Решение № 6200 от 21.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3627/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Я. Б. Л., гражданин на Сирия против Решение 374 от 20.02.2024г., постановено по адм. д. 42/2024 г. по описа на Административен съд Сливен, с което е отхвърлено оспорването против Решение 22154/18.12.2023г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, обективиращо отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква, че Турция не представлява трета сигурна държавата, както и че в решението не е съобразен принципа за забрана на връщане. По изложените в касационната жалба съображения иска отмяната на обжалваното решение. Ответната страна - Председател на Държавната агенция за бежанците, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Административният съд e установил от фактическа страна, че по данни от интервюто кандидатът за закрила е влязъл в България нелегално и без документи от Турция, където е пребивавал от края на м. ноември 2016 г. с документи за временна защита; лично той не е имал проблеми в Турция, живял е под наем и е работил; влязъл в България с намерение да замине за Германия, но бил задържан. Преди това в Сирия е живял в Алепу, в Халеб и в Идлиб и е избягал, за да не служи в казармата и поради липса на работа. От правна страна съдът е счел, че административният акт е издаден от компетентен органи, при спазване на административнопроизводствените правила, подробно мотивиран е и е в съответствие с материалния закон. По същество е счел, че не се установява кандидата да е осъществено визираното в чл. 8 ал. 1 от ЗУБ преследване, нито в държавата му по произход, нито в Република Турция, а изложените от кандидата мотиви за напускане на страната му по произход не са правно значими за търсената защита, тъй като не могат да се приемат за обосновано опасение от преследване. Съдът не е констатирал и предпоставките на чл. 9 ЗУБ за предоставяне на субсидиарна закрила, при липса на изложени от касатора доводи за реална опасност от тежки посегателства по смисъла на закона. Въз основа на представените доказателства съдът е приел, че при връщане в Турция, където е разполагал със закрила, кандидатът би бил защитен от връщане на територията на страната си по произход. Решението е правилно като краен резултат. Не са налице сочените касационни основания. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на подробен анализ на приобщените по делото доказателства, при съобразяване бежанската история на чужденеца и на информацията за страната на произход и за страната, в която кандидатът се е ползвал със закрила, преди да влезе на територията на Република България. Формираните изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и като цяло са в съответствие с материалния закон, макар и да е налице известна липса на прецизност при анализа на нормативната уредба както от страна на административния орган, така и от страна на съда. Преди всичко следва да се отбележи, че предпоставките на чл.7 и чл.8 ЗУБ за лице, което е гражданин на определена държава, се преценяват само по отношение на тази държава, а не и по отношение на други държави, включително такива, от които лицето пристига след продължително пребиваване. Поради това преценката за опасения за преследване или наличие на тежки посегателства трябва да се изследва за страната на произход Сирия. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за липса на предпоставките за предоставянето на статут на бежанец поради основателни опасения от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение по смисъла на чл. 8, ал. 1 - 6 от Закона за убежището и бежанците. Чужденецът не твърди да се страхува от преследване, да е членувал в политически организации, в религиозни организации и общности, не е имал проблеми в Сирия поради етническата си принадлежност или религиозните си убеждения, не е задържан. Бежанската история не сочи на каквито и да било актове от страна на субекти на преследване по смисъла на чл. 6 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. Не се сочат оплаквания за актове, достатъчно сериозни по своето естество или по повторяемия си характер, нито съвкупност от различни достатъчно тежки мерки, за да достигнат необходимата степен на засягане на съответното лице. Действително, отказът за отбиване на военна служба в Сирия е разгледан в Решение на Съда на Европейския съюз (шести състав) от 19 ноември 2020 г. EZ срещу Bundesrepublik Deutschland, Дело C-238/19. Съдът приема, че в контекст на обща гражданска война, характеризираща се с многократно и системно извършване на военни престъпления или престъпления срещу човечеството чрез използване на наборни военнослужещи, се предполага, че изпълнението на военната служба предполага извършването на такива престъпления от конкретния субект. Ако в тази ситуация той отказва да изпълнява военна служба и именно поради това е преследван, може да е налице основание за закрила. В случая обаче в бежанската история се сочи, че чужденецът не е бил призован към военна служба, не е ставал и свидетел на военни действия, а е избягал преди да навърши 18 години, тъй като не е искал да служи в казармата. По отношение на предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, реално административният орган приема, че макар да не е напуснал страната поради такива съображения, при връщане в страната на произход кандидатът за закрила би бил изложен на тежки посегателства по смисъла на чл. 9 ЗУБ, поради наличие на вътрешен въоръжен конфликт, характеризиращ се с високо ниво на насилие и тежки нарушения на правата на човека. Съответно тази ситуация би изложила кандидата за закрила на опасност от изтезания по смисъла на чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека. Следователно, налице е забрана за връщане в Сирия, която следва изрично да бъде подчертана. Тя следва от чл. 3 ЕКПЧ и от чл.19, ал.2 от Хартата на основните права на ЕС. Неправилно съдът не е възприел изрично този извод, тъй като и наличната информация за страната на произход го потвърждава, а и съдът не може да влошава положението на жалбоподателя. В случая, макар това да не е ясно отграничено и в административния акт, отказът за предоставяне на хуманитарен статут почива не на чл. 9 ЗУБ, а на чл.13, ал.1 т.14 ЗУБ вр. §1, т.9 ДР на ЗУБ и е свързан с пристигането на кандидата от трета сигурна страна, в която се е ползвал със закрила и в която може да се завърне, а именно Турция. Посочените норми транспонират член 33, параграф 2 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила. Текстът изброява изчерпателно положенията, при които държавите членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима. Така според член 33, параграф 2, буква "в" държавите-членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима ако страна, която не е държава-членка, се счита като сигурна трета страна за кандидата съгласно член 38. При предоставената свобода на държавата, която е видна от употребената дума могат, нормата на чл. 13 ЗУБ, която предвижда отхвърляне на молбата като явно неоснователна, вместо като недопустима, не представлява нарушение на Директивата, още повече, че разглеждането на молбата по същество дава повече гаранции за закрила на кандидата. Кога една страна се счита за трета сигурна такава, Съдът на ЕС отговаря в съдебната си практика - Решение на Съда (първи състав) от 19 март 2020 г., дело С -564/2018г. Както се сочи в мотивите на това решение, на първо място, член 38, параграф 1 от Директива 2013/32 изисква компетентните органи на държавите членки да са се убедили, че съответната трета страна спазва изрично посочените в тази разпоредба принципи, а именно, първо, кандидатът за международна закрила не е заплашен поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политически убеждения за живота и за свободата си, второ, кандидатът за международна закрила не е изложен на опасност от тежко посегателство според определението в Директива 2011/95, трето, спазва се принципът на забрана за връщане в съответствие с Женевската конвенция, четвърто, спазва се забрана за приемането на мерки за репатриране в нарушение на правото на защита от мъчения и жестоко, нехуманно или унизително отношение, както е предвидена от международното право, и пето, кандидатът за международна закрила има възможност да поиска признаване на статута на бежанец, както и, когато той бъде признат, да ползва закрила в съответствие с Женевската конвенция. На второ място, член 38, параграф 2 от Директива 2013/32 подчинява прилагането на понятието сигурна трета страна на нормите на националното право, и по-специално, първо, на нормите, които предвиждат съществуването на връзка между кандидата за международна закрила и съответната трета страна в такава степен, че да е разумно връщането на кандидата в посочената страна, второ, на нормите, които предвиждат методите, прилагани от компетентните органи, за да се убедят, че понятието за сигурна трета страна може да се приложи спрямо определена страна или определен кандидат за международна закрила, като освен това тези методи трябва да предвиждат проверка във всеки конкретен случай на сигурността в страната за съответния кандидат и/или определянето от дадена държава членка на страните, считани като сигурни в общ план, и трето, на нормите, които съответстват на международното право, позволявайки индивидуално разглеждане с цел определяне дали дадена трета страна е сигурна за определен кандидат за международна закрила и позволяващи, в този контекст, кандидатът да обжалва както прилагането на понятието за сигурна трета страна спрямо неговото конкретно положение, така и наличието на връзка между него и въпросната трета страна. На трето място, член 38, параграфи 3 и 4 от Директива 2013/32 задължава държавите членки, когато изпълняват решение, което се основава единствено на понятието сигурна трета страна, да информират за това кандидата за международна закрила и да му предоставят документ, с който информират властите на третата страна, на езика на тази страна, че молбата не е била разгледана по същество, както и да гарантират, че на този кандидат е предоставен достъп до процедурата в съответствие с основните принципи и гаранции по глава II от тази директива, когато третата страна не му разрешава да влезе на територията ѝ. Разгледаните условия за приложение на нормата на чл.33 вр. чл. 38 от Директива 2013/32, са кумулативни (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2018 г., Алхето, C585/16, EU:C:2018:584, т. 121). АС Сливен не е изложил собствени доводи относно приложението на §1, т.9 ДР на ЗУБ, който транспонира чл.38 от Директива 2013/32, но това нарушение не следва да се приема като съществено, предвид подробната мотивировка, която е изложил в тази връзка административният орган и която отговаря на материалния закон. В светлината на събраната информация за Република Турция следва да се възприеме извода, че на територията на тази страна кандидатът за закрила в конкретния случай не би имал основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение. В бежанската история не са изложени никакви доводи, които да сочат подобни основания; напротив, става ясно, че кандидатът се е ползвал с международна закрила в Турция, за което му е бил издаден документ. Аналогични съображения следва да се изложат и по отношение на липсата на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Представената информация за страната на произход сочи, че за бежанците от Сирия турската държава прилага режим на временна закрила, която предоставя на ползващите се от него право на законен престой. Кандидатът за закрила в случая изрично сочи, че разполага с такава временна закрила, а информацията за страната на произход, която се предоставя и от Върховния комисариат на бежанците към ООН, е че всички сирийски бежанци в Турция са защитени срещу принудително връщане в Сирия. Предоставя им се достъп до здравеопазване, социално подпомагане, образование, както и до пазара на труда. Самият кандидат за закрила също сочи, че е работил, докато е пребивавал в Турция и е бил в състояние да плаща наем за жилище. На база на това, както и на седемгодишния безпрепятствен престой на лицето в Турция, основателно може да се очаква то да се завърне и да бъде прието в тази страна. Актуалната информация за Турция, достъпна на интернет страниците на ВКБООН и Европейската агенция за подкрепа в областта на убежището, с която националните съдилища са длъжни да се съобразят, съгласно чл.10,§3, б.б от Директива 2013/32 също не дава основание за съмнение в по-горе изложените положения по отношение на сирийци, на които вече е предоставена закрила, какъвто е случаят на настоящия кандидат. По тези съображения Върховният административен съд намира, че решението, предмет на касационен контрол, като валидно, допустимо и правилно като краен резултат, следва да остане в сила. Не са налице сочените в жалбата касационни оплаквания. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение