Решение № 21 от 21.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 624/2008 г.

Решение № 21 от 21.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 624/2008 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Производството е инициирано по искане на осъдения МАНЧО П. К. за възобновяване на н.о.х.д. № 604/2003 г. по описа на Врачански РС, отмяна на обявената по него присъда от 27.04.2006 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, на основание чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 423, ал. 1 НПК. В съдебно заседание на 16.01.2009 г., осъденото лице и неговият упълномощен защитник поддържат заявените претенции. Поставя се акцент на незнанието на М. П. за постановената осъдителна присъда и се релевират обстоятелства за престой в затвор на територията на гр. П., за периода от 2.06.2006 г. до екстрадирането му в Р България, по повод извършено друго престъпление. Гражданският ищец - ЕТ "Люси П. Т.", гр. К., редовно уведомен не изпраща представител. Прокурор от ВКП дава заключение за неоснователност на депозираното искане, като проследява участието на осъденото лице в наказателното производство и убедително аргументира прояви на неправомерно процесуално поведение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 24/27.04.2006 г., по н.о.х.д. № 604/2003 г., Районен съд - Враца е признал М. П. К., за виновен в извършено на 8.08.2001 г., при условията на предварителен сговор с В. Г. Михайлов, деяние по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр. чл. 209, ал. 1 НК, като ангажирал неговата наказателна и гражданска отговорност. На подсъдимия е наложено наказание - лишаване от свобода за срок от ЧЕТИРИ ГОДИНИ при първоначален "общ" режим на изтърпяване и същият е осъден да заплати на пострадалото лице - Е. "Люси П. Т. " К. сумата от 2 430 лева, представляваща обезщетение за претърпени от престъпното деяние, имуществени вреди. Присъдата не е била предмет на въззивна и касационна инстанционна проверка, и влязла в сила на 15.05.2006 г., с произтичащите от това последици, сочещи на необжалваемост и юридически стабилитет на съдебния акт. Подобни констатации обосновават приложимост на процесуалноправните норми на чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 423, ал. 1 НПК, регламентиращи извънреден способ за съдебен контрол - възобновяване на наказателни дела по искане на задочно осъден. Депозираното искане на осъдения М. К. за възобновяване на н.о.х.д. № 604/2003 г., по описа на Врачански РС е допустимо за разглеждане в съдебно производство при условията на чл. 423, ал. 1 НПК, но същото преценено в контекста на релевираните оплаквания сочи на неоснователност. Правото на задочно осъдения да иска отмяна на постановената и влязла в сила присъда, по реда на извънредния способ за съдебен контрол, при всяко обективно незнание за започване на наказателното преследване срещу него на досъдебната фаза и за продължаването му в последващата съдебна фаза, е предоставено от разпоредбата на чл. 423 НПК. Очертаната позиция се аргументира категорично при граматическото, логическо и историческо тълкуване на визираната процесуална норма, както поради съзнателно използуваното терминологично понятие наказателно производство, така и предвид въведените допълнителни уточнения в чл. 423, ал. 1 НПК със ЗИДНПК (ДВ, бр.109/2008 г.). Последното е логическа последица от регламентираните в чл. 55 НПК, основни процесуални права на обвиняемия, респективно подсъдимия в наказателния процес, между които и правото му да участвува лично в наказателното разследване във всичките му фази и стадии на развитие, чрез даване на обяснения по обвинението, представяне на доказателства, предявяване на искания и възражения. С процесуалните предписания на чл. 423 НПК, законодателят е отговорил нормативно и на предявените от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, изисквания за справедлив процес (чл. 6.3, б. "а","b", "c" и "d"), свързани с правото на всяко обвинено лице в подробности да бъде информирано за характера и причините за обвинението срещу него, да се защитава лично или да ползува квалифицирана адвокатска защита, да участвува непосредствено в разпита на свидетели, и извършването на процесуално-следствени действия, посочени от обвинителната власт и защитата, или реализирани по служебен почин от съда. Правната норма на чл. 423 НПК е съобразена и с практиката на съда в Страсбург, изрично установяваща на лицата, осъдени задочно да бъде осигурен достъп до съдебната инстанция, която да се произнесе по искането им за проверка на правилността на влязлата в сила осъдителна присъда, както относно спазването на процесуалните гаранции на правото на защита, така и досежно приложението на материалния закон. Правата на обвиняемия, съответно подсъдимия, да участвуват лично в наказателния процес и да обективират защитната си теза, имат диспозитивен характер и те не могат да бъдат упражнявани във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно наказателно правосъдие, и чрез препятствуване на целите, посочени в чл. 1 НПК. Институтът на задочното производство, регламентиран от процесуалния закон несъмнено представлява ограничаване на наказателноправния статут на осъдения, което обаче е съвместимо с разпоредбите на чл. 31, ал. 4 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Р България и същият може да бъде законосъобразно прилаган при спазване процедурните норми, очертани в НПК за провеждане на наказателното разследване, и при съблюдаване на материалния закон. При осъществена задочна процедура, на осъдения следва да бъде предоставена процесуалната възможност за лична защита в съдебното производство-гаранция за справедлив процес, освен при констатации че след изпълнена процедура по чл. 254, ал. 4 НПК, лицето не се е явило в съдебно заседание без уважителни причини или се е укрило. Внимателният прочит на представените по делото писмени материали, мотивира заключението че М. К. е бил надлежно уведомен за съдебното производство по н.о.х.