Решение № 60120 от 11.04.2022 г. на ВКС по н. д. № 458/2021 г.

Решение № 60120 от 11.04.2022 г. на ВКС по н. д. № 458/2021 г., I н. о., НК, докладчик съдията Мина Топузова Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия Г. И. Г. чрез защитника му адв. Г. У. срещу решение № 13 от 19.01.2021 г., постановено по внохд № 988/20 г. на Софийски апелативен съд, НО – 1с-в. В жалбата се релевират касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Като съществено нарушение на процесуални правила се изтъква кредитирането на свидетелски показания на лица, които са заинтересовани от хода на делото и отхвърлянето на показания на трети незаинтересовани лица; едностранчиво тълкуване на фактите и неоснователно кредитиране на показанията на пострадалия, които били променливи, което било белег за тяхната недостоверност. Липсата на категорични доказателства за авторството според касатора сочи, че с признаването на подсъдимия за виновен в извършване на престъпление, материалният закон е нарушен. Настоява се за отмяна на присъдата и оправдаване на Г.. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитниците на подсъдимия адвокати У. и Г. със същите аргументи. Адвокат У. настоява за оправдаване на подсъдимия, а адвокат Г. пледира алтернативно за оправдаване на Г. поради липса на извършено престъпление или за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, тъй като деянието не е обществено опасно поради малозначителност. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Излага доводи, че са събрани многобройни гласни и писмени доказателства по делото, включително и при проведеното въззивно съдебно следствие, които са анализирани подробно от апелативния съд. По тези съображения намира за неоснователни доводите в жалбата за немотивираност на решението. Счита, че при наличието на опасен рецидив не може деянието да бъде квалифицирано като малозначително. Пледира за оставянето на решението в сила. В последната си дума подсъдимият Г. заявява, че не е извършил престъпление и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 46 от 06.03.2020 г., постановена по нохд № 4445/19 г. по описа на Софийски градски съд, НО – 24 с-в, подсъдимият Г. И. Г. е признат за виновен в това, че на 05.01.2019 г. около 16.00ч. в [населено място], [жк]в двора на 148 ОУ "Проф. Любомир Милетич" при условията на опасен рецидив отнел чужда движима вещ – мобилен телефон Нокия модел "1100", на стойност 9.00 лв. от владението на П. Р. П. без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "б" и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години при първоначален "строг" режим на изпълнение на наказанието, като е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "б" от НК. По жалби на подсъдимия и неговите защитници е образувано внохд № 988/20 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО - 1с-в. С решение № 13 от 19.01.2021 г. въззивният съд е потвърдил присъдата. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Жалбата е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. Твърдението за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуални правила е подкрепено със съображения, които в по - голямата им част представляват оплакване за необоснованост. Към въззивния съд е отправен упрек, че неоснователно е кредитирал показанията на пострадалия П. и св. А., а са игнорирани показанията на св. Ч., че той е взел телефона. На така изложените доводи касационният съд не може да даде отговор, тъй като обосноваността на изводите на въззивния съд по същество е извън пределите на касационната проверка. Що се отнася до оплакването, че апелативният съд игнорирал показанията на присъствалите на мястото лица и не обсъдил вероятната теза подсъдимият да не е автор на деянието, то не отговаря на действителното положение. В мотивите на въззивното решение са обсъдени всички събрани доказателства, констатирани са противоречията в доказателствения материал, включително и противоречивите показания на пострадалия П. относно това дали е видял кой му взел телефона, дали св. Ч. е присъствал на мястото на инцидента, кога е установил липсата на телефона (л. 11 – л. 13 от мотивите). Изложени са и съображения поради които съдът не е кредитирал показанията на св. Ч.. Твърдението, че не била дадена вяра на други свидетели, освен на пострадалия и неговата приятелка не отговаря на действителното положение. На л. 8 и л. 9 от мотивите на решението са изложени аргументи, поради които съдът е ценил с доверие показанията на свидетелите Д., Д., Н., Р. Г. и В.. Изводът на съда от фактическа страна, че именно подсъдимият е извършител на инкриминираното деяние са основани върху годни доказателствени средства, събрани съгласно изискванията на процесуалния кодекс, анализирани и ценени според действителното им съдържание. В мотивите на присъдата са изложени и съображения поради които съдът ги е кредитирал, с което е гарантирана формалната правилност на изграждане на вътрешното съдийско убеждение. Касационният съд не може да проверява правилността на това убеждение по същество, тъй като необосноваността не е касационно основание. С оглед изложеното оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е лишено от основание. Изводът на апелативния съд, че осъщественото от подсъдимия съдържа от формална страна признаците на осъществено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК съответства на приетите за установени факти и на данните за предходната съдимост на Г. Г.. Взето е предвид обстоятелството, че от изтърпяване на последното наказание не е изтекъл срокът по чл. 30, ал. 1 от НК. Доводите, с които в решението е мотивирана липсата на предпоставки за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК от една страна е обстоятелството, че законодателят е преценил, че извършването на кражба при опасен рецидив не може да представлява маловажен случай, а от друга данните за личността на подсъдимия – наличието на осъждания, не влияещи на квалификацията; трайност и стереотипност на престъпното поведение, нагласа за недосегаемост от закона и нарушаването на телесната неприкосновеност на пострадалия по незначителен повод, макар правилно да е прието, че това обстоятелство е извън фактите, отнасящи се до престъплението. Така изложените съображения не могат да бъдат споделени. В практиката си върховната касационна инстанция винаги е приемала, че нормата на чл. 9, ал. 2 от НК, като такава ситуирана в общата част на НК е приложима спрямо всички престъпления от особената част на наказателния кодекс, доколкото липсва изрична разпоредба, изключваща определени престъпления от приложното й поле. Малозначителността на осъщественото деяние се предопределя или от липсата изобщо на обществена опасност или от явната й незначителност. И при двете хипотези деянието не е престъпно, тъй като липсва един от елементите на престъплението по смисъла на чл. 9, ал. 1 от НК – обществената опасност. В тази насока изложените доводи във въззивното решение относно липсата на предвиден от законодателя маловажен случай на кражба, извършена при опасен рецидив, не представляват аргумент за неприложимост на чл. 9, ал. 2 от НК. Това е така, тъй като законът не допуска привилегирован състав за кражба при условията на опасен рецидив когато е налице извършено престъпление с наличните признаци на чл. 9, ал. 1 от НК, докато деянието по чл. 9, ал. 2 от НК не представлява престъпление. Преценката на малозначителността на деянието е свързана преди всичко с възможните или настъпили вредни последици и когато те са явно незначителни, обществената опасност е толкова ниска, че третирането му като престъпление е неоправдано. Незначителността на предмета на кражбата – било като вещ или стойност на вещта и липсата на други вредни последици от нея обуславят явната незначителност на обществената опасност на такова деяние, което пък е основание да се приложи по отношение на него правилото на чл. 9, ал. 2 от НК (в същия смисъл р. № 557 от 13.01.2009 г. по н. д. № 609/08 г. на III н. о на ВКС). Характеристиката на личността на дееца няма определящо значение при преценката на малозначителността на деянието, макар, че следва да се преценява в контекста на съвкупността на всички елементи на престъплението. При това от значение е не обществената опасност на извършителя като личност с оглед досегашните му проявления, а поведението му в конкретния случай. Съображенията с които въззивният съд е приел, че личността на Г. е с висока обществена опасност не кореспондират със собствените му доводи относно мотивите за осъществяване на деянието (л. 14 от решението). Конфликтът между подсъдимия и пострадалия е възникнал по лични мотиви – желание за лична разправа, макар с имуществен елемент, тъй като пострадалият имал дълг към подсъдимия от 10 лв. Отнемането на процесния телефон, както правилно е отбелязал апелативният съд, е при внезапно възникнал умисъл, тъй като подсъдимият не е могъл да предвиди предварително изпадането му от дрехите на пострадалия на земята. Въпреки, че това не прави деянието несъставомерно от формална страна, подсъдимият е взел и отказал да върне вещта докато пострадалият не му върне дълга от 10 лв. Така установените от въззивния съд обстоятелства на извършеното, почиващи на доказателствения анализ, очевидно не кореспондират с изложените доводи, че осъщественото от подсъдимия в случая било проявление на трайна тенденция в престъпното му поведение и демонстриращо нагласа за недосегаемост от закона. С оглед изложеното касационният съд намери оплакването за нарушение на закона за основателно. Изключително ниската стойност на предмета на посегателство, преценена наред с личността и мотивите на дееца в конкретния случай, сочат на явна незначителност на обществената опасност на осъщественото от Г. деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Тъй като малозначителното деяние не е престъпно, то с осъждането на подсъдимия за престъпление, материалният закон е приложен неправилно. За отстраняването на допуснатото нарушение на закона, постановеното въззивно решение и потвърдената с него присъда, с която подсъдимият е осъден за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "б" от НК следва да бъде отменени, а подсъдимият да бъде оправдан по същото обвинение. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК