Решение № 11095 от 3.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5209/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Чуков против решение 101 от 07. 04. 2021 г. по адм. дело 611/ 2020 г. на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата му против заповед РД-22-1305/ 11.09.2020 г, издадена от кмета на община Велико Търново, с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж, представляващ навес, разположен в поземлен имот с идентификатор 10447.506.150 по КККР на гр. Велико Търново. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който заповедта на кмета на община Велико Търново да бъде отменена, като му се присъдят разноските по делото. Ответникът- кметът на община Велико Търново оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд Велико Търново е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта е писмена и в нея са посочени фактическите и правни основания за издаването й. Такива се съдържат и в представения с преписката констативен акт ВТ-3179-472/24.06.2020 г. Констативният акт е съставен по реда на чл. 223, ал. 2 ЗУТ и с него е установен строеж от пета категория, извършен без необходимите строителни книжа. Актът е съобщен на жалбоподателя, като му е осигурена възможност да направи възражение. Такова е представено в указания срок и е взето предвид при произнасянето на административния орган. Аргументирани и в съответствие със закона са и изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е постановен при наличие на материалноправните основания за това. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед, издадена от кмета на общината или от упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е незаконен строеж, представляващ навес, изграден пред част от първия етаж на южната фасада на жилищна сграда, разположен непосредствено пред фризьорско ателие (бивш гараж с променено предназначение) в ПИ с идентификатор 10447.506.150 по КККР на гр. Велико Търново, УПИ IX, кв. 3703 по плана на града. Навесът е от метална конструкция, представляваща метални колони, замонолитени в ивичен фундамент, с прозирни пана от изток и запад и метална двукрила врата от юг, покрит с огъната метална ламарина. Строежът е от пета категория, изграден е след 2018 г. без разрешение за строеж от жалбоподателя, който го използва като гараж. При тези факти първоинстанционният съд правилно приема, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон. Нареденият за премахване обект, представлява строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е от пета категория и представлява постройка на допълващото застрояване по смисъла на чл. чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж. В случая такова не е издадено, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. Правилно е и заключението на административния съд, че след като е изграден през 2018 г. строежът не е търпим, тъй като не попада във времевия обхват на разпоредбите на §16 от ПР на ЗУТ и на § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ. Това мотивира и крайният извод, че строежът подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и издадената в този смисъл заповед е законосъобразна. Възраженията на жалбоподателя, че описаният в заповедта навес представлява преместваем обект по смисъла на § 5 т. 80 от ДР на ЗУТ, който не подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, са неоснователни. Разпоредбите на чл. 56, ал. 1, чл. 57, ал.1 ЗУТ и § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, очертават кръга на преместваемите обекти, като въвеждат като критерии конструктивните характеристики и предназначението на обектите. В случая навесът, описан в заповедта за премахване, няма характеристиките на преместваем обект както в конструктивно отношение, така и с оглед на предназначението, тъй като не се използва за увеселителни, търговски или други обслужващи дейности. Издаденото през 2018 г. разрешение на жалбоподателя за поставяне на навес за търговска дейност не променя горния извод, тъй като не са отнася за обект с предназначението и конструктивните характеристики на описания в заповедта за премахване, а за лека метална конструкция, покрита с поликарбонат, служеща за асмалък, без ограждащи стени и врата. (В този смисъл е заключението на вещото лице). Поради това следва да се приеме, че нареденият за премахване обект представлява строеж по смисъла на §5, т. 38 ЗУТ, а доводите на жалбопоподателя в обратен смисъл, са неоснователни. Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал.1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания. Тежестта на доказване е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания в този смисъл и им е осигурена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на направени доводи и възражения. Представените по делото доказателства, включително заключението на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа експертиза са анализирани в съвкупност. Възражението, че решението се основава на експертиза, изготвена от вещо лице, което не притежава съответна квалификация, е неоснователно, тъй като искане за освобождаване на експерта по реда на чл. 198 ГПК от жалбоподателя и от представляващия го адвокат не е направено. Доводите за неправилност на заключението на вещото лице също са неоснователни, тъй като доказателства, които да го опровергават не са ангажирани от жалбоподателя, въпреки осигурената от съда възможност за това (допусната по искане на Чуков повторна експертиза е заличена поради невнесен депозит). Освен това въпросът относно характера на наредения за премахване обект не е технически, а правен и по него съдът дължи произнасяне със съдебния си акт. В случая първоинстанционният съд излага самостоятелни съображения в този смисъл, както и по всички останали доводи и възражения на жалбоподателя. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че при постановяване на решението на Административен съд Велико Търново не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Не са установени посочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което решението на съда следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът по касационната жалба се представлява от юрисконсулт, който представя писмен отговор на касационната жалба и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, жалбоподателят М. Чуков следва да бъде осъден да заплати на община Велико Търново сумата 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,