д. № 604/2003 г., образувано по внесен в Районен съд - Враца, обвинителен акт по чл. 210, ал. 1, т. 2, вр.чл. 209, ал. 1 НК, и ефективното му участие обезпечено чрез връчване на необходимите съдебни книжа, като той присъствувал активно в извършените процесуално-следствени действия до 6.04.2004 г., на която дата редовно призован не се явил в съдебно заседание. Визираната форма на неправомерно процесуално поведение била санкционирана от първостепенния съд с изменение на мярката за процесуална принуда на подсъдимото лице в "задържане под стража", което поради фактическа невъзможност да бъде изпълнено от съответните длъжностни лица било последвано от оперативноиздирвателни мероприятия за установяване местонахождението на К. Положените процесуални усилия са обективирани в изискани служебни справки от Община В. за актуалната адресна регистрация на подсъдимия К, и в предоставена от МВР - РДВР официална информация, удостоверяваща че същият не е променил настоящия си адрес, намира се в неизвестност и е обявен за общодържавно издирване с телеграма № 20897/20.07.2004 г. на ДНСП. Логическа последица от реализираната дейност е назначаването на служебен защитник на осъденото лице, в съответствие с изискванията на чл. 70, ал. 1, т. 6 НПК в актуалната му редакция (нов чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК) и даване ход на делото в съдебно заседание на 27.04.2006 г., на основание на чл. 268, ал. 3, т. 2 от действуващия до 29.04.2006 г. закон (сега чл. 269, ал. 3, т. 2 НПК), с последващи съдебно-следствени действия, финализирали с осъдителна присъда на 27.04.2006 г. Очертаната фактология сочи на визираната хипотеза на чл. 423, ал. 1, изр. 2 НПК, въведена със законодателните изменения, в сила от 27.12.2008 г., изключваща възобновяване на наказателно дело по искане на задочно осъден след изпълнена процедура по чл. 254, ал. 4 и чл. 269 НПК, и при проявена недобросъвестност от подсъдимото лице, обективирана в съзнателни изяви на противоправно отклонение от съдебната фаза на наказателния процес. Институтът на възобновяване на наказателното дело по реда на чл. 423 НПК, предпоставя кумулативната даденост на изискванията - задочно осъденият да не е знаел за образуваното срещу него съдебно производство и незнанието да се дължи на причини, извън неправомерното му процесуално поведение, сочещи на процедурни пропуски и несъблюдаване процесуалния закон от компетентния орган. Когато обвиняемото, респективно подсъдимо лице, само се е поставило в такова състояние, било защото е напуснало първоначално посочения адрес, без уведомяване на надлежните длъжностни лица, или се е укривало в страната и чужбина, демонстрирайки нежелание да участвува в съдебната фаза на наказателния процес, той не може да реализира правото си да иска възобновяване на производството. В подкрепа на подобна позиция по настоящия казус е и констатацията досежно взетата с постановление от 12.06.2002 г. спрямо уличения К., мярка за неотклонение - подписка, с чието съдържание и ограниченията, които последната налага относно промяната на местоживеенето, същият е запознат. Още повече, че процесуалната мярка за принуда като вид е определена по искане на уличеното лице и след преценка на фактическите данни, че М. К. е с установено местопребиваване на посочен от него адрес - гр. Враца, ул. "Никола Войводов" № 34, откъдето е призоваван в хода на осъществяваната досъдебна и съдебна процесуално-следствена дейност. М. К. е игнорирал задълженията си, произтичащи от очертания правен статут на обвиняем и подсъдим в наказателния процес, в обхвата на които се включват и тези обосновани от взетата мярка за неотклонение - подписка, изразяващи се в забрана да напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган до финализиране на производството по надлежния процесуален ред, с влязъл в сила съдебен акт по прекратяване на същото или придобиване юридически стабилитет на постановената присъда. Виновното неизпълнение на визираните процесуални тежести от подсъдимия, свързани с особеното му качество в наказателния процес и изискващи да бъде на разположение на оторизирания орган, е довело до състояние на невъзможност, въпреки положените процесуални усилия и предприетите оперативно-издирвателни мероприятия, К. да участвува в съдебното производство и да узнае за постановената осъдителна присъда, поради което и то не може да мотивира възобновяване на наказателното дело. От гореизложеното следва, че финализирането на съдебното следствие и обявяването на окончателния съдебен акт по н.о.х.д. № 604/2004 г. по описа на РС - Враца, в отсъствие на осъдения М. К., не е последица от нарушаване на процедурни норми от съда, разгледал делото, при условията на задочно производство по чл. 268, ал. 3, т. 2 НПК (нов чл. 269, ал. 3, т. 2 от действуващия закон), за което се релевират оплаквания пред настоящия касационен състав, а представлява обоснована от некоректни процесуални изяви на подсъдимия, процесуална дейност. Незнанието за съдебното производство се дължи единствено на процесуалното поведение на К., напуснал визирания адрес на местопребиваване, независимо от това дали е имал друг в страната и чужбина, който не е посочил на съответния компетентен орган за да бъде призован, или се е укривал. В тази насока правно незначим е поставеният акцент на наложените ограничения за свободното придвижване на К. по време на престоя му в затвора в гр. П., Франция, предвид обстоятелството че визираният период (от 2.06.2006 г. до момента на екстрадиране на осъденото лице в Р България - 13.07.2008 г. за друго престъпление), е последващ постановяването на атакувания съдебен акт. Изложените съображения обосновават категорично заявената позиция на касационната инстанция, че искането на осъдения М. К. за отмяна на присъда № 24/27.04.2006 г. на Врачански районен съд по реда на възобновяването, регламентиран в чл. 423 НПК, следва да бъде оставено без уважение. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 423, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение