Решение № 5582 от 4.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12611/2015 г.

Решение № 5582 от 4.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12611/2015 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по изложение, подадено на 07.10.2015 г., озаглавено "касационна жалба", имащо характер на молба за отмяна на влязло в сила определение № 527 от 29.04.2015 г., постановено от Административен съд - П., първи касационен състав, по адм. д. № 231/2015 г. И. Т. С. С. от гр. С. се позовава на нормите на чл. 229, ал. 1, чл. 239, т. 4 и чл. 240, ал. 1 от АПК. В съдебно заседание, проведено на 19.04.2017 г. заявява, че поддържа молбата за отмяна и към цитираните текстове добавя чл. 237 и чл. 239, т. 1 и т. 6 от АПК. Посочва като нови доказателства протокол № 20 от 06.03.1998 г. на комисия, назначена със заповед № РД-15-116/28.01.1998 г. на кмета на община П. и удостоверение за наследници изх. № 002817/29.03.2017 г. Излага подробни твърдения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Ответникът - кметът на община П. не изразява становище по молбата за отмяна. Заинтересованата страна - Н. К. Т. от гр. П. оспорва искането за отмяна чрез упълномощен адв. В. Начев, който с писмен отговор и в съдебно заседание заявява становище за недопустимост и неоснователност на молбата, като моли съдът да постанови окончателен съдебен акт по спора, касаещ актове, издадени през 1998 г. Претендира присъждане на направените по делото разноски с представен списък за тях. Като прецени доводите на страните и данните по делто, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира молбата за отмяна на Т. С. С. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 240, ал. 1 от АПК. Разгледано по същество искането за отмяна е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: С атакуваното определение № 527 от 29.04.2015 г. на Административен съд - П., по адм. д. № 231/2015 г. е оставено в сила решение /без номер/ от 30.01.2015 г., с характер на определение, постановено по гр. д. № 2985/2014 г., с което Районният съд - П. е прекратил производството по гр. д. № 2985/2014 г. поради недопустимост на жалбата на Т. С. С., подадена против заповед № РД-15-5973/26.09.1998 г. на кмета на община П.. С искането за отмяна на влязлото в сила определение № 527 от 29.04.2015 г., по което е образувано настоящото съдебно производство, искателят е посочил нормите на чл. 229, ал. 1, чл. 239, т. 4 и чл. 240, ал. 1 от АПК. Съдът счита, че чл. 229, ал. 1 от АПК не е приложим в процеса по отмяна на влязъл в сила съдебен акт, тъй като този нормативен такст е относим към частно производство, развиващо се по реда на Г. тринадесета от АПК при обжалване на определение, което не е влязло в сила, а настоящото производство не е с такъв характер. По отношение на разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от АПК, съдът намира, че също не обосновава основание за отмяна, а регламентира сроковете за подаване на искането за отмяна. Във връзка с нормата на чл. 239, т. 4 от АПК, на която се позовава молителят, настоящият съдебен състав констатира, че в молбата от 07.10.2015 г. са изложени подробни възражения против законосъобразността на атакуваното определение, но не е посочено ясно кое точно е противопоставимото съдебно решение. Съдът счита, че в случая то може да се извлече от съдържанието и от петитума на молбата за отмяна, а именно: посочените от искателя решение № 290 от 09.06.2014 г. на Административен съд - П. и решение № 2111 от 19.12.2013 г. на Районен съд - П.. По силата на чл. 239, т. 4 от АПК съдебният акт подлежи на отмяна, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено друго влязло в сила решение, което противоречи на решението, чиято отмяна се иска. С. Т. решение № 6 от 25.11.2010 г., постановено по тълкувателно дело № 4/2010 г. на Върховния административен съд, разпоредбата на чл. 239, т. 4 от АПК не намира приложение при искане за отмяна на противоречиви влезли в сила решения, с които съдът се е произнесъл по жалби срещу различни административни актове, постановени по идентични случаи. Както бе отразено по- горе атакуваното определение и оставеното в сила с него решение от 30.01.2015 г., с характер на определение, по гр. д. № 2985/2014 г. на Районен съд - П. са постановени по оспорване от искателя на заповед № РД-15-5973/26.09.1998 г. на кмета на община П.. С цитираното от молителя решение № 290 от 09.06.2014 г. по адм. д. № 246/2014 г. Административен съд - П. е оставил в сила решение № 2111 от 19.12.2013 г. на Районен съд - П. по гр. д. № 2351/2013 г., с което е отхвърлена жалбата на Т. С. С., подадана срещу заповеди № РД-12-3203/06.12.2011 г. и № РД- 12- 1253/15.04.2011 г. на кмета на община П.. Следователно в случая посочените от искателя противопоставими решения са произнесени при обжалване на други административни актове, които са различни от заповед № РД-15-5973/26.09.1998 г., която е била предмет на оспорване по гр. д. № 2985/2014 г. на Районен съд - П. и по адм. д. № 231/2015 г. на Административен съд - П., по което е постановено атакуваното определение. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не е налице релевираното от искателя правно основание за отмяна - чл. 239, т. 4 от АПК. По отношение на допълнително посочените от Т. С. С. основания за отмяна - чл. 237 и чл. 239, т. 1 и т. 6 от АПК, съдът счита следното: Цитираната норма на чл. 237 от АПК не визира конкретно основание за отмяна, а регламентира предметът на отмяна и урежда по общ начин процесуалната възможност за отмяна на влезли в сила съдебни актове - решения, определения и разпореждания, с които се прегражда развитието на делото, като с ал. 2 се посочват съдебните състави, които се произнасят по предявените искания за отмяна, а ал. 3 формулира забрана за отмяна на актове, постановени от седемчленен състав на Върховния административен съд. Относно посочения текст на чл. 239, т. 1 от АПК, съдът констатира, че искателят се позовава на представени доказателства: протокол № 20 от 06.03.1998 г. на комисия, назначена със заповед № РД-15-116/28.01.1998 г. на кмета на община П. и удостоверение за наследници изх. № 002817/29.03.2017 г. Във връзка с горепосочения протокол, съдът установи, че същият вече е представен от Т. С. С. по адм. № 231/2015 г. /на л. 54 - 56/ и е приет от Административен съд - П. като писмено доказателство в съдебно заседание, проведено на 17.04.2015 г. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че посоченият от искателя протокол № 20 от 06.03.1998 г. на комисия, назначена със заповед № РД-15-116/28.01.1998 г. на кмета на община П. не съставлява ново доказателство по смисъла на чл. 239, т. 1 от АПК. По отношение на представеното в настоящото производство удостоверение за наследници изх. № 002817/29.03.2017 г. съдът констатира, че то удостоверява обстоятелството, че лицето М. Т. П. е починала на 02.01.2001 г. и е оставила наследниците, описани в това удостоверение, между които е и Т. С. С.. Тоест в конкретната хипотеза с представеното доказателство се обективира правнорелевантен факт, който е осъществен още през 2001 г., поради което не се касае за ново обстоятелство. От съществено значение в случая е това, че за искателя не е съществувала пречка или препятствие да се снабди с горепосоченото удостоверение за наследници на М. Т. П. от 2001 г. в хода на проведените до сега съдебни производства. От тук следва изводът, че представеното удостоверените за наследници не съответства на изискванията на законодателя за ново доказателство, визирани в чл. 239, т. 1 от АПК, защото същото е могло да бъде известно на молителя при решаване на административното дело, по което е постановено атакуваното определение. Относно посочения от страна на искателя нормативен текст на чл. 239, т. 6 от АПК, настоящият съдебен състав счита, че също не обосновава основание за отмяна в конкретния казус. Т. е така, защото цитираната норма изисква с решение на Европейския съд за защита правата на човека да е установено нарушение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В случая обаче искателят не се позовава на такова решение и не представя доказателства за наличието на решение на Европейския съд за защита правата на човека, което да е произнесено по дело, образувано от Т. С. С. пред този съд. Относно развитите подробни оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, съдът счита, че не са относими към процеса по отмяна на влязъл в сила съдебен акт, поради което не следва да се обсъждат в това производство. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че искането за отмяна на влязло в сила определение, заедно с допълнително направените от искателя уточнения, посочващи като правни основания чл. 239, т. 1, т. 4 и т. 6 от АПК следва да се отхвърли като неоснователно. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 249 от АПК искателят следва да заплати на заинтересованата страна Н. К. Т. направените от нея разноски, представляващи договорено и внесено адвокатско възнаграждение в общ размер 700 лв. На основание на горното и на чл. 244, ал. 1, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение