Решение № 228 от 10.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9114/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на М. Х. Н., гражданин на Ливан, роден на [дата]., против решение 3070 от 09.05.2024 г., постановено по адм. д. 4393 по описа за 2024 г. на Административен съд София-град. Оплаква се, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и второ АПК. Иска отмяната му. Ответникът директор на дирекция Миграция при Министерство на вътрешните работи (МВР) не изразява становище по нея в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. В писмена защита по делото от 11.11.2024 г. изразявя становище за неоснователност на подадената касационна жалба и за правилност на обжалвания съдебен акт. Иска същият да бъде оставен в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Прави възражение за прекомерност, ако касационният жалбоподател претендира адвокатско възнаграждение над минималния размер за съответния вид правна помощ, определен в Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Представителят на Върховната прокуратура, участващ по делото, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на атакувания съдебен акт. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 46а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е отхвърлено оспорването по жалбата на М. Х. Н. против Заповед, рег. 5304з-1458/18.04.2024 г., с която директорът на дирекция Миграция при МВР, на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ, е настанил принудително чужденеца в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) за срок до 6 месеца. Наред с това жалбоподателят е осъден да заплати в полза на дирекция Миграция при МВР разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв. По делото е установена следната фактическа обстановка: Ливанският гражданин М. Н. оспорил законосъобразността на Заповед, рег. 5304з-1458/18.04.2024 г. на директора на дирекция Миграция при МВР, с която, на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ, е принудително настанен в СДВНЧ за срок до 6 (шест) месеца, считано от датата на настаняване л. 11 от първоинстанционното дело. Н. влязъл в Република България през месец ноември 2023 г. Със Заповед 326з-2309/11.11.2023 г. Началникът на Група Миграция при Областна дирекция на МВР Ямбол наложил на чужденеца принудителна административна мярка (ПАМ) Връщане до страна на произход Алжир, с мотиви, че лицето не може да удостовери влизане в страната по законоустановения ред и като взел предвид, че същото е без документи и не разполага със средства за издръжка в страната, както и с осигурено жилище и допълнителна медицинска застраховка (л. 12, пак там). Съгласно писмо от Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет на Република България, изх. УП 22998/05.04.2024 г., вх. УРИ 536400-30691/09.04.2024 г. по описа на дирекция Миграция (л. 19, пак там), на 29.11.2023 г. чужденецът подал пред Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет на Република България молба за предоставяне на международна закрила. На 14.12.2023 г. подал друга молба за оттегляне на първата и пожелал прекратяване на образуваното административно проиводство пред ДАБ. С Решение 22459/21.12.2023 г. на Председателя на ДАБ, административното производство, образувано по молбата на лицето за международна закрила, е прекратено. При така установената фактическа обстановка, административният съд е разгледал по същество подадената от чуждия гражданин жалба. Приел е, че оспореният индивидуален административен акт е издаден от материално компетентен по смисъла на ЗЧРБ административен орган, съответства на заложените в АПК изисквания за форма на административен акт, издаван в писмена форма, както и на специалните изисквания за съдържание на заповед от такъв вид, посочени в чл. 44, ал. 10 ЗЧРБ и съдържа мотиви. Обсъдил е нормата на чл. 44, ал. 6 и ал. 8 ЗЧРБ, както и чл. 15, пар. 1 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО/Директива/та). Посочил е, че принудително настаняване в СДВНЧ се налага спрямо гражданин на трета държава, когато спрямо него не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. Отчел е, че това е първо настаняване в СДВНЧ за Н.. Като съобразил всички събрани по делото доказателства, е направил извод, че чужденецът отказва да се завърне доброволно в държавата си по произход и за него съществува реална опасност да се укрие. Приел е, че за Н. не са налице основанията по чл. 44, ал. 5, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЧРБ за налагане на обезпечителни мерки предвид обстоятелството, че лицето не разполага с парични средства и с паспорт, както и липсват данни то да може да внесе лично или чрез трето лице парична гаранция. Подчертал е, че по делото не се твърди на Н. да е осигурено жилище за пребиваване в Република България. Преценил е, че, в конкретния случай, са налице материалноправните условия за принудителното настаняване на чужденеца в СДВНЧ. Формирал е решаващия извод за законосъобразност на Заповед, рег. 5304з-1458/18.04.2024 г. на директора на дирекция Миграция при МВР, поради което е отхвърлил, като неоснователна, подадената от Н. против нея жалба. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Липсват пороците, сочени като касационни основания за отмяната му. При обективно изяснена по делото фактическа обстановка, административният съд е достигнал до обоснован извод за законосъобразността на атакуваната пред него Заповед. Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и т. 3 от същия закон, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в СДВНЧ с цел организиране на връщането или експулсирането. Това означава, че принудителното настаняване в СДВНЧ, предвидено в чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, има за цел да обезпечи изпълнението на взета по отношение на чужденеца предходна ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗЧРБ. В случая, със Заповед 326з-2309/11.11.2023 г., началникът на Група Миграция при Областна дирекция на МВР Ямбол наложил на Н. ПАМ Връщане до страна на произход Алжир. С разпоредбата на чл. 15, пар. 1 от Директива 2008/115/ЕО са регламентирани две хипотези, при които е допустимо задържане, и то, освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. Фактическото основание за постановяване на атакувания пред първата инстанция акт е установяването от административния орган, че за Н. съществува опасност от укриване. По казуса може да се направи обосновано заключение за наличието на тази предпоставка за принудително настаняване на лицето в СДВНЧ. Установено е, че първоинстанционният и касационен жалбоподател е влязъл нелегално на територията на Република България, не разполага с документи за самоличност, адресна регистрация, както и със средства за издръжка. Видно от Предложение, рег. 5364р-10650/18.04.2024 г., изготвено от Началника на отдел Принудителни мерки в дирекция Миграция МВР (л. 13-14 от първоинстанционното дело) и писмо от ДАБ, изх. УП 22998/05.04.2024 г. (л. 19, пак там), спрямо чужденеца е прекратено производството за предоставяне на международна закрила (поради оттегляне на молбата за предоставяне на такава от лицето), като същият е заявил, че не притежава и не може да предостава финансови средства, които да внесе, с оглед налагане на обезпечителна мярка парична гаранция. Няма данни Н. да има семейство и близки на територията на страната. В сведение на л. 21-22 от първоинстанционното дело той споделя, че има сестра, която учи в Словакия. Съгласно Докладна записка, рег. 5304р-10444/16.04.2024 г. на полицейски инспектор в дирекция Миграция МВР (л. 17-18, пак там), в дирекцията не е постъпвала декларация от български гражданин, с нотариална заверка на подписа, който да декларира, че ще осигури подслон и издръжка на Н. по време на престоя му в Република България. Отделно от това чужденецът е заявил изрично, че не желае да се завърне в държавата си по произход. Обобщената преценка на така описаните обстоятелства мотивира извод, че към момента на издаване на оспорената заповед е била налице опасност ливанският гражданин да се укрие (по смисъла на пар. 1, т. 4в от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗЧРБ), съответно обосновава правилното заключение на административния съд, че други по-леки обезпечителни мерки не могат да бъдат приложени спрямо касатора. В допълнение към изложените от първоинстанционния съд по този въпрос съображения следва да се посочи, че мерките по чл. 44, ал. 5, от т. 1 до т. 3 ЗЧРБ биха били неефективни, а освен това и трудно осъществими. Прилагането им би означавало да се постави под условие възможността за изпълнение на Заповед 326з-2309/11.11.2023 г. на Началника на Група Миграция при Областна дирекция на МВР Ямбол. В този смисъл единствено принудителното настаняване на Н. в СДВНЧ дава възможност да бъде локализиран на територията на страната. Следователно, с оглед конкретните обстоятелства по делото, е изпълнено изискването на чл. 15, пар. 1 от Директивата да не може да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека ПАМ. Видно от доказателствата по делото, административният орган е издал акта си, след като е изяснил фактите от значение за случая. В хода на административното производство на жалбоподателя е предоставена възможност да дава обяснения, да изразява становище по събраните доказателства и да прави възражения. В касационната жалба не се сочат факти и обстоятелства, които не са били обсъдени от органа при постановяването на оспорения акт. Чуждият гражданин е упражнил в пълна степен правото си на защита и в хода на съдебното производство пред първата инстанция, като не е оборил релевираните от административния орган обстоятелства по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, съставляващи фактическото основание за издаване на процесната заповед. Поради това оплакванията му, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на процеуалния закон от категорията на съществените, е неоснователно. Неоснователни са и доводите на касационния жалбоподател, че наложената ПАМ е самоцелна, като неотговаряща на целта на закона. Право на държавата е да задържи в специален център чужд гражданин, по отношение на когото е образувана процедура по връщане, като ЗЧРБ регламентира максималния срок за подобно настаняване, при съобразяване на Общностното право чл. 15, пар. 1 от Директива 2008/115/ЕО. Според пар. 4 от посочената разпоредба на Директивата, когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни или други съображения или че вече не съществуват посочените в пар. 1 от с.р. условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно, каквито данни не са налични по делото. Освен това оспорената заповед има ограничено действие до отпадане на пречките за изпълнение на акта за принудително извеждане. Съгласно чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6 от с.р., но не повече от 6 месеца. С оглед посоченото, настоящият състав намира, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, във вр. с чл. 15, пар. 1 от Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на ливанския гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел връщане на чужденеца до държавата му по произход, са упражнени законосъобразно. Предвид изложеното, атакуваното първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия