Решение № 50051 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1156/2022 г.

Решение № 50051 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1156/2022 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Специализирана болница за рехабилитация Сапарева баня"АД срещу решение № 1392/22.12.21 по г. д. № 2343/20 на САС, ГО, 12с., с което е обезсилено решение от 3.02.20 по г. д. № 354/17 на ОС Кюстендил /за осъждане на К. А. К. да плати на болницата 330 650,95 лв. подлежащи на връщане като получени без правно основание за периода 2002-2016, ведно със законната лихва от 21.07.12, и за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер от 578479 лв. / и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове по чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и се моли за неговата отмяна, връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция и присъждане на разноски. Ответната страна К. А. К. оспорва жалбата; претендира разноски. С определение № 50778/1.11.22 е допуснато касационно обжалване във връзка с въпрос за задълженията на въззивния съд в случай, че при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск. С атакуваното решение са проследени хронологично наведените с исковата молба и молбите за уточнението й факти и обстоятелства, във връзка с които се претендира процесната сума. Посочено е, че в исковата молба ищецът е твърдял, че в периода 2012-2016 ответникът е бил негов служител по трудов договор и член на съвета на директорите /СД/, като на конкретно посочени дати е получил по личната си банкова сметка в "Уникредит Булбанк"АД или на ръка на касата на дружеството парични средства на последното "без основание" /с посочени в платежните документи основания за плащане "служебен аванс", "заплати" или "стопански разходи"/; в молба за уточнение от 11.09.17 е отразено, че всички суми са били предоставени на ответника в качеството му на член на съвета на директорите, не са му били дължими по силата на трудовото правоотношение, свързани са с други имуществени права и задължения, а предназначението на "стопанските разходи" може да бъде уточнено след изслушване на експертиза по делото; с молба от 8.02.18 по реда на чл. 129 ГПК изрично е заявено, че за получаване на сумите от ответника има правно основание – те са му били превеждани без оглед на качеството му на служител на дружеството или член на СД по силата на създали се фактически отношения, за да може той да извършва плащания на задължения на дружеството; по силата на тези фактически отношения ответникът е следвало да се отчете и върне в касата на дружеството неизразходваната част от полученото, поради което за задържането й от негова страна няма правно основание /последното изявление е поддържано и в с. з. на 13.02.19 (с уточнение, че претендираните суми са неотчетените, а не преведените/получените от ищеца), и в молбата от 27.03.17 и не е изменяно впоследствие/; пред въззивната инстанция с молба по чл. 129 ГПК се потвърждава, че за извършените плащания в полза на ответника има основание и то е фактическото му овластяване да погасява - с преведените му по личната му банкова сметка или дадени на ръка в касата на дружеството - задължения на същото, съобразно конкретни указания или по негова преценка, според постъпилите в дружеството фактури. При тези обстоятелства въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният съд е определил спорното право с погрешна квалификация - изложените в исковата молба и молбите за уточнение факти и обстоятелства сочат на такава по чл. 284, ал. 2 ЗЗД – отчетна сделка по договор за поръчка, а е разгледан иск по чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Намерила е, че е налице произнасяне по непредявен иск, постановеното решение е недопустимо и поради това следва да бъде обезсилено, а делото – върнато за ново гледане. В отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното: Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/4.01.01 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007 г., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност; като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК; реш. № 280/22.01.20 по г. д. № 1509/18, ІV ГО, ТР 1/13, ОСГТК и др. /. По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на правния въпрос трябва да се приеме, че ако въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви. Когато прецени, че вследствие на дадената от първата инстанция неправилна квалификация на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажира съответни доказателства. Като не е направила това, а направо е обезсилила първоинстанционното решение и е върнала делото за ново гледане, приемайки, че е дадена неправилна квалификация на предявения иск, въззивната инстанция е постановила незаконосъобразен съдебен акт. Той подлежи на отмяна, а делото – на връщане за разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото гледане и при преценка, че фактическите твърдения на ищеца трябва да бъдат подведени под друга правна норма, следва да се извършат необходимите съдопроизводствените действия съобразно посоченото в отговора на правния въпрос - след евентуално даване на указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и указване на страните на необходимостта да ангажират съответни доказателства, съдът трябва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви. С оглед разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав не следва да се произнася по искания за присъждане на разноски. Мотивиран от горното и на основание чл. 281, т. 3 пр. 2 ГПК и чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение,