Решение № 1363 от 28.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3927/2019 г.

Решение № 1363 от 28.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3927/2019 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Паунов, подадена чрез В. Ковачев от АК Благоевград, насочена срещу Решение № 235 от 9.01.2019 г. по адм. дело № 7435/2018 г. на Административен съд София - град (АССГ). Касационният жалбоподател счита решението на административния съд за неправилно и необосновано, като издадено в противоречие с материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила- касационни основания по чл. 209, ал. 1, т. 3 от АПК. Изразява несъгласие с развитите изводи на съда по отношение на претенцията за вреди под формата на пропуснати ползи, като намира, че неоснователно съдът е приел, че не е доказано какъв доход е реализирал ищецът от таксиметрова дейност. Визира, че липсват мотиви относно главната претенция – пропуснати ползи от доходи от извънтрудова дейност на ищеца. Сочи, че отнемането на СУМПС по незаконосъобразен начин възпрепятства таксиметровата дейност. Моли да се отмени обжалваното решение на АССГ и да се присъди обезщетение за претърпени имуществени вреди. Претендира и разноски по делото. Касационният жалбоподател С. Паунов в съдебно заседание чрез адв. Ковачев счита, че проведеното съдебно производство, е извършено при съществени нарушения на процесуалните правила. Освен това посочва, че решението е необосновано и не отговаря на изискванията на материалния закон, тъй като в производството е направено пълно доказване на обстоятелствата, от които се черпят основанията на исковата молба. Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), в съдебно заседание чрез юрисконсулт Панайотова, моли да се остави подадената касационна жалба без уважение, като неоснователна и недоказана. Счита, че решението на Административен съд София - град е правилно и обосновано, поради което моли за оставянето му в сила. Подробни съображения в тази насока са развити в представените писмени бележки. В тях е посочено, че е недоказано обстоятелството, че за процесния период е била налична възможност от реализиране на приходи от таксиметрова дейност в претендирания размер. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението, постановеното от адм. съд е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. С обжалваното решение на АССГ е ОТХВЪРЛЕН иска на С. Паунов срещу Столична дирекция на вътрешните работи за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 6365,00 лева, причинени от отменен административен акт – заповед № 49239 от 6.06.2011 г. на началник на група "АНД" при отдел Пътна полиция – СДВР като неоснователен и недоказан. За да достигне до този резултат адм. съд е установил, че със заповед № 49238 от 6.06.2011 г., издадена от началник на група "АНД" при Отдел "ПП"– СДВР (лист 46) на ищеца е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП – изземване на свидетелството за правоуправление на моторно превозно средство (СУМПС), издадено от отдел "Пътна полиция" – СДВР. За да издаде същата заповед, административният орган е приел, че на основание чл. 3, ал. 1 от Наредба № Із-1959/2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на МПС с влезли в сила описани в обстоятелствената част на административния акт пет броя наказателни постановления (№ 74756 от 11.06.2008 г., № 1272 от 19.01.2009 г., № 7960 от 30.01.2009 г., № 95804 от 19.08.2009 г. и № 49238 от 9.07.2010 г.) са отнети 52 контролни точки. Намерил е, че С. Паунов не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 ЗДвП да върне свидетелството си за правоуправление на МПС, тъй като е загубил правоспособността си по смисъла на чл. 157, ал. 4 ЗДвП. Посочил е, че Заповед № 49238 от 6.06.2011 г., издадена от началник на група "АНД" при ОПП–СДВР е отменена с влязло в сила на 13.06.2012 г. съдебно решение, постановено по адм. дело № 954/2012 г. по описа на ВАС, VІІ отделение. Приел е, че посоченият в Удостоверение № 11-01/4.11.2016 г. доход на ищеца е получаван по трудовото правоотношение, но не само за изпълнение на длъжността шофьор, а за периода до 28.07.2011 г. – за изпълнение на длъжността шофьор, а за периода от 29.07.2011 г. до м. май 2012 г. – за изпълнение на длъжността касиер- домакин. Счел е предявеният осъдителен иск за процесуално допустим, като подаден е от активно легитимирана страна. Преценил е, че не са събрани доказателства за наличието на третата предпоставка– причинена на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, състояща се в разликата между дохода, който ищецът би имал, ако не беше издаден и изпълнен незаконосъобразният административен акт, и дохода, който ищецът е реализирал в процесния период. В заключение адм. съдът е намерил, че така предявеният иск за обезщетение за претърпени имуществени вреди е неоснователен и го е отхвърлил като недоказан. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира обжалваното решение за правилно, а подадената срещу него касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател, че съдебният акт е неправилен, поради съществени процесуални нарушения и необоснованост, като е налице необсъждане на всички доказателства от съда. Решението е постановено при цялостно и подробно изяснена фактическа обстановка, като изводите на съда са подробно и логично обосновани на база на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Мотивите в съдебния акт са формирани на база възприетите факти и дават пълни и ясни отговори на всички искания и доводи на страните- чл. 236, ал. 2 от ГПК, чл. 172а, ал. 1 и ал. 2 АПК. Неоснователни са доводите на касатора, с които изразява несъгласие с развитите изводи на съда по отношение на претенцията за вреди под формата на пропуснати ползи. При условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК се споделят изводите на адм. съд, които са изградени на база разгърнат анализ на данните от приетите доказателства. Административният съд правилно е отхвърлил иска на С. Паунов срещу Столична дирекция на вътрешните работи за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 6365, 00 лева. Липсват данни, твърдените имуществени вреди да са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните адм. действия. В случая, административният съд правилно е преценил в мотивите си, че не са налице всички предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на предвидената в закона отговорност за вреди. В тази връзка правилно адм. съд е отговорил на основния спорен въпрос дали претендираните имуществени вреди са последица от незаконосъобразна адм. дейност. В случая не е налице доказана причинена вреда, която да е пряка последица от отменения адм. акт. По делото не са установени по безспорен и категоричен начин и претендираните вреди от пропуснати ползи. Пропуснатите ползи представляват неблагоприятно въздействие осуетило едно сигурно увеличаване на имуществото на засегнатото лице. Съгласно разясненията в ТР № 3/12.12.2012 г. по Тълкувателно дело № 3 по описа за 2012 г. на ОСГТК на ВКС, установяването на пропуснатата полза при договор се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Когато пропусната полза се основава на очаквано получаване на възнаграждение, от значение са причините за неизпълнението и дали същото е било осуетено от незаконните действия и актове. Сигурност при установяването на пропусната полза ще има, ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва извод за друга пречка пред изпълнението, предвид поведението на страните по договора, волята им, нормалното развитие на договорните отношения и добросъвестността. Според ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Само ако бъде доказано, че имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване – да се поправят претърпените вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника. Съдът е разгледал всички възражения на ищеца и правилно е приел, че липсват доказателства за реално претърпени вреди от страна на Паунов. Не се събраха доказателства за наличието на имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, състояща се в разликата между дохода, който ищецът би имал, ако не беше издаден и изпълнен незаконосъобразният административен акт, и дохода, който ищецът е реализирал в процесния период. Съдът е обсъдил писмените доказателства и приетата СИЕ и е установил, че за шестмесечен период, предхождащ отнемане на СУМПС, средномесечното нетно възнаграждение на ищеца като водач на таксиметров автомобил по трудово правоотношение е 275, 13 лева, а за периода, в който му е било отнето СУМПС, средномесечното нетно възнаграждение на ищеца, което е получавал по трудовото си правоотношение е било 328, 93 лева. Налице са данни за увеличение на дохода, който ищецът е получавал на основание трудово правоотношение и в този смисъл вреда, поради намаляване на трудово възнаграждение не е доказана. Правилно съдът е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, които да сочат, че ищецът лично и за своя сметка е осъществявал таксиметрова дейност като търговец. Правилно адм. съд е приел, че ищецът не е доказал с преки доказателства, създаващи сигурно убеждение в съществуването на подлежащия на доказване факт и необходими да обезпечат успешно главно доказване, че за процесния период е била налична реална възможност от реализиране на приходи от таксиметрова дейност в претендирания размер. Обоснован е анализа, че не е установена имуществена вреда във вид на пропусната полза, доколкото първият и задължителен елемент на всяка пропусната полза е наличието на сигурност от увеличаване на патримониума на лицето, каквато сигурност не беше доказана. Вредите в производството по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ не се презумират, а подлежат на пълно доказване - чл. 153, чл. 154, ал. 1 ГПК, във вр. с пар. 1 от ЗОДОВ. Видно от установената по делото фактическа обстановка, в хода на съдебното производство ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин претендираните от него имуществени вреди, да са в пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразни действия или бездействия. В случая развитието на трудовото правоотношение с промяната на изпълняваната трудова функция не може да се проектира като вреда по ЗОДОВ. Липсва сигурност при установяването на пропусната полза. Развитието на правоотношението е в резултат на поведението на страните, обективирано в споразумение по чл. 119 от Кодекса на труда. Промените в трудовия договор, което е извършено по взаимно съгласие, не може да обуслови вреда по ЗОДОВ. Следва да се има предвид, че целта на ЗОДОВ е обезщетителна с оглед чл. 4 ЗОДОВ, чл. 82 ЗЗД, във вр. с пар. 1 от ЗОДОВ и не следва да води до необосновано реализиране на приходи. Поради това първоинстанционният съд е постановил решението си в съответствие с приложимия закон, като е отхвърлил иска за имуществени вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Правилно разноските в съдебния акт са определени, съобразно правилото от чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Решението на адм. съд като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение