Решение № 1069 от 31.1.2023 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Кацарчев, чрез пълномощника му адв. К. Данева, против Решение 2325 от 08.04.2022 г., постановено по адм. дело 4924/2021 г. на Административен съд - София-град (АССГ), в частта, с която е отхвърлен искът му против Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ) за заплащане на обезщетение за времето през което е останал без работа вследствие на отмяната на заповед 75/13.03.2020 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, за разликата над уважения размер от 14520 лева до пълния предявен размер от 23400 лева, ведно със законната лихва за разликата върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 702 лева, считано от влизане в сила на съдебното решението за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение - 01.02.2021 г. до датата на подаване на исковата молба - 2.05.2021 г., както и в частта, с която не са уважени и присъдени и направените съдебни разноски, съответни на неуважената част от предявените искове. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението, в оспорените части, поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила относно разпределението на доказателствената тежест и необоснованост, като се иска отмяната му в тези части и да бъде постановено решение по същество, с което се уважат исковете в пълните предявени размери. Претендират се разноски за касационното производство. Касационната жалба е допълнително уточнена с молба от 13.05.2022 г., с която са конкретизирани релевираните касационни основания. Ответникът - Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. Халачева, в писмена молба от 13.12.2022 г. оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура, дава мотивирано писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага съдебното решение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна против подлежащ на оспорване съдебен акт, в частта, която е неблагоприятна за страната, както и в рамките на срока по чл. 211 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна. Производството пред АССГ е образувано по искова молба, подадена от настоящия касатор срещу ДФЗ - гр. София за заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа вследствие на прекратяване на служебното му правоотношение, в претендиран размер от 23400 лева (след допуснато увеличение на иска в с. з. на 29.03.2022 г.), за период от 6 месеца, считано от датата на прекратяване на служебното му правоотношение - 13.03.2020 г. до 13.09.2020 г. включително, както и за заплащане на мораторна лихва за забава в размер на 702 лева върху главницата за периода от 01.02.2021 г. - датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за уволнение до подаване на исковата молба и законната лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционният съд е събрал относимите за спора доказателства и е приел за установено, че със Заповед 72/13.03.2020 г. на изпълнителен директор на ДФЗ ищецът е възстановен и допуснат до работа на заеманата по служебно правоотношение длъжност директор на Дирекция Финансова с ранг III старши, считано от 13.03.2020 г., след влизане в сила на съдебно решение, с което е отменен мълчалив отказ на изпълнителния директор на ДФЗ за възстановяване на цитираната длъжност. Със Заповед 75/13.03.2020 г. на изпълнителния директор на ДФЗ е прекратено служебното правоотношение с ищеца за посочената длъжност, считано от 13.03.2020 г. на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл). С Решение 3484/01.07.2020 г., постановено по адм. дело 3652/2020 г. на АССГ е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, като решението на АССГ е оставено в сила с Решение 1275/01.02.2021 г. по адм. дело 10337/2020 г. на ВАС. Със Заповед 52/16.02.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ е прекратено служебното правоотношение на ищеца, поради неявяване в двуседмичния срок от влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да заеме длъжността, на основание чл. 108, и чл. 103, ал. 1, т. 2 от ЗДСл, считано от 16.02.2021 г. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не се е явил да заеме длъжността, по отношение която е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, в законовия четиринадесетдневен срок. С оглед представеното от ответника удостоверение, съдът е приел, че към датата на влизане в сила на съдебното решение, постановено по адм. дело 3652/2020 г. на АССГ, потвърдено с решението на ВАС от 01.02.2021 г. по адм. дело 10337/2020 г., основната месечна заплата на ищеца би била същата като при прекратяване на служебното му правоотношение - 2420 лева. Към 16.02.2021 г. - датата, която следва изтичането на четиринадесетдневния срок, в който ищецът е следвало да се яви и да заеме длъжността директор на Дирекция Финансова на ДФЗ основната месечна заплата за посочената длъжност би била отново 2420 лева. Съдът е възприел заключението на неоспорената от страните съдебно-счетоводна експертиза, като от същото е установил възможните размери на дължимото обезщетение в два варианта, с оглед различната база за изчисляване на същото според размера на основната заплата на ищеца, съответно дължимите лихви. При така приетите от съда факти, от правна страна съставът на АССГ е приел, че исковете са частично основателни. При правилен анализ на нормите на Глава шеста на ЗДСл регламентиращи обезщетенията, които се дължат на държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение и в частност на нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, съдът е определил характера на производството като исково, съответно че е предявен осъдителен иск за обезщетение, с който се цели да бъде възмезден служителят при признаване за незаконно