Решение № 63 от 4.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 2192/2017 г.

Решение № 63 от 4.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 2192/2017 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Д. И. Й. от [населено място], чрез адв. Я. С. - САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 415 от 23.02.2017 г., по в. гр. д. № 3701/2016 г., с което е потвърдено решението на СГС № 4063 от 13.05.2016 г., по гр. д. № 4063/2014 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу [фирма], [населено място] за сумата 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 06.11.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закон - чл. 45 ЗЗД и на съществените процесуални правила за преценка доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство, водено срещу прекия причинител на увреждането, доказателства, поради което и на осн. чл. 281, т. 3 ГПК иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция. Ответнкът [фирма], гр. София, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е възразил по основателността на въведените основания за касация. С определние на състав на второ търговско отделение на ВКС № 704 от 28.12.2017 г. е допуснато касационно обжалвана на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - за проверка съответствието на възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси- за доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство, водено срещу прекия причинител на увреждането, доказателства за доказване за механизма на пътно-транспортното произшествие в производството по реализиране пряката отговорност на застрахователя по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), със задължителната практика на касационната инстанция, обективирана в решения по чл. 290 ГПК: № 55 от 30.09.2010 г., по т. д. № 728/2008 г. на I т. о.; № 29, постановено по т. д. № 94/2015 г. на I т. о. и № 43 от 16.04.2009 г., по т. д. № 648/2008 г. на II т. о. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, съобразно заявените касационни основания и провери данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявената от настоящия касатор, като ищец, пряка искова претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) въззивният съд е възприел за основани на закона и доказателствения материал по делото изводите на СГС за отсъствие на виновно противоправно поведение на водача на увреждащото моторно превозно средство - л. а. "Мерцедес" 300Д, с ДК [рег. номер на МПС] - М. С. А., което - елемент от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, изключва деликтната му отговорност за причинените на Й., пътник в същия лекия автомобил, неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие. Изложени са съображения, че доколкото внезапното излизане на пътното платно на стадо домашни животни /прасета/ е било непредвидимо от водача на увреждащия л. а., загубил, в резултат на същото, управлението на автомобила, а скоростта от 17 км/ч, при която единствено би било резултатно спирането, е неприемлива за движение в конкретния пътен участък, осъщественото от прекия причинител на вредата деяние е случайно по см. на чл. 15 НК и оборва установената с чл. 45, ал. 1 ЗЗД презумпция. Отсъствието на виновно противоправно поведение на водача на увреждащия лек автомобил, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, само по себе си изключва да е налице основание за ангажиране деликтната му отговорност, от която функционално обусловена е отговорността на застрахователя на гражданската му отговорност. При обосноваване на крайния правен извод за неоснователност на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) въззивният съд се е позовал на изслушаните в хода на делото основна и допълнителна авто-технически експертизи и на ангажираните гласни доказателства, които е подложил на преценка, съпоставяйки ги с част от доказателствения материал, събран в приложеното по делото досъдебно производство - протокол от 16. 11.2010 г. за разпит на св. М. А. и обясненията на ищеца, като пострадал, за да установи приетия механизъм на процесното пътно-транспортно произшествие. I. По правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: Съгласно формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК практика на ВКС, задължителна за съдилищата в страната, съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и преди новелата на ал. 3 на чл. 290 ГПК, актовете на органите на досъдебното производство, макар да са официални документи по см. на чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.), разпоредба аналогична на чл. 179 ГПК, не представляват в производството по предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Те нямат задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието и не следва да бъдат ценени. Съгласно императивната норма на чл. 222 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 300 ГПК, такава сила е придадена само на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то единствено относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието следва да бъдат установени конкретно със съответните допустими от ГПК доказателствени средства непосредствено в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. II. По същество на касационната жалба. В несъответствие с посочената практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя и която е трайно непротиворечива, Софийски апелативен съд е счел за доказани обстоятелствата, имащи значение за механизма на процесния пътен инциденти и за поведението на управляващия увреждащото моторно -превозно средство, позовавайки се на актовете на досъдебното производство, вкл. показанията на пострадалия и на водача на увреждащото пътно- превозно средство. По съображения, че съществува противоречие между дадените по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК в обяснения на ищеца за начина на движение на процесния автомобил, за момента, в който се е появило внезапното препятствие на пътя и за предприетите от водача маневри, с показанията му, депозирани в досъдебното производство, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл тези обяснения да са достоверни и да изясняват пътната обстановка към релевантния за спора момент. Същевременно, позовавайки се на прекратеното спрямо шофьора на увреждащото моторно превозно средство, наказателно производство и на констатирано сходство между възприетите от него факти, според протокола за разпита му в досъдебното производство и дадените свидетелски показания в първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд е счел, че те следва изцяло да бъдат кредитирани, като обосноваващи достоверно механизма на процесния пътен инцидент, преценявайки оспорването му от ищеца за неоснователно. Следователно, като е приел, че дадените от св. М. А. показания в производството пред СГС и обясненията на ищеца по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК могат да бъдат съпоставяни с тези, съответно депозирани от тях в досъдебното производство на Сл. РП вх. № 3456/10 г., за да бъде преценена достоверността им и да бъдат или не кредитирани, независимо, че не са непосредствено събрани от гражданския съд решаващият състав на въззивната инстанция е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до неправилност на изградените правни и фактически изводи, който порок обуславя основателност на исканата отмяна. Предвид множеството непосредствено събрани в производството по настоящето дело доказателства в случая не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което след отмяната на обжалваното решение, правният спор по предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) следва да бъде разрешен по същество от състава на касационната инстанция, по правилото на чл. 293, ал. 2 ГПК. Въз основа на съвкупната преценка на ангажирания доказателствен материал за механизма на процесния пътен инцидент и поведението на водача на увреждащото моторно превозно средство, вкл. обясненията на ищеца дадени по реда на чл. 176 ГПК, преценени наред с останалите обстоятелства по делото - констативния протокол на МВР, настоящият състав приема за безспорно установен единствено фактът, че по време на движението му по път I-6 в посока от [населено място], [община] към [населено място], [община], водачът на увреждащото моторно превозно средство го е управлявал със скорост от около 95 км./ч. и при осветеност на предни къси светлини, когато на пътното платно е навлязло стадо домашни прасета. Видно от заключението на изслушаната авто -техническа експертиза - основно и допълнително процесният лек автомобил се е движил с несъобразена за конкретните пътни условия скорост. Нещо повече, изрично в допълнителното си заключение в. л. е посочило, че при използваната математическа формула, от техническа гледна точка, при осветеност на къси светлини от 65 метра, скоростта на движение на автомобила не е следва да е над 80 км. ч. Съобразени тези констатации на в. л. и отсъствието на категорични доказателства за момента на появата на пътя на стадото животни, дават основание да се изгради правен извод, че в случая не е налице случайно деяние по см. на чл. 15 НК, поради попадането му в опасната зона за спиране. Следователно недоказана е останала в процеса и твърдяната от ответника непредвидимост на удара, изключваща виновно поведение на водача и оборване на въведената с чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция. Съгласно императивната норма на чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачът на моторното превозно средство е длъжен да се движи с такава скорост, която да е съобразена с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на управляваното превозно средство, с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Затова и внезапната поява на стадото животни би могла да обоснове извод за невиновност/случайно деяние/ по чл. 15 НК само ако скоростта на движение на увреждащия автомобил е била такава, каквато чл. 20, ал. 2 ЗДвП изисква - съобразена с конкретната пътна обстановка, характеризираща се със зимно време, намалена видимост, поради настъпване тъмната част на денонощието, слабоосветено място и селскостопански район, каквато не е предприетата от 95 км./ч. от водача М. А.. При преценка поведението на последния, с оглед оборване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, настоящият съдебен състав съобразява още, че приетото разстояние от 7 м. на внезапно навлизане стадото животни в платното на движение на автомобила, от гледна точка на видимост и изчисляване безопасната скорост, се твърди единствено в показанията на същия, като свидетел. Вярно, че само по себе си качеството на свидетеля и на водач на увреждащия л. а. не изключва достоверността на дадените показания, но неверен и в несъответствие със закона е изводът на въззивния съд, че в случая липсва основание за каквато и да е пряка и косвена негова заинтересованост и преценка на показанията му по правилото на чл. 172 ГПК, поради прекратяване на воденото срещу последния наказателно производство и липса на предпоставки застрахователят да реализира регресната отговорност в друг процес. Самостоятелният характер на деликтната отговорност и отсъствието на въведена в действащото ни право процесуална пречка, която да ограничава увреденото трето лице и при успешно приключило производство по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) да предяви и деликтен иск срещу прекия причинител на вредата, изключват приетата липса на заинтересованост у този свидетел. Както е посочено в ТР № 1/2010 г. от 06. 06.2012 г. на О. на ВКС деликтното право и прякото право, макар и да принадлежат на едно и също лице и да възникват едновременно и с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, те съществуват успоредно като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се и се погасяват в един и същи момент. Затова и при валидно застрахована гражданска отговорност на причинителя на вредата - задължителна или доброволна, последният не се освобождава от личната си деликтна отговорност, но в сочената хипотеза, според възприетото законодателно разрешение, увреденият разполага с пряко право да иска репариране на претърпените от него вреди и от друго задължено, наред с делинквента, лице. Същото важи и при евентуален ексцес. Следователно изводът, че ударът е бил предотвратим единствено при скорост 17 км./ч., какъвто избор несъмнено не би могъл да с очаква от водача на процесния л. а., доколкото пътната обстановка не се характеризира с изключителна тежест и сложност, е необоснован и не се споделя от състава на касационната инстанция. При посочените обстоятелства и установените по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за ангажиране деликтната отговорност на водача на л. а. "Мерцедес" 300Д, с ДК [рег. номер на МПС] - М. С. А.. Безспорно застраховател на гражданска отговорност на същия е ответното АД, поради което са доказани и предпоставките на закона за ангажиране на пряката му отговорност, съобразно законовото правило на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Преценявайки вида, броя и характера на травматичните увреждания на ищеца - разкъсно- контузна рана на главата, счупване на лявата предмишница, многофрагментно счупване на дясната раменна кост и транскондилно счупване на дясната раменна кост, които според заключението на изслушаната съдебно- медицинска експертиза са едно от най-тежките счупвания на костите на предмишницата и са довели до разстройство здравето на пострадалия, неопасно за живота, но продължило в трайно 8 -месечно затруднение в движението на лявата ръка и трайно затруднение в движението на дясната ръка за срок от 6 месеца, при които интензитета на физическите болки и страдания е бил силно изразен дават основание да се приеме, че дължимото обезщетение за обезвреда на понесените неимуществени вреди следва да е в размер на претендираната сума от 50 000 лв. При определянето му настоящият съдебен състав съобразява и сравнително младата възраст на пострадалия към датата на пътния инцидент, получилата се известна деформация в областта на дясната мишница, която, според в. л. д-р Й., ще остане дефинитивна и ноторно ще затруднява бита му в бъдеще, търпяните битови и емоционални неудобства от невъзможността да се обслужва сам в продължителен период от време, направените две операции с костна трансплантация на двете кости на лявата предмишница, оставили незаличими оперативни белези и в причинна връзка с получените от удара при пътния инцидент травми, както и нивата на застрахователно покритие към 2010 г., индиция за икономическата конюнктура в страната, относима към общественото разбиране за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД. Неоснователно е искането за намаляване на обезщетението за обезвреда по правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Видно от доказателствата по делото, при изваждането му от катастрофиралия автомобил пострадалото лице е било с предпазен кола, поради което защитното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, поради непоставен такъв е недоказно и следва да се остави без уважение. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да бъдат присъдени своевременно претендираните деловодни разноски за всички инстанции, възлизащи на сумата 31.00 лв. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи заплащане по сметка на ВКС на сумата 2000 лева, държавна такса, съгласно чл. 18 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а на адв. Я. С. - САК сумата 5074 лв. - адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, във вр. с чл. 36 ЗА за всички инстанции, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл. 293, ал. 2 ГПК