Решение № 2332 от 18.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3922/2018 г.

ВАСI отделение18.02.2019 г.докладчик т Йордан Константинов

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 216 от 07.02.2018 г. на Административен съд - Варна, осми състав, постановено по адм. д. № 3234/2017 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 2332 от 18.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3922/2018 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 216 от 07.02.2018 г., постановено по адм. д. № 3234/17 г. Административен съд – Варна, осми състав, е отхвърлил жалбата на "Водоснабдяване и канализация – Варна"-ООД /"В и К – Варна"/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. "Прилеп" № ЗЗ, представлявано от управителя В. Вълканов, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 27/30.10.2017 г. на директора на Басейнова дирекция "Черноморски район", с който на основание чл. 195б, ал. 1 и 2, във вр. с чл. 194, ал. 1, т. 3, б. "а" и ал. 5, т. 1 и § 9 от ПЗР на ЗВ, чл. 166 ДОПК, чл. 1, т. 3, б. "а", чл. 5, т. 1, чл. 6, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 и 2 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/24.06.2011 г. за периода 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. му е установено публично държавно вземане – главница в размер на 322, 66 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2016 г. до окончателното изплащане, представляваща непогасен остатък от такса за периода 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. за използване на водите за замърсяване и заустване на отпадъчни води в повърхностни води, формирани от експлоатация на канализационната система ПСОВ Камчия, к. к. "Камчия", Община Аврен, обл. Варна.

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Водоснабдяване и канализация – Варна"-ООД, ЕИК *********, чрез пълномощника му юрк. П. Василева. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 27/30.10.2017 г. на директора на Басейнова дирекция "Черноморски район". Като алтернативно поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендира заплащане на разноски.

Ответният по касационната жалба на директор на Басейнова дирекция "