Решение № 491 от 16.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11524/2016 г.

Решение № 491 от 16.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11524/2016 г., V о., докладчик председателят Боян Магдалинчев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалният кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. В. от С., срещу Решение № 5684 от 18.08.1016 г. по адм. дело № 5912/2015 г. на Административен съд С. - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 11938з-493/19.03.2015 г. на Директора на Главна дирекция "Национална полиция" при Министрество на вътрешните работи, с която му е отказано снемането на полицейска регистрация под № 19457/4.11.2009 г. извършена в 06 РУ на СДВР. С касационната жалба се иска отмяната на съдебният ак, като постановен в нарушение на материалния закон, поради противоречието му с Тълкувателно решение № 19 от 27.03.1974. на ОСНК на Върховният съд, отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора, в цитираният акт е прието, че присъдата по чл. 183, ал. 3 от НК не е осъдителна и затова деецът, макар признат за виновен, не се осъжда. Ответната страна - Директора на Главна дирекция "Национална полиция" възразява срещу основателността на депозираната жалба. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от активно легитимирано лице в установения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. По същество касационната жалба с оглед наведените в нея доводи е неоснователна. Производството по адм. д. № 5912/2015 г. на Адмнистративен съд С.-град е било образувано по жалба на Н. В. от С., срещу Заповед № 11938з-493/19.03.2015 г. на директора на Главна дирекция "Национална полиция" при Министерство на вътрешните работи, с която е отказано на жалбоподателя да му бъде снета на полицейската регистрация № 19457/5.11.2009 г. извършена в 06 РУ на СДВР по повод образувано срещу него досъдебно произвдство № ЗМ 637/2009 г. на 06 РУП-СДВР по прокурорска пр. № 46990/2008 г. на СРП за извършено от него деяние по чл. 183, ал. 1 от НК. Твърденията му в жалбата са били, че оспорената от него заповед е издадена в нарушение на материалния закон. С решението предмет на настоящото касационно производство Административен съд С.-град е отхвърлил като неоснователна жалбата на Н. В., срещу заповедта на директора на ГД "Национална полиция" при МВР за снемане на полицейската регистрация като е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган в съответствие с изискванията за форма и съдържание на административния акт, с целта на закона и при спазване на административно-производствените правила по нейното издаване. Доводите на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на оспорената пред него заповед, предмет и на настоящият спор, първоинстанционният съд е формулирал съпоставяйки разпоредбите на действащият понастоящем и отмененият ЗМВР. Доколкото не е налице спор относно наличието на основание за снемане на регистрация по чл. 160, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 от ЗМВР (отм), респективно по чл. 68, ал. 6, т. 1, т. 3 и т. 4 от ЗМВР, за настоящият казус са приложими разпоредбите на чл. 68, ал. 6, т. 3 от действащия в момента ЗМВР, и тази на чл. 160, ал. 2, т. 3 ЗМВР /отм/. относно приключило наказателно производство с влязла сила присъда. Безспорно установено е по делото, че полицейската регистрация на касатора е извършена по повод образувано срещу него наказателно производство за извършено от него престъпление от общ характер по чл. 183, ал. 1 НК. С влязла в сила присъда от 22.10.2010 г. постановена по НОХД № 14331/2009 г. на СРС, НК 106с-в, съдът е признал Н. В. за виновен за извършено от него престъпление по чл. 183, ал. 1 от НК-за неизпълнение на задължение за издръжка на свой низходящ, което задължение съзнателно не е изпълнил за две и повече месечни вноски, но поради изпълнение на задължението преди постановяване на присъдата от първата инстанция и ненастъпването на други вредни последици за пострадалото лице, съдът на основание чл. 183, ал. 3 от НК, не му е наложил наказание. В тази връзка Административния съд С.-град е приел, че по силата на чл. 183, ал. 3 от НК, е изключена единствено наказуемостта на деянието, но не и факта на извършеното престъпление, както и виновното му извършителство. По тази причина съдът е приел, че не е налице оправдаване по смисъла на чл. 160, ал. 2, т. 3 ЗМВР (отм.), нито наличие на оправдателна присъда по чл. 68, ал. 6, т. 3 от ЗМВР а освобождаване от налагане на наказание. С касационната си жалба касаторът твърди, че този правен извод на първоинстанционния съд противоречи на запазилото действието си и понастоящем ТР № 19 от 27.03.1974 на ОСНК на Върховният съд, където в т. 1 на същото ОСНК е приело, че за да се постанови оправдателна присъда, необходимо е не само да се установи, че извършеното от виновния деяние съставлява престъпление, но и че е наказуемо. Затова, ако едно деяние съставлява престъпление, но по различни причини е обявено от закона за ненаказуемо, за него не може да бъде издадена осъдителна присъда, независимо, че е виновно извършено. А щом присъдата няма осъдителен характер, не следва и да се регистрира в бюрото за съдимост. Според касатора, в конкретния случай, обстоятелството че присъдата по чл. 183, ал. 3 от НК не е осъдителна, деецът макар признат за виновен, не се счита за осъден, което според него прави съдебния акт постановен в нарушение на материалния закон. Изложения касационен довод за материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт на соченото в касационната жалба основание, не се възприема от настоящия съдебен състав. В съответствие с разпоредбата на чл. 239 от действалият към момента на приемане на тълкувателно решение ТР № 19 от 27.03.1974 на ОСНК на Върховния съд Наказателно-процесуален кодекс от 1952 г., отм. ДВ. бр. 89 от 15 Ноември 1974 г., Върховния съд, сезиран от министъра на правосъдието, от главния прокурор на Народната република и от председателя на Върховния съд, както и от председателите на окръжните съдилища и от председателите на адвокатските съвети чрез председателя на Върховния съд, в общо събрание на наказателните отделения издава тълкувателни решения по спорни или противоречиво разрешавани въпроси по приложението на закона. Тези решения се публикуват и служат за ръководство на съдилищата. Аналогично на това разрешение е и възприетото в разпоредбата на чл. 52, ал. 1 от отменения през 1994 г. Закон за устройство на съдилищата, според която тълкувателните решения на общото събрание на колегиите служат за ръководство на съдилищата и особените юрисдикции. Различен е правния характер и последиците от това на актовете на Пленума на Върховния съд и тълкувателните решения на Общото събрание на съответната колегия. В чл. 58, т. 1 от ЗУС (отм.) е предвидено, че Пленума на Върховния съд издава тълкувателни постановления по прилагането на закона, които според чл. 59 от същия закон са задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на които подлежат на съдебен надзор, за разлика от тълкувателните решения на общите събрания, които само служат за ръководство в практиката на съдилищата. В този смисъл, имайки предвид правното действие на тълкувателните решения на общите събрания на Върховния съд и анализирайки разпоредбите на чл. 160, ал., 2, т. 3 ЗМВР (отм.), респективно на чл. 68, ал. 6, т. 3 от сега действащият ЗМВР, както и тази на чл. 239 от НПК (отм.), следва обоснования извод че първоинстанционният състав на АССГ е действал в рамките на своята правораздавателна дискреция без да е нарушил указанията на цитираното от касатора тълкувателно решение. Тълкувателното решение на Общото събрание на НК на ВС от 1974 г. служи само като ръководство за действие за съдилищата и няма задължителен характер за съдебната практика на съда, при което съда може да не зачете възприето с него разрешение. По тази причина, несъобразяването на съда с възприетото от Общото събрание на колегията разрешение, не е основание за отмяна на постановения съдебен акт поради материална незаконосъобразност, каквито са доводите на касатора в касационната му жалба. Не е налице материална незаконосъобразност на постановения съдебен акт и поради нарушение на някоя от хипотезите предвидени в разпоредбите на чл. 160, ал. 2, т. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 от ЗМВР (отм), респективно по чл. 68, ал. 6, т. 1, т. 3 и т. 4 от ЗМВР. Правилно първоинстанционния съд с решението си предмет на настоящата жалба е направил диференциация между института за вината и института за освобождаване от отговорност. Вината е субективното отношение на дееца към извършеното от него престъпление а освобождаването от наказание е обстоятелство водещо до неналагане на наказание независимо от извършеното престъпление или замяната му с административно наказание, в зависимост от конкретната преценка на законодателя. Пълното освобождаване от отговорност или замяната на наказанието с друг вид наказание, не изключва вината на извършителя а от там и съставомерността на извършеното от него престъпление. Налице е различие и между ненаказуемост и неосъжданост, изразяваща се в диференциация между института на освобождаване последиците от наказанието и освобождаване от наказателна отговорност, разграничение релевантно предвид разпоредбите на чл. 68, ал. 6, т. 3 от ЗМВР, респективно чл. 160, ал. 2, т. 3 от ЗМВР (отм.), което правилно е възприето от първоинсатнционния съд при постановяване на съдебния си акт. Разпоредбата на чл. 68, ал. 6, т. 3 от ЗМВР изисква наказателното производство, за целите на които е снета регистрацията, да е приключило с оправдателна присъда, т. е. да не се поставя под никакво съмнение невиновността на оправданото лице. Ако лицето се считаше за осъждано, логично не би съществувало изречение второ на чл. 183, ал. 3 НК предвиждаща, че разпоредбата на ал. 3 на чл. 183 НК, не се прилага при повторност по смисъла на чл. 28 от НК. Това допълнително обосновава разбирането, че в хипотезата на ал. 3 на цитирания текст законодателя има предвид наличие на извършено деяние, представляващо престъпление от общ характер за разлика от оправдателната присъда, където лицето се счита за невиновно. Разпоредбата на чл. 160, ал. 2 от ЗМВР (отм.) във всичките й предвидени хипотези, и тази на чл. 68, ал. 6 от ЗМВР в предвидените в нея 5 случая предвижда заличаване на полицейска регистрация на изчерпателно изброени в тях основания, като в нито една от тях не е предвидено като основание за заличаване на регистрацията ненаказуемост на дееца поради изпълнение на задължението и липсата на други вредни последици за пострадалия. Заличаването на полицейската регистрация по закона е допустимо само при наличие не следните пет хипотези: когато регистрацията е извършена в нарушение на закона; наказателното производство е прекратено с изключение на случ; наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда; лицето е освободено от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание и когато лицето е починало, като в този случай искането може да бъде направено от неговите наследници. Конкретния случай предмет на съдебния спор пред първоинстанционния съд не попада под нито една от изброените хипотези, поради което с решението си предмет на касационната същия жалба правилно и обосновано в съответствие със закона е отхвърлил като неоснователна жалбата на Н. В. от С., срещу Заповед № 11938з-493/19.03.2015 г. на директора на Главна дирекция "Национална полиция"-МВР, с която на основание чл. 68, ал. 6 от ЗМВР е отказано на жалбоподателя снемането на полицейска регистрация № 19457/5.11.2009 г. по описа на 06 РУ-СДВР, което налага оставянето му в сила. Изхождайки от разултат по настоящото дело, неоснователна се явява претенцията на касатора за заплащане на сторените от него разноски пред касационната инстанция. С оглед изложеното и на основание чл. 222, ал. 2, предл. първо от АПК, тричленен състав на Върховният административен съд, пето отделение