Решение № 12971 от 16.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8764/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. Е. К., гражданка на Република Турция, подадена чрез адвокат А. Попова, срещу решение 20173 от 11.06.2025 г., постановено по адм. дело 3022/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу отказ за предоставяне право на продължително пребиваване в Република България с рег. 513з-1881/21.02.2025 г. от началника на отдел "Миграция" на СДВР. С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна, както и отмяна на административния акт. Ответникът началникът на отдел "Миграция" на СДВР, действащ чрез процесуален представител юрисконсулт А. Алипиева, оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана. Моли съда да остави в сила обжалваното решение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол пред първоинстанционния съд е бил отказ с рег. 513з-1881/21.02.2025 г., издаден от началника на отдел "Миграция" на СДВР, с който на А. Е. К., гражданка на Република Турция, е отказано предоставянето на право на продължително пребиваване в Република България на основание чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 1, т. 23 вр. чл. 22, ал. 4 от ЗЧРБ. Административният съд е отхвърлил подадената срещу горепосочения акт жалба като неоснователна. За да постанови този резултат, е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му, при спазване на административнпроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Съдът е приел, че целта на ЗЧРБ е спазена, както и че не са оборени констатациите на административния орган за наличието на материалноправните предпоставки за издаване на административния акт. Прието е за установено от фактическа страна, че чужденката е студент в редовна форма на обучение, както и че са налице предпоставките, даващи й право да заяви продължително пребиваване по реда на ЗЧРБ. Констатирано е в хода на производството, и че на А. Е. К. е наложена принудителна административна мярка на основание чл. 41, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ поради просрочие на разрешения й срок на пребиваване. Релевантно за разглеждания отказ е било установеното, че чужденката е декларирала неверни данни, а именно относно пребиваването на посочения от нея адрес. След анализ на относимите правни разпоредби и съпоставката им с доказателствата по делото, първоинстанционният съд е споделил извода на административния орган, че чужденката не пребивава на посочения в нотариално заверената декларация адрес (дори напротив на същия живее различно лице). Въз основа на горното е направен извод, че издаденият отказ за предоставяне право на продължително пребиваване се явява законосъобразен. Разгледани са и твърденията на жалбоподателката във връзка с нарушеното й право на защита, като не е достигнато до заключение същото да е налице. Обжалваното решение е правилно. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че са налице съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради неразглеждане на възражението на А. Е. К. по повод напускането на наетото от нея жилище. Твърденията за подадена жалба в 6-о РПУ са ирелевантни, доколкото съответствието на административния акт със закона се преценява към момента на издаването му. Именно към този момент е установено, че чужденката не обитава посочения от нея адрес, което води до наличие на основание за отказ за предоставяне право на пребиваване поради деклариране на неверни данни. Поради забраната за установяване на нови фактически положения и недоказаността наличието на такива, Върховният административен съд приема установеното от първоинстанционния съд и препраща към мотивите на неговото решение. На следващо място, не може да бъде споделено твърдението за нарушено право на защита на чужденката. Видно от доказателствата, приложени по делото, административният акт е бил надлежно връчен на А. К., като същата се е подписала на български език в уверение на това, че се е запознала с отказа. Възражения не са направени своевременно, за да бъдат взети предвид от органа. В хода на административното и съдебното производство са правени опити да бъде намерена чужденката, сред които и опити за свързване по телефона. Това, че са били неуспешни, не следва да води до извод, че правото на защита е нарушено, нито че е нарушена доказателствената тежест и административният орган не е доказал факта на свързването по телефона. Опитът за свързване е отбелязан на стр. 2 от обжалвания отказ и не е оспорен. Следвайки гореизложеното, настоящата инстанция намира за неоснователно посоченото от касатора по повод неразбирането на български език от страна на жалбоподателката. Противно на твърденията в касационната жалба, първоинстанционният съд правилно е приел, че в хода на административното производство не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, предвид невръчването на административния акт на родния език на жалбоподателката. Актът е връчен на български език, но и в отговор на това лицето също се е подписало на български, като липсват данни да е изразило неразбиране или желание да му бъде назначен преводач. В нито един момент лицето не е заявило на своя или на друг език, че не разбира написаното, че не владее български език, или че желае заповедта да му се връчи чрез преводач. Наред с това лицето е упражнило в срок правото си да я оспори. Упълномощило е адвокат да го представлява, в хода на съдебното производство е било надлежно представлявано и е имало възможност да посочи всички свои възражения. С оглед изложеното, неоснователен е доводът на касатора за допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила и за неправилност на съдебното решение поради неотчитане на това нарушение. В допълнение, обстоятелството, че жалбоподателката е чужденка, и макар и да е студент в България, не владее български език и програмата й е водена на английски език, както и че няма данни в административното производство да е назначаван преводач, не е основание за порочност на акта. Това би могло да бъде процесуално нарушение, но същото не е толкова съществено, още повече щом лицето е водило надлежни процесуални действия чрез своя процесуален представител. С оглед на изложеното съдът счита, че първоинстанционният съд правилно е установил приложимия закон и е преценил, че отказът на административния орган е законосъобразен, поради което решението му, с което жалбата на А. К. е отхвърлена, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно. Затова на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на СДВР разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,