допълнително присъждане. Поради това и защото настоящата съдебна инстанция намира, че и двата иска са неоснователни, допуснатата нередовност на исковата молба по чл. 127 от ГПК и неспазване на служебното задължение на съда по чл. 129 от ГПК, не се отразява на допустимостта на решението. цитираните две тълкувателни решения на ВКС следва да се прилагат за исковите производства по чл. 1 от ЗОДОв, защото АПК не съдържа правила за разглеждане на искове, възложени на административните съдилища.

С решение № 290/6.07.2010 г. по адм. д. № 102/2010 г. по описа на АС-Велико Търново е обявена нищожността на уведомително писмо № 01-042/22.07.2009 г. на експерт при РА при ОРА В. Търново при ДФЗ обективиращ отказ за изплащане на субсидии за 2009 г., а преписката е изпратена за произнасяне от компетентния административен орган ДФЗ-Разплащателна агенция. Няма произнасяне от административния орган и ищецът не се е защитил срещу мълчаливия отказ на компетентния административен орган. С решението си административният съд не е дал задължителни указания за уважаване на искането за субсидии и следователно няма произнасяне дали заявлението на касационния жалбоподател за получаване на субсидии е основателно или не. Поради това правилно първоинстанционният съд в исковото производство по чл. 1 от ЗОДОВ е развил мотиви за липсата на основание за отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ поради липсата на един от елементите на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 вр. с чл. 4 от ЗОДОВ - причинна връзка между нищожния административен акт на експерта и сключените наемни договори за обработка на площи. Не може да се направи извод, че ако нищожният административен акт не бе издаден, то и вредите не биха настъпили като пряка и непосредствена последица, т. е. ищецът не би сключил наемните договори. В случая такава правна логика не може да бъде направена, защото изводът, който се налага е, че не е трябвало да се сключват договори, след като няма отпусната субсидия и няма съдебно решение, което да признава основателността на искането за получаване на такива субсидии.

Същите правни изводи следва да се изложат и за т. н. пропуснати ползи, изразяващи се в неполучени субсидии за 2009 г. От съдебното решение по адм. д. № 102/2010 г. по описа на АС-Велико Търново не може да се заключи, че тези субсидии са дължат на ищеца. Единственото основание за прогласяване нищожността на уведомителното писмо е некомпетентността на административния орган, който е отказал субсидиите. От тази нищожност не се доказва настъпването на вреди. След като с представения по делото съдебен акт не е отменен отказ на административния орган поради това, че в нарушение на закона е отказано уважаване на искане за субсидии, липсва сила на пресъдено нещо по въпроса дали е засегнато или не субективно право на ищеца. От това следва, че не е налице основание за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да имат за последица неправилност на съдебното решение. Неизпълнението на съдебно решение не е основание за отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, защото такава отговорност може да бъде ангажирана само при фактическо бездействие на длъжностни лица, а не в тази хипотеза. Непроизнасянето от компетентния административен орган, на когато е изпратена административната преписка за произнасяне по компетентност представлява мълчалив отказ, т. е. индивидуален административен акт, а не фактическо бездействие. Новият мълчалив отказ не е предварително отменен по съответния ред.

Неоснователно е оплакването за неправилност на определението, с което е ангажирана отговорността на ищеца за направени разноски от ответната страна. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, които в случая представляват юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, съобразен с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение