Решение № 541 от 27.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 507/2009 г.

Решение № 541 от 27.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 507/2009 г., I н. о., НК, докладчик председателя Пламен Томов Върховният касационен съд е трета инстанция по делото пред него по жалба от името на подсъдимия Д. М. Д. срещу потвърждаването от апелативния съд - Варна на осъдителната част от присъдата на Шуменския окръжен съд. Първоинстанционната присъда - № 43 от 20 ноември 2008 г. по нохд № 273/2008 г., е за грабежа на вещи на стойност 10 284 лева, извършен на 9 ноември 1999 г. от подсъдимия като помагач на Н. С. Н. (спрямо когото като извършител наказателното производство е прекратено след смъртта му). Пострадалият от грабежа - В. Д. Т., е получил вследствие на употребената върху него сила средна телесна повреда (счупване на кости на дясната му ръка), поради което и поради "големите размери" на отнетото имущество (българска и чужда валути, ценни старинни монети и др.) извършеното престъпление е наказано по чл. 199, ал. 1, т. 1 и 3, във връзка със 198, ал. 1 и 20, ал. 4 НК. Наказанието е определено при условията още на чл. 55 НК в размер на 3 месеца лишаване от свобода при лек първоначален режим (под минимума от 5 години, предвиден за извършения грабеж). Присъдата има и гражданско-осъдителна част за имуществените вреди от престъплението. Оправдателната част на присъдата е относно участието на Д. също като извършител на грабежа, и по обвинението, че е употребено и заплашване-освен сила, спрямо ограбения; отхвърлен като погасен по давност е гражданският иск за неимуществените вреди на пострадалия. Второинстанционното (въззивно) решение - № 113 от 8 юли 2009 г. по внохд № 523/2008 г., е постановено пак по жалба (лично от подсъдимия Д), но и по протест от съответния прокурор. Касационната жалба съдържа позоваване на основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и въпреки че нарушението на материалния закон се свързва с доводи за липса на извършено престъпление от страна на подсъдимия, искането е не за неговото оправдаване (арг. от чл. 354, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК), а за ново разглеждане на делото в апелативния съд. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция (искането е вече за оправдаването на подсъдимия още във ВКС), а прокурорът е за нейното отхвърляне; пострадалият не е изразил становището си. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение, макар и да го смята за неправилно. Върховният касационен съд е имал вече повод да заяви, че "Когато правната квалификация на престъплението в обвинителния акт или в съответния съдебен акт е неправилно смекчена, но липсва процесуална възможност за поправянето й, тя и следващата от нея наказателна отговорност трябва, все пак, да бъдат запазени... - търсенето на някаква вместо на действителната по-тежка отговорност... при всички случаи заслужава да бъде предпочетена пред алтернативата да не бъде понесена никаква отговорност" (р.587/05-06-I, Бюл. 6/06). Неправилната правна квалификация в случая произтича от неправилния извод на окръжния съд (потвърден от апелативния), че подсъдимият Д не е извършител на грабежа върху Т., защото когато двамата с Н. нахълтали в хотелската стая на Т. и свидетелката Р. Д. онзи момент любовница на Т., а иначе приятелка на Н. започнал да бие пострадалия и след това отнел негови вещи, докато в това време Д. само крещял на Д. и я псувал. "Високият тон и псувните са били употребени от подс. Д. по отношение на свид. Димитрова, а не по отношение на свид. Т. и нямат характера на заплаха към Т. "- заключил съдът на с.5 от мотивите към присъдата без очевидно да има предвид втората алинея на чл. 198 НК, според която под "заплашване" се разбира застрашаване не само на заплашения, но и на "друго някое присъстващо лице". Неправилната правна квалификация по сегашното дело произтича и от следващия неправилен извод на ШОС (отново потвърден от ВАС), че подсъдимият Д е участвал в грабежа над Т. като помагач на извършителя Н., който именно "е упражнил и сила, за да отнеме движимите вещи - той е оказал физическото въздействие върху личността на пострадалия; подс. Д. през цялото това време е присъствал и не само че не е повикал помощ за пострадалия, но и сам не е помогнал, за да спре Н., който е упражнявал насилие над Т. Т.е. Д. мълчаливо се е съгласил с всички действия, извършени от Н. " (мотиви към присъдата, с.5). Съдилищата очевидно не са съобразили и това, че поначало възможно с бездействие, такова помагачество (както, впрочем, и всяко престъпление, възможно както с действие, така и с бездействие), изисква деецът да е бездействал не въобще, а по отношение на някакво свое правно (но по силата не на НК, а на норма извън него) задължение, което той съзнателно не е изпълнил - например служебното си задължение да заключи складово помещение, да включи алармена инсталация и др.подобни (вж. Ненов,. Ив., Наказателно право на НРБ, обща част, С., НИ,1972, с.401 във вр. със с.290, както и С., Ал., Наказателно право, обща част, С., СИЕЛА,1999, с.317 във вр. със с.241). В обстановката, приета в съдебните актове, Д. обаче е бил задължен само морално да помогне на Т., когато Н. е упражнявал насилие върху него. Без съществуването на такова правно задължение поведението на дееца не може да е причина за престъпния резултат, съответно Д. да е помагач на Н. в извършването на грабежа, независимо дали между тях е било постигнато "предварително или случайно, изрично или мълчаливо съгласуване на проявите" (р. 156/80 - ВК, Сб., с.70, на което и ШОС се е позовал, но явно без да отчете действителния му смисъл). Вярно е, че здравето на Т. е било поставено в опасност, но по действащия НК злепоставянето е самостоятелно престъпно само в случаите по съответния раздел (III от глава втора, чл. 136 - 141), които са неприложими по делото. Възможната приложимост на чл. 139 НК, по-специално, също е изключена, поне защото насилническите действия на Н. спрямо Т. са представлявали опасност само за здравето, а не за живота му. Ако участието на подсъдимия Д в инкриминираната дейност, както вече се видя, неправилно е квалифицирано като помагачество в грабеж, ако то не може да бъде окачествено и като злепоставяне, присъствието му на местопрестъплението и мълчаливото му съгласие с действията на втория участник - Н. Н., би могло да бъде обсъждано и от гледна точка на престъпното непопречване на извършването на очевидно тежко престъпление по смисъла на чл. 322 НК. И тази алтернатива обаче би била според ВКС незаслужено смекчаване на отговорността, която Д. Д. би трябвало да носи, а най-важната причина за това в крайна сметка се явяват грешките на съдилищата при установяване на фактите по делото. Фактите по делото в случая въобще не биха могли да претендират за задължителността, която поначало имат в касационната инстанция. Формалният повод да бъдат те проверени от ВКС е несъгласието с тях и на подсъдимия Д, но ВКС и без друго не трябва да се смята за длъжен да решава делата въз основа на факти, които предходните инстанции са приели за установени в нарушение на процесуалните правила. За такова задължение на касационната инстанция липсват поначало каквито й да са аргументи, а за нарушенията в случая липсва и конкретна необходимост от подробното им обсъждане, след като е процесуално недопустимо да бъдат отстранявани по жалба от името на подсъдимия. Достатъчно е тук отбелязването например на неубедителния анализ на изявленията на тримата с преки възприятия за престъплението - подсъдимия Д, свидетелите Т който анализ показанията на пострадалия за упражнена спрямо него принуда и от подсъдимия са отхвърлени с лекота, защото били "изолирани" и "неподкрепени" от свидетелката, а за нея съществуват най-малкото съмнения за ролята й на "примамка" при посегателството спрямо Т. Ръководен от всичко изложено и с оглед още на чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I наказателно отделение