на прекратяването на служебното му правоотношение, като са налице визираните в нормата предпоставки - отменен административен акт, с който е прекратено служебното правоотношение, оставане без работа на служителя, вследствие на уволнението или същият да е получавал друго по-ниско възнаграждение, като обезщетението се дължи в максимален размер от шест месеца, при база за изчисляване - определената основна месечна заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно. Тези изводи на съда са обосновани и съобразени с доказателствата по делото, тъй като не е спорно, че прекратяването на служебното правоотношение на ищеца е признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, същият след прекратяване на служебното му правоотношение не е заемал друга длъжност, регистриран е в Дирекция Бюро по труда от 28.05.2019 г. до 28.05.2020 г., при прекратяване на служебното му правоотношение не са изплащани обезщетения за оставане без работа. Същите са съобразени и с цитираните норми на материалния закон. Необоснован е обаче изводът на съда, че след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение ищецът не се е явил да заеме и не е възстановен на длъжността, която е заемал преди прекратяване на служебното правоотношение. Необосновано като следствие от първия извод, съдът е приел, че по тази причина ищецът няма определен размер на заплатата към момента на възстановяването и към датата, която следва изтичането на 14 дневния срок, считано от датата на съдебното решение на ВАС, в който срок ищецът е следвало да се яви и да заеме длъжността, обезщетението за целия претендиран период от 6 месеца следва да се определи при размер на основната заплата от 2420 лева, размер, получаван към момента на прекратяване на правоотношението, който би бил същия и към момента на възстановяване на длъжността, а оттук че размерът на обезщетението възлиза на обща сума от 14520 лева (6 месеца по 2420 лева) - вариант първи от заключението на вещото лице. Съдът е приел, че исковата претенция е доказана по основание и до размер от 14520 лева, съответно за разликата над този размер до предвидения от 23 400 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Изводът на съда, че ищецът не се е явил да заеме длъжността, съответно, че не е възстановен да заеме същата, не е съобразен с данните по делото и със ЗДСл. На първо място възстановяването на длъжността, заемана преди отмяната като незаконосъобразно на прекратяването на правоотношението за същата, настъпва по силата на влязлото в сила съдебно решение за отмяна като незаконосъобразен на съответния акт за прекратяване на служебното правоотношение, при сбъдване и на второто изискуемо в кумулация условие - явяване в срока по чл. 122 от ЗДСл за заемане на длъжността. В случая, считано от 01.02.2021 г. - датата на влизане на съдебното решение за отмяна на незаконното уволнение ищецът е възстановен на длъжност, тъй като се е явил да я заеме. В противоречие с данните по делото и необосновано, тъй като съдът не е посочил на какво основание прави този извод, съдът е приел, че ищецът не се е явил в законния срок да заеме длъжността. Видно от представеното по делото от ищеца Решение 7098 от 29.11.2021 г., постановено по адм. дело 4259/2021 г. на АССГ, същият е оспорил Заповед 52/16.02.2021 г., на изпълнителния директор на ДФЗ, с която на основание чл. 103, ал. 1, т. 2 и чл. 108 от ЗДСл е прекратено, считано от 16.02.2021 г. служебното му правоотношение за процесната длъжност, поради неявяване да я заеме в срока след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на Заповед 75 от 13.03.2020 г. С решението съдът е отменил оспорената заповед, като изрично е посочил, че ищецът е депозирал молба в деловодството на ДФЗ на 05.02.2021 г. за възстановяване на работа, по силата на решението за отмяна на заповед 75/13.03.2020 г. Молбата е с вх. 02-6500/766/05.02.2021 г. адресирана до изпълнителния директор на ДФЗ, подписана лично от Кацарчев, като в нея е посочено, че на основание чл. 122 от ЗДСл се явява лично в 9.00 часа на 05.02.2021 г. в ДФЗ за заемане на длъжността и моли да бъде възстановен. Копие от молбата е приложено като доказателство по цитираното дело на АССГ. С посочените действия - лично подаване на молба, в рамките на срока по чл. 122 от ЗДСл, ищецът е спазил изискванията на закона, като ясно и недвусмислено е заявил желание за заемане на длъжността и започване на работа. Първоинстанционният съд не е взел каквото и да е отношение към представеното от ищеца с молба от 28.03.2022 г. писмено доказателство - цитираното решение по адм. дело 4259/2021 г., което междувременно е влязло в сила, видно от извършената служебна справка. С Решение 4158/03.05.2022 г., по адм. дело 1124/2022 г. на ВАС, Решение 7098 от 29.11.2021 г., постановено по адм. дело 4259/2021 г. на АССГ е оставено в сила. Изводът му, че ищецът не се е явил да заеме длъжността е напълно голословен. Отчитайки на основание чл. 142, ал. 2 от АПК фактът на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на Заповед 52/16.02.2021 г., на изпълнителния директор на ДФЗ, следва да се приеме, че сме изправени пред основателност на иска в хипотезата на чл. 104, ал. 1, предл. първо от ЗДСл, като обезщетението следва да се определи в размер на основната заплата, определена към момента на признаване на уволнението за незаконно - 01.02.2021 г. Към посоченият момент, съдът неправилно е приел, че размерът на основната заплата на Кацарчев би бил същият както към момента на предходното му назначаване. Видно от представените пред първоинстанционният съд доказателства - заповед РД/649 от 22.02.2021 г. на изпълнителния директор на ДФЗ са определени лимити на увеличение на заплатите на служителите във фонда, съгласно които се определят индивидуалните заплати на служителите на съответните длъжности, и по степени, като видно от заповедта същата влиза в сила, считано от 01.01.2021 г. Съдът не е обсъдил и не е взел предвид посоченото доказателство, съответно не е съобразил, че при законосъобразно възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, на същият следва да бъде определена индивидуална заплата, при съобразяване на приетите цитирани лимити, както и при съобразяване с изискванията на Таблицата за минималните и максималните размери на основните месечни заплати по нива и степени - приложение 1 към чл. 3, ал. 2 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация (НЗСДА), приета с ПМС 129/2012 г. на Министерския съвет (МС), чрез които изисквания се съобразяват нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. Първоинстанционният съд не е събрал доказателства какво би било възнаграждението на ищеца при спазване на цитираните изисквания, съответно изводите му за определяне на обезщетението на база на основна заплата от 2420 лева е необоснован и в противоречие със ЗДСл. Нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл предвижда, че за да е адекватно обезщетението и да е в състояние да репарира действителната вреда от незаконното уволнение (в рамките на ограничението от шест месеца), обезщетението следва да е определено на базата на актуален размер на основната заплата, такъв какъвто той би бил ако не беше постановено незаконното уволнение. В случая, при определяне на основната заплата следва да бъде взет предвид евентуално увеличения размер на същата. Съдът обаче не е събрал доказателства за този размер, поради което решението в тази част е необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като спорът е останал неизяснен в тази част - въз основа на какъв размер на основната заплата следва да бъде определено обезщетението. Решението следва да бъде отменено в оспорената част, при наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Именно поради неизясняване на обстоятелството какъв размер на основната заплата следва да бъде взет предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение, настоящата касационна инстанция не може да се произнесе по спора по същество. Решението следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за обезщетение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АССГ, при което се изяснят обстоятелствата относно размера на основната заплата на ищеца към момента на признаване на уволнението за незаконно, а при необходимост от специални знания и чрез назначаване на съдебна експертиза. С оглед този резултат, следва да бъде отменено и решението в частта за акцесорното задължение за разноските, които са присъдени в полза на ДФЗ в размер на 39.76 лева - съразмерно с отхвърлената част от иска. В тази връзка следва да се отбележи, че са правилни изводите на съда, че обезщетението не може да бъде определено на базата на основната месечна заплата на лицето, заемащо процесната длъжност - директор на Дирекция Финансова - А. Викторова, в случая в размер на 3900 лева, защото основната заплата е строго индивидуална и следва да е определена съгласно критериите на цитираната по-горе наредба. Правилни са изводите на съда относно неоснователност на претенцията за присъждане на мораторна лихва, считано от датата на влизане в сила на решението за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение - 01.02.2021 г. до датата на подаване на исковата молба - 20.05.2021 г. в размер на 702 лева. съответно правилно искът в тази част е отхвърлен. В съответствие със ЗДСл и Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), съдът е приел, че е приложима нормата на чл. 86 от ЗЗД, като във вр. с чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и в конкретната хипотеза е налице безсрочно задължение, за което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, в който смисъл е и тълкуването, дадено в ТР 3 по тълк. дело 3/95 г. на ОСГК на ВКС относно момента, от който се дължи лихва върху обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение. Съгласно т. 4 от цитираното Тълкувателно решение, вземането за обезщетение става изискуемо от датата на влизане в сила на решението за отмяна на незаконосъобразния административен акт. От този момент ответникът изпада в забава и се дължи мораторна лихва, но само и единствено, ако същият е бил надлежно поканен да заплати полагащото се обезщетение. По делото няма доказателства, ищецът да е отправил покана до ответника по иска за заплащане на полагащото му се обезщетение, при което правилно съдът е приел, че същият не е изпаднал в забава и не дължи мораторна лихва и е отхвърлил този иск. По аналогични съображения правилно съдът е определил и началния момент за дължимост на законната лихва. По изложените съображения, касационната жалба е частично основателна, като съдебното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска на касатора против ДФЗ за заплащане на обезщетение, за разликата над уважения размер от 14520 лева до пълния предявен размер от 23400 лева, ведно със законната лихва за разликата върху сумите, както и в частта за разноските, които са присъдени в полза на ДФЗ в размер на 39.76 лева - съразмерно с отхвърлената част от иска. След отмяната на решението в тази част, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане, при съобразяване с дадените по-горе указания за събиране на доказателства и приложение на закона. По претенцията за разноски и за касационното производство следва да се произнесе решаващия съд на основание чл. 226 от АПК, с оглед крайния резултат от делото. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 и 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение,