Решение № 10484 от 7.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 897/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на П. М. Б. от гр. Пловдив, действащ чрез процесуалния представител адвокат Гочев, против решение 2050 от 17.11.2023 г., постановено по адм. дело 2256/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е: 1) отхвърлена като неоснователна жалбата на Б. срещу решение 2153-15-225/22.08.2023 г. на директора на ТП (Териториалното поделение) на НОИ (Националния осигурителен институт) - Пловдив, с което е отхвърлена жалба вх. 1012-15-280/20.07.2023 г., допълнена с жалба вх. 1012-15-280#2/04.08.2023 г. срещу разпореждане 151-00-876-6 от 11.07.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив; 2) осъдил П. М. Б. да заплати на ТП на НОИ Пловдив сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска оспореното съдебно решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което жалбата на Б. срещу атакувания от него индивидуален административен акт да се уважи. Претендира се и присъждане на направените разноски по делото за производството пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касация директорът на ТП на НОИ - Пловдив, действащ чрез процесуалния представител старши юрисконсулт Спасова, писмено изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на Административен съд Пловдив. Моли касационната жалба да бъде отхвърлена и да се присъди възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт. Прави възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, като предлага последното да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. С разпореждане 151-00-876-6 от 11.07.2023 г., потвърдено по същество с оспореното пред Пловдивския административен съд решение на директора на ТП на НОИ Пловдив от 22.08.2023 г., на основание чл. 54ж, ал. 3 във връзка с чл. 114, ал. 1 от КСО е наредено на П. М. Б. да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение за безработица (ПОБ) за периода от 17.02.2023 г. до 31.05.2023 г. в размер на 1 765.28 лв. главница и 37.10 лв. дължима лихва (начислена на основание чл. 113 от КСО) от датата на неоснователно полученото обезщетение до датата на разпореждането, и изрично е посочено, че лихвата продължава да се начислява до окончателното погасяване на задължението. Като мотив е посочено, че лицето подлежи на задължително осигуряване по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО. Разпореждането е било атакувано от адресата му по административен ред пред горестоящия орган, но директорът на ТП на НОИ Пловдив не е уважил сезиралата го жалба. В решението си е посочил, че на жалбоподателя е било отпуснато ПОБ, защото първоначално е преценено, че лицето отговаря на всички условия за това, вкл. е прекратил упражняването на дейността си като управител на търговското дружество БЕББА 2016 ЕООД, но понеже не е заличен като такъв в Търговския регистър (ТР), следва да се счита задължително осигурен по силата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от АПК, и съответно от 17.01.2023 г. е налице прекъсване, а не прекратяване на осигуряването. Посочил е и, че прекъсването на осигуряването не поражда права по чл. 54а от КСО, тъй като в тази разпоредба изрично е въведено прекратяването на осигуряването като изискване за възникване право на парично обезщетение за безработица. Приел е във връзка с това, че декларираното от Б. в заявлението му за отпускане на ПОБ обстоятелство, за прекратено правоотношение с БЕББА 2016 ЕООД, се явява невярно, съответно лицето е получавало отпуснатото му парично обезщетение за безработица недобросъвестно. Б. е обжалвал пред Пловдивския административен съд решението на директора на ТП на НОИ Пловдив от 22.08.2023 г., но съдът с подложеното на касация решение от 17.11.2023 г. по административно дело 2256/2023 г. е отхвърлил жалбата му. Съдебният състав е възприел и доразвил аргументите на горестоящия административен орган в насока, че поради незаличаването на жалбоподателя като управител на търговското дружество (ТД) в Търговския регистър в случая не е налице прекратяване на осигуряването на Б., а само прекъсване на същото, което не поражда права по чл. 54а, ал. 1 от КСО. Съдът е посочил и, че от горното е видно, че лицето е било недобросъвестно към момента на заявяване и получаване на паричното обезщетение за безработица. Върховният административен съд, шесто отделение намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно, като страдащо от порока материална незаконосъобразност (основание за отмяната му по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК). Съвпадащите правни изводи на административните органи и на първоинстанционния съд, обуславящи постановените от тях актове, не могат да бъдат споделени. На първо място, нормата на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО е тълкувана от тях разширително. Настоящият състав смята, че преценката за приложимост на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО изисква анализ на характера на дейността, която се извършва, и получаваното възнаграждение, като се установи трайният характер на дейността по управление и представителство. Ако се възприеме тяхната теза, би следвало да се приеме, че винаги, когато дадено търговско дружество фалира и поради това спре дейността си, (докато тече процедурата по ликвидирането му), то неговият управител няма право да получава обезщетение за безработица, ако не е заличен в ТР като такъв. Вписването обаче на промяната на управителя в Търговския регистър не е елемент от фактическия състав по избор на управител, тъй като конститутивният му ефект е ограничен по отношение само на трети лица. В този смисъл, налице е вътрешно отношение между юридическото лице търговското дружество като правен субект, и физическото лице управител. Доколкото възникването на мандатното правоотношение между управителя и дружеството не е обусловено от вписването, то следва, че и прекратяването на органното правоотношение може да настъпи във вътрешните отношения преди заличаването на управителя от Търговския регистър и независимо от него, като основание за подобен извод е не само разпоредбата на чл. 140, ал. 4 от Търговския закон (ТЗ) във връзка с действието на вписването, но и текстът на чл. 141, ал. 6 от същия закон. В конкретния случай заповедта на осигурителя (търговското дружество) за прекратяване на мандатното правоотношение е юридическият факт, от който се е породило правото на Б. да получава парично обезщетение за безработица (което той е посочил надлежно в заявлението си за отпускане на ПОБ), а не вписването в Търговския регистър. Уведомлението по чл. 141, ал. 5 от ТЗ отразява действия на управителя по вписването в ТР на станалото вече прекратяване на органното му правоотношение с дружеството, осъществило се като юридически факт на 17.01.2023 г. Съществено е да се отбележи в тази връзка, че дейността на търговското дружество действително е само спряна (защото то не осъществява дейност, но не е проведена процедурата по неговата ликвидация), но правоотношението на управителя му с него (респ. полагането на труд по него) е прекратено от 17.01.2023 г. (предхождащо момента на подаване от Б. на заявлението за отпускане на ПОБ, станало на 23.01.2023 г.), за което са представени безспорни между страните доказателства. Установеното от тях сочи недвусмислено предхождащо съществуване на осигурително правоотношение, което предполага след неговото прекратяване възникване на правото по чл. 54а от КСО, тъй като са налице и останалите материалноправни основания за възникването му. При установените факти, рацио легис -ът в приложимите в случая разпоредби на чл. 10, ал. 1 от КСО и на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО касателно понятието осигурено лице , налага да се приеме, че следва да се свърже задължението за осигуряване с извършването на възмездна трудова дейност, за която осигуреното лице получава доход по неговото първично правоотношение, било трудово, било служебно или гражданско, както е при управителите на търговски дружества. Понеже горното не е така (за което по делото не се спори), Б. в релевантния момент е загубил качеството си на осигурено лице, и когато е подал заявлението си за отпускане на ПОБ (а и когато е получавал отпуснатото му обезщетение), за него са били налице кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 54а, ал. 1, т. 3 от КСО да получава такова. Изложеното изключва правомощието на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО да нареди възстановяване на изплатените обезщетения за безработица. Освен това, дори и да бе установен безспорно факт, че са налице неправилно извършени осигурителни плащания в полза на П. М. Б., то това не е достатъчно само по себе си, за да обуслови материална законосъобразност на нареденото връщане на тези суми от получателя им със съответната лихва. За да бъде ангажирана отговорността му да възстанови получените суми за ПОБ ведно с лихва върху тях, следва да бъде установено, че е действал недобросъвестно. На основание чл. 114, ал. 1 от КСО на възстановяване подлежат недобросъвестно получените от осигуреното лице суми за осигурителни плащания, заедно с лихвата по чл. 113. Недобросъвестността обаче не се предполага, а трябва да бъде установена, като доказателствената тежест се носи от издателя на административния акт. В разглеждания случай липсват доказателства, от които може да се направи обоснован извод, че Б. е бил недобросъвестен. За да е такъв, трябва да е имал съзнание към момента на подаване на заявлението си за отпускане на ПОБ и при получаване на обезщетенията, че продължава да е работещо лице в качеството му на управител на търговско дружество, и няма право на ПОБ, понеже подлежи на задължително осигуряване съгласно чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО и съответно не отговаря на изискванията за отпускане на ПОБ по чл. 54а, ал. 1, т. 3 от КСО, или поне да е бил длъжен да съзнава това. След като е прекратил упражняване на дейността по управление на търговското дружество (макар и то самото да не е ликвидирано), Б. няма как да е знаел или да е бил длъжен да предполага, че не му се дължат парични обезщетения за безработица, в този смисъл априори е невъзможно той да е бил недобросъвестен при отпускане и получаване на ПОБ. В издадените от компетентните административни органи актове липсват факти и обстоятелства, които да сочат, че Б. е бил недобросъвестен. В разглеждания случай липсват доказателства, от които може да се направи обоснован извод, че лицето съзнателно се е възползвало от неистински документи и/или документи с невярно съдържание, за да му бъде отпуснато неоснователно парично обезщетение за безработица. Няма описани правопроменящи или правоизключващи факти, които съзнателно са били укривани от Б., с оглед постигане на резултативна цел неговото облагодетелстване. Изводът на ръководителя на ТП на НОИ Пловдив за неговата недобросъвестност не произтича от анализ на конкретни прояви или поведение на лицето, целящи да заблудят осигурителния орган относно това дали Б. осъществява дейност като управител на ТД, а почива на вероятностни съждения, базирани на погрешната преценка, че декларираното от Б. в заявлението му за отпускане на ПОБ обстоятелство, за прекратено правоотношение с БЕББА 2016 ЕООД, се явява невярно. Изложеното обуславя извода, че административните органи не са установили надлежно, че П. Б. е бил недобросъвестен при подаване на заявлението си за отпускане на парично обезщетение за безработица и при получаване на отпуснатото му ПОБ през процесния период, поради което не е било доказано наличието на основанието по чл. 54ж, ал. 3 във връзка с чл. 114, ал. 1 от КСО за вменяване на задължение за връщане на получените осигурителни плащания в бюджета на фонд ДОО ведно с лихвата по чл. 113 от същия кодекс. Следователно разпореждането от 11.07.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Пловдив, с което това е било наредено, и потвърдилото го решение на директора на ТП на НОИ Пловдив от 22.08.2023 г., са издадени в нарушение на материалноправните изисквания за законосъобразност по чл. 54ж, ал. 3 във връзка с чл. 114, ал. 1 от КСО - т.е. налице е основанието по чл. 146, т. 4 от АПК за отмяна на административното решение. Като е стигнал до различен от горния извод и е приел за неоснователна сезиралата го жалба, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество, с което решението на директора на ТП на НОИ Пловдив от 22.08.2023 г., също се отмени, а преписката му се върне за ново произнасяне съобразно изложените по-горе мотиви. Предвид основателността на главните касаторови искания следва да се уважи и акцесорната им претенция за присъждане на сторените деловодни разноски за съдебното производство пред двете инстанции, общо в размер на 1730 лв., от които 1700 лв. заплатени за адвокатско възнаграждение на упълномощения от П. Б. да го представлява в процеса адвокат (500 лв. за производството пред първата инстанция и 1200 лв. за това пред касационната), и 30 лв. заплатена държавна такса по касационното оспорване. Своевременно направеното възражение от пълномощника на ответника по касация по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатената сума за адвокатски хонорар за осъществената защита в съдебното производство пред настоящата инстанция, се явява неоснователно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Предвид критериите, заложени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, дължимият размер не следва да се редуцира чрез намаляването му. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,