Решение № 268 от 29.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 171/2009 г.

Решение № 268 от 29.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 171/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. А. К. против въззивно решение № 19/18.02.2009 г. на Варненския апелативен съд, постановено по в. н. о. х. д. № 494/2008 г., с която е била потвърдена присъда № 120/18.11.2008 г. по н. о. х. д. № 1368/2008 г. на Варненския окръжен съд. С тази присъда подсъдимият А. А. К. е бил признат за виновен в това, че на 30.05.2008 г., в гр. В., при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с Х. А. и А. А., е отнел чужди движими вещи на обща стойност 1132.64 лв. от владението на Т. Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е бил осъден на 4 години и 11 месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим, като е било приспаднато предварителното му задържане, считано от 6.06.2008 г. В жалбата, поддържана пред ВКС лично от подсъдимия и назначения му служебен защитник, единственият довод е за явна несправедливост на наказанието - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Претендира се намаляването му при правилно съобразяване на обема и значението на установени по делото смекчаващи обстоятелства - направени признания, възстановени щети и тежко семейно положение. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. При индивидуализацията първостепенният съд, последван от въззивния, правилно е използвал техниката по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, чието приложение е било задължително съобразно изискването по чл. 373, ал. 2 от НПК, като надлежно е съобразил всички смекчаващи обстоятелства, отмервайки наказанието на подсъдимия на 4 години и 11 месеца лишаване от свобода, т. е. 1 месец под предвидения минимум по чл. 199, ал. 2, т. 4 от НК, което е справедливо. В тази връзка, отдадена е била нужната тежест на направените от него самопризнания и оказано съдействие за връщане на част от отнетите вещи на пострадалия с оглед доброволното им предаване, а данни за семейното му положение, които да оправдават смекчаване на наказанието няма представени. Поначало неправилно и в противоречие с чл. 56 от НК в обхвата на отегчаващите обстоятелства е било включено осъждането на подсъдимия К по друго дело, извън онова, което е послужило за определяне на квалификацията опасен рецидив. Той е бил осъден с 2 влезли в сила присъди - по н. о. х. д. № 3861/2003 г. и по н. о. х. д. № 3624/2003 г. за деяния, осъществени в реална съвкупност, наказанията за които са били групирани с определение от 3.02.2004 г., като общото наложено е било изтърпяно на 3.12.2004 г. Следователно става въпрос за едно осъждане, което и практически е в основата на преценката за наличието на опасен рецидив в контекста на чл. 30, ал. 1 от НК. Неправилно и като негативни характеристични данни са съобразявани образувани преписки срещу този подсъдим, чието съдържание и процесуално развитие е неизвестно, а и като цяло неоправдано от гледна точка на презумцията за невинност, която е относима за случаите по тях. Същевременно, макар мотивите по въпроса за наказанията да са твърде общи, принципно правилно съдилищата не са игнорирали данните за индивидуалната тежест на конкретно извършеното деяние, което с оглед броя на съучастниците - трима, формата на използваната принуда - сила, а също и нейния интензитет спрямо пострадалия, изразена в нанасянето на множество удари с ръце и ритници по различни части от тялото и главата, преустановени едва след като той се е престорил на изпаднал в безсъзнание, свидетелстват за по-висока степен на обществена опасност на този деец. Това оправдава извода, че наказателното въздействие спрямо него, не дало резултат до настоящия момент, следва да бъде по-строго. В тази връзка ВКС споделя позицията, че комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК не може да бъде осигурено с наказание по-ниско от 4 години и 11 месеца лишаване от свобода. В касационната жалба не се съдържат други конкретни възражения за пренебрегнати от инстанциите по същество смекчаващи обстоятелства, които да налагат по-различна оценка за справедливостта на наложеното наказание. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице соченото касационно основание и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение