Решение № 1037 от 2.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1719/2015 г.

Решение № 1037 от 2.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1719/2015 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Т. К., чрез упълномощения адв. Валери Тарандов, срещу Решение № 510 от 25.11.2014 г., постановено по адм. д. № 425 по описа за 2014 г. на Административен съд - Хасково (АСХ). С последното жалбата на Камберова против Уведомително писмо за прекратяване на агроекологичен ангажимент по мярка 214 "Агроекологични плащания" от Програмата за развитие на селските райони 2007 - 2013 г. за кампания 2013 г. (УП) с изх. № 01-6500/587 от 27.03.2014 г., издадено от заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ) е отхвърлена. При това Камберова е осъдена да заплати на ДФЗ сума в размер на 350,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. По подробно изложени в касационната жалба съображения се поддържа, че решението, предмет на контрол, е неправилно като постановено при наличие на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК - противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна. Претендират се сторените разноски. Представя се списък на разноските и доказателства за извършването им. В съдебното заседание пред настоящия съд касаторът не се явява, но се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име поддържа касационната жалба. По същество моли да бъде уважена. Претендира направените разноски съгласно представения списък. Ответникът - заместник-изпълнителният директор на ДФЗ не представя писмен отговор на касационната жалба, не изразява становище по нея, не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е основателна, но не по причините, изложени в нея. Производството пред АСХ е образувано по жалба на Камберова срещу посоченото УП с изх. № 01-6500/587 от 27.03.2014 г., издадено от заместник - изпълнителния директор на ДФЗ с искане за неговата отмяна. В жалбата е направено и искане от лицето за присъждане на сторените в първоинстанционното производство разноски по представен списък на разноските и доказателства за извършването им. За да се произнесе по жалбата, първоинстанционният съд е приел, че спорното УП е издадено от компетентен орган и в предписаната от закона форма, като е изложил подробни съображения, въз основа на които е направил извод за нейната неоснователност и е отхвърлил същата. Изводите на съда досежно компетентността на издателя на акта са основани на чл. 20 и чл. 20а от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и чл. 10 от Устройствения правилник на ДФЗ (УПДФЗ), съгласно които в правомощията на изпълнителния директор на ДФЗ е да го представлява и да ръководи дейността му при осъществяване на всички негови функции. Съдът се е позовал и на т. 6 от Заповед № 03-РД/2866 от 12.11.2013 г., издадена от изпълнителния директор на ДФЗ, с която на заместник - изпълнителния директор Н. Д. са делегирани правомощия да издава и подписва уведомителни писма за прекратяване на агроекологичния ангажимент по мярка 214 "Агроекологични плащания". Върховният административен съд, състав на Трето отделение намира, че така направеният правен извод относно компетентността на издателя на акта е неправилен. Поради това обжалваното съдебно решение се явява постановено в нарушение на приложимите материалноправни разпоредби. Неправилна е направената от административния съд преценка, че издателят на оспорения административен акт е разполагал с материална компетентност за издаването му. По смисъла на § 1, т. 13 от Допълнителната разпоредба на ЗПЗП, Разплащателната агенция (РА) е специализирана акредитирана структура за приемане на заявления, проверка на условията и извършване на плащания от Европейските земеделски фондове и за прилагане на пазарни мерки, включително интервенция на пазарите на земеделски продукти, по правилата на законодателството на Европейския съюз. Съгласно чл. 18, ал. 1 от същия закон, органи на ДФЗ, който е и Разплащателна агенция, са управителният съвет и изпълнителният директор. Изпълнителният директор на фонда, който е изпълнителен директор и на РА, организира и ръководи дейността на агенцията и я представлява (чл. 20а, ал. 1 и 2 ЗПЗП). Предвид законовото правомощие на изпълнителния директор да организира и ръководи дейността на фонда, именно той е компетентен да издава индивидуалните административни актове, свързани с дейността на агенцията. В редакцията на чл. 20а ЗПЗП преди изменението и допълнението, публикувано в Държавен вестник, брой 12 от 2015 г. не е уредена възможност за делегиране на възложените на изпълнителния директор на ДФЗ правомощия. Предвид това към момента на издаването на спорното УП (27.03.2014 г.) той не е разполагал с възможност да ги преотстъпва на подчинени нему лица. В този смисъл представената по делото Заповед № 03-РД/2866 от 12.11.2013 г., издадена от изпълнителния директор на ДФЗ на основание чл. 20, т. 2 и т. 3, чл. 20а, ал. 1 и ал. 2 ЗПЗП, чл. 10, т. 1 и т. 2 и чл. 11, ал. 2 УПДФЗ, на която се е позовал първоинстанционният съд, не води на правен извод за наличие на компетентност на издателя на този акт. Съгласно § 1, т. 1 от Допълнителната разпоредба на АПК административен орган е органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон. Съгласно чл. 4, ал. 1 АПК, установяващ основния принцип на законност, административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона. Такъв орган в областта подпомагането на земеделските производители, по силата на чл. 20а ЗПЗП е изпълнителният директор на ДФЗ. Предоставяне правомощията на друго лице следва да е допуснато от закона. Съгласно Тълкувателно решение № 4/2004 г. по тълк. д. № 4/2002 г. на Общото събрание на съдиите от ВАС, делегирането представлява възможност, предвидена в закона, временно - за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият орган издава административни актове въз основа на това специално овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на съответния проблем. Тоест, не всеки административен орган и във всички случаи, може да делегира предоставените му със закон правомощия. За целта е необходимо в съответния закон да е изрично предвидена такава възможност. С аргументи от посоченото, компетентността на издателя на оспорения административен акт не може да бъде изведена и от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 УПДФЗ във връзка с посочената заповед за делегиране на правомощия. В случая УПДФЗ предвижда възможност за делегиране на правомощията на изпълнителния директор на ДФЗ на други лица, но използването на тази възможност не води до валидното им предоставяне. По изложените съображения съдебното решение, предмет на контрол, се преценява от настоящия състав като постановено в нарушение на материалния закон. Ето защо, на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК следва да бъде отменено и вместо него, на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови друго, с което да се обяви нищожността на оспореното УП с изх. № 01-6500/587 от 27.03.2014 г., издадено от заместник - изпълнителния директор на ДФЗ. Преписката следва да се изпрати за ново произнасяне по компетентност на изпълнителния директор на ДФЗ в едномесечен срок, считано от получаването на преписката. Предвид изхода на спора, искането на Камберова за присъждане на разноски е основателно. Както в първоинстанционното производство, така и в касационното производство, искането е направено своевременно и са представени доказателства за извършване на претендираните разноски. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата на К. в първоинстанционното производство е неоснователно по критериите на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс, във вр. с чл. 144 АПК. По делото са представени списък на разноските пред АСХ, съгласно който се иска присъждането на 730,00 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 720,00 лв. съгласно Договор за правна защита и съдействие и упълномощаване от 15.04.2014 г., за заплащането на които е представен банков документ, както и държавна такса в размер на 10,00 лв. За касационното производство се иска присъждането на 725,00 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 720,00 лв. съгласно Договор за правна защита и съдействие и упълномощаване от 9.12.2014 г., за заплащането на които е представен банков документ, както и държавна такса в размер на 5,00 лв. Възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за тази инстанция не е направено от ответника по касация. При така установеното, според настоящия състав на касационната жалбоподателка се следва присъждането на сума в общ размер на 1440,00 лв. за адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции и 15,00 лв. за внесените държавни такси. Ето защо, ДФЗ - Разплащателна агенция следва да бъде осъден да й заплати сума в размер на 1455,00 лв. за направените по делото разноски в двете съдебни инстанции. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,