Решение № 10833 от 11.09.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1014/2016 г.

Решение № 10833 от 11.09.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1014/2016 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Началник отдел " Местни данъци и такси" при О. В. Т., против Решение № 503/11.12.2015 г., постановено по адм. дело № 118/2015 г., по описа на Административен съд В. Т., с което е отменен Акт за установяване на задължения по декларация № 528 - 1/18.11.2014 г., издаден от младши експерт - орган по приходите при О. В. Т., потвърден по административен ред с Решение № 10/23.01.2015 г., на Началника на отдел "Местни данъци и такси" при О. В. Т. и е изпратил преписката на приходен орган в отдел "Местни данъци и такси" при О. В. Т. за издаване на нов акт при спазване на дадените в мотивите на решението указания за тълкуване и прилагане на процесуалния закон. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. И ска се отмяната му и постановяването на друго, с което жалбата против цитирания Акт за установяване на задължения по декларация бъде отхвърлена като неоснователна. Не претендира разноски. Ответниците - И. Х. Г. и Ю. Х. Г., чрез процесуалния си представител оспорват касационната жалба като неоснователна. Претендират разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - В. Т. е отменил Акт за установяване на задължения по декларация № 528-1/18.11.2014 г., издаден от орган по приходите при община В. Т., потвърден с решение № 10/23.01.2015 г. на началника на отдел "МДТ" при община В. Т. и е изпратил преписката на приходен орган в същия отдел за издаване на нов акт при спазване на дадените в съдебното решение указания за тълкуване и прилагане на процесуалния закон. За да постанови този резултат съдът е приел, че по делото не се съдържат данни някой от жалбоподателите да е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ и следователно липсват материално-правните предпоставки за установяване на публично задължение за ДНИ и ТБО по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. В мотивите на решението е посочено, че дори да се приеме, че е налице необходимата декларация, то оспореният акт отново би бил незаконосъобразен, поради допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Според съда след като не е установено извършването на ревизия на лицето и при подадена декларация, която го ползва, е следвало компетентната администрация да изчисли данъка и да съобщи на жалбоподателя както размера на ДНИ, така и размера и падежа на ТБО за процесните периоди. Съдът е посочил, че едва след неплащането в срок на вече определените като размер и съобщени на ДЗЛ публични вземания се учредява правомощието за издаване на АУЗД по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Крайният извод на съда е, че приходният орган не е следвало да издава оспорения акт, преди да са налице процесуалните условия за това. Решението е правилно. Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУЗД е издаден от оправомощено за това длъжностно лице, в кръга на неговите правомощия и в предписана от закона форма. Относно мотивите за издаване на акта съдът в съответствие със съдебната практика и с ТР на ОСГК на ВС № 16/1975 г. е посочил, че няма пречка мотивите да бъдат изложени отделно от самия административен акт, в съпътстващите го документи, подготвящи неговото издаване. Правилен е изводът на съда, че в случая издаденият АУЗД е незаконосъобразен. В оспорения акт е отразено, че той се издава на основание чл. 107, ал. 3 от ЗМДТ във връзка с подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 471/11.06.2014 г. Действително въпреки дадените от съда указания, административният орган не е представил посочената декларация. С оглед на това обстоятелство и в съответствие със закона съдът е направи извод, че установеното публично задължение за ДНИ и ТБО по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК е извършено при липсата на необходимите материално-правни предпоставки. Вярно е и заключението на съда, че дори да се приеме, някой от наследниците на Ю. Г. е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижими имоти или значението на такава има т. нар. "закриване" на подадената от Г. предходна декларация, оспореният акт отново би бил незаконосъобразен, поради допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Съгласно чл. 14 ЗМДТ собственикът, съответно ползвателят на недвижим имот по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗМДТ подава декларация. Тази декларация няма пряко установително действие за данъка, съответно за таксата, защото на базата на декларираните факти и обстоятелства общинската данъчна администрация служебно изчислява размера на дължимия данък и такса. Съдът правилно е установил, че компетентната администрация е следвало е да изчисли данъка и да съобщи на жалбоподателя както размера на ДНИ, така и размера и падежа на ТБО за процесните периоди, като едва след неплащането в срок на вече определените като размер и съобщени на ДЗЛ публични вземания се учредява правомощието за издаване на АУЗД по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК. В съответствие със закона съдът е приел, че приходният орган не е следвало да издава оспорения акт, преди да са налице необходимите процесуални условия. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че не са налице посочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение на Административен съд - В. Т. съответства на материалния закон и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. При този краен извод и при липса на възражение за прекомерност, в полза на ответника И. Х. Г. следва да бъдат присъдени и направените пред настоящата инстанция разноски по договор за правна защита и съдействие в размер на 850.00 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1- во от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение