Решение № 27 от 23.02.2017 г. на ВКС по н. д. № 16/2017 г.

Решение № 27 от 23.02.2017 г. на ВКС по н. д. № 16/2017 г., III н. о., НК, докладчик председателят Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия Я. И. А. против решение № 488 от 28.11.2016 г. по в. н. о. х. д. № 1044/2016 г. на Софийския апелативен съд, с основание за изменяване на съдебния акт по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди се, че при определяне на наказанието съдът не е съобразил в достатъчна степен съотношението на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. В резултат на това, съдът е стигнал до неправилни изводи при индивидуализирането му, като в определения размер наказанието е завишено и явно несправедливо. По изложения довод се иска изменяване на обжалваното решение и намаляване размера на определеното на А. наказание. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по основанието и довода в нея. Прокурорът от ВКП даде заключение, че жалбата на касатора е неоснователна, а релевираното в нея основание за изменяване, не е налице. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 16 от 15.06.2016 г. по н. о. х. д. № 208/2016 г. на Софийския окръжен съд подсъдимият Я. И. А. е признат за виновен в това, че в периода от 03.01.2016 г. до 04.01.2016 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, отнел чужди движими вещи на обща стойност 242 лева от владението на лицата - С. Б. С. и Ц. П. Г., чрез използване на сила и заплашване, като по отношение на Ц. П. Г. грабежът е придружен със средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4, във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б", вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 54, във вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален"строг" режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК от наложеното на подсъдимия наказание десет години лишаване от свобода е приспаднато времето, през което той е бил задържан по мярка "Задържане под стража", считано от 06.01.2016 г. до влизане в сила на присъдата. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по направените деловодни разноски, които е присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение първоинстанционната присъда е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Делото е разгледано от съда по диференцираната процедура по гл. ХХVII НПК- чл. 371, т. 2 от НПК, като А. е признал обстоятелствата изложени в обвинителния акт, съгласил се е да не се събират доказателства и в съответствие с изискванията на съкратеното съдебно следствие в производство пред първата инстанция, на основание чл. 373, ал. 2, вр. с чл. 372, ал. 4 НПК, наказанието му е определено при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК. Доводът за явна несправедливост на определеното наказание е бил предмет на проверка от въззивната инстанция, която е изложила съображения, защо не приема оплакването от подсъдимия за основателно. Нови доводи в тази насока не се съдържат в касационната жалба и настоящият съдебен състав счита възраженията на подсъдимия за лишени от основание. За престъплението, по което подсъдимият е признат за виновен, законът предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода. В тези рамки, след като е отчел относимите към индивидуализиране на наказанието обстоятелства по чл. 54 от НК, съдът е приел, че следва да го определи към максимума предвиден за престъплението в размер на петнадесет години, което съобразно чл. 58а, ал. 1 от НК е редуцирал на десет години лишаване от свобода. За да стигне до този извод, първоинстанционният съд се е позовал на отрицателни характеристични данни на подсъдимия и на обремененото му съдебно минало. Той е осъждан многократно за извършени престъпления от общ характер на лишаване от свобода /общо с петнадесет влезли в сила присъди за престъпления от общ характер/, вън осъжданията, определящи квалификацията на деянието като опасен рецидив. Продължаваното престъпление по чл. 199, ал. 1 от НК подсъдимият е извършил чрез упражняване на двете съставомерни форми на изпълнително деяние за сломяване съпротивата на жертвите-заплаха и сила, и то върху членове на обществото, които, поради своите възрастови характеристики/13-годишно дете и възрастна жена/ не са могли да му окажат осезателна съпротива при осъществяване на деянията. Наред с това, подсъдимият е извършил престъплението, предмет на делото, по-малко от месец, след като е бил освободен от затвора по изтърпяване на наказание от пет години и четири месеца по предишно осъждане за извършено по чл. 199, ал. 1, т. 3 от НК престъпление, което ясно сочи, че оказаната срещу него наказателна репресия до този момент не е постигнала своите предупредителна, възпираща и превъзпитателна функции. Посочените обстоятелства и липсата на каквито и да било смекчаващи отговорността обстоятелства са довели решаващите по фактите съдебни инстанции до правилния извод за високата обществена опасност на деянието и на дееца, при които наказанието следва да бъде определено към предвидения за престъплението максимум, за да изкоренят създадените у А. престъпни навици и се постигнат целите по чл. 36 от НК. Във въззивното решение е извършена преценка на доводите за смекчаване наказанието на подсъдимия, включително и относно тежкото семейно положение /лишено от конкретика в касационната жалба/, като са изложени убедителни аргументи по реда на чл. 339, ал. 2 от НПК, защо не се приема за основателен довода на защитата за явна несправедливост. Неотносим към довода на защитата в подкрепа на искането за намаляване на наказанието е обстоятелството, че отнетата от А. с насилие ръчна чанта на свидетелката Г./ с намиращите се в нея вещи/ е върната на собственичката й, защото това е станало не поради доброволен отказ на подсъдимия да довърши престъплението, от разкаяние за стореното или по други зависещи от него причини, а поради това, че непосредствено след извършеното деяние, той е бил преследван от отзовали се на помощ на пострадалата граждани и в хода на бягството си от местопрестъплението А. е захвърлил чантата, за да не бъдат открити веществени доказателства уличаващи го в извършване на престъплението. Настоящият касационен състав намира съображенията на въззивния съд при преценката на горните обстоятелства, свързани с индивидуализиране на наказанието на подсъдимия, за правилни. Място за по-голямо снизхождение няма. Ето защо, не са налице наведените от защитата доводи за явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1, във вр. ал. 1, т. 3 НПК, поради което обжалваното решение следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение