Решение № 7016 от 12.7.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Б. Кьосеоглу, гражданка на Република Турция, подадена чрез процесуалния й представител адвокат Д. Хабиб, срещу решение 61/28.02.2022 г. по адм. дело 314/2021 г. на Административен съд - Кърджали, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед 292з-2081/11.10.2021 г. на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОД на МВР/ - Кърджали и е осъдена да заплати направените в производството разноски. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на оспореното съдебно решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, по които се претендира отмяната му. Ответникът - директорът на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Кърджали не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, след като прецени данните по делото и изложените доводи в касационната жалба, в съответствие с чл. 218 и чл. 220 АПК приема, че жалбата е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд - Кърджали е образувано по жалбата на Б. Кьосеоглу срещу заповед 292з-2081/11.10.2021 г. на директора на ОД на МВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в република България /ЗЧРБ/ е отнето правото й на постоянно пребиваване в Република България. В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на 27.06.2012 г. на Б. Кьосеоглу, гражданка на Република Турция, е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. На 17.09.2021 г. чужденецът е подал заявление до дирекция Миграция - Кърджали за издаване на български личен документ разрешение за пребиваване. При извършените административни проверки е констатирано, че лицето е отсъствало от територията на Република България за времето от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г., както и че от 01.01.2016 г. до момента е посетило страната шест пъти и е пребивавало на територията общо 8 дни. Установено е, че чужденката е омъжена за Д. Али, който живее и работи като шофьор в гр. Измир и имат едно дете с българско гражданство. С Б. Кьосеоглу е проведено интервю на 17.09.2021 г., в което е заявила, че за периода от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г. не е пребивавала на територията на друга държава-членка на Европейския съюз, както и в България, поради полагането на грижи за болния й свекър. Посочила е, че със семейството си живеят в Република Турция, като тя е работила като шивачка там, но в момента не работи. При интервюто е уведомена, че срещу нея ще започне процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване в България и има възможност в срок до 04.10.2021 г. да даде обяснения и възражения, както и при необходимост да представи документи. В указания срок, чужденецът не е представил обяснения, поради което е издадена обжалваната заповед 292з-2081/11.10.2021 г. на директора на ОД на МВР - Кърджали за отнемане правото на пребиваване на Б. Кьосеоглу в Република България. За да отхвърли жалбата срещу атакуваната заповед, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до незаконосъобразност на акта, при правилно приложение на материалния закон и същата е съобразена с целта на закона. Посочил е, че при издаване на заповедта, органът е отчел и обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, при което приел, че чужденецът не е уязвимо лице по смисъла на § 1, т. 4б ДР ЗЧРБ, по отношение на нея няма образувани производства по реда на Закона за убежището и бежанците, както и че от 2012 г. до датата на издаване на заповедта е била в страната само 8 дни. По отношение на твърдението й, че отсъствието от страната се е наложило поради здравословни проблеми на член от семейството, за което е представила пред съда медицински документи, съдът е констатирал, че в заповедта законосъобразно е посочено, че с оглед представените доказателства най-ранните данни за лекуването на лицето в медицински център са от месец март 2018 г., а периодът на отсъствие на Билгийе е от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г. Дори с оглед представените пред първоинстанционния съд доказателства за извършен медицински преглед на свекъра на жалбоподателката на 14.09.2017 г., то отново това е след изтичането на дванадесет месеца от началото на релевантния за случая период - 30.08.2016 г., поради което е приел, че спрямо Б. Кьосеоглу не се установяват предвидените в чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ хипотези, при които отсъствията над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута, респективно не е приложима възможността, предвидена в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО. В тази връзка съдът е приел, че събраните доказателства не съдържат информация за препятствия относно пътуването на чужденеца до Република България в посочения от административния орган период. Счел е за неоснователно твърдението за нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи поради това, че с приложената ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото й на семеен живот, нито на лични отношения със съпруга и детето й. Решението е правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т. в от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на Б. Кьосеоглу. От друга страна разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че Б. Кьосеоглу е получила статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства съдът е направил правилен и обоснован извод, че чужденецът няма семейство на територията на Република България, предвид обстоятелството, че със съпруга й живеят и работят в Турция, а за синът й не са представени доказателства, че живее на различно място. Тези обстоятелства са посочени от чужденеца в даденото от него интервю на 17.09.2021 г., поради което Б. Кьосеоглу не попада и в категорията уязвими лица, по отношение на нея не са установени и производства по ЗУБ. Следва да бъде споделен и изводът на първоинстанционния съд, че представените по делото доказателства документ от здравен център за лечение на свекъра на лицето за периода от 20.09.2018 г. до 19.09.2019 г. и документ за домашно посещение от лекар през месец март 2018 г., не сочат на непредвидени причини или извънредни обстоятелства за отсъствието на Б. Кьосеоглу от страната. Твърденията в жалбата за отсъствието нямат характер на особени причини, респ. не сочат на извънредни обстоятелства, които обективно са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. Неоснователно е и твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка е в противоречие с разпоредбата на чл. 8 ЕКЗПЧОС. От установените по делото обстоятелства е видно, че Б. Кьосеоглу живее със семейството си постоянно в Турция, на посочен от нея в интервюто адрес, като пътува до Република България два пъти годишно и остава в страната за около десетина дни. Липсват данни да са живели в Република България за някакъв период от време, като пребиваванията й в страната са инциденти и за кратко време. Правилно в тази връзка съдът е приел, че след като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Република Турция, то с приложената ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото й на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпруга и сина й. Разказът на Б. Кьосеоглу в проведеното интервю сочи на наличието на здрави семейни, културни и социални връзки с държавата й по произход Република Турция, т.е. липсва препятствие за пълноценно упражняване на правото й на семеен живот, тъй като тя и семейството й живеят в Република Турция и обитават едно и също жилище. С оглед установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Наведените в касационната жалба оплаквания са идентични с тези, направени и пред първоинстанционния съд, като последният е разгледал и мотивирано обсъдил всички възражения на жалбоподателката, като обосновано ги е приел за неоснователни. Административен съд - Кърджали, като е приел заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване за законосъобразна и е отхвърлил, като неоснователна подадената срещу нея жалба, е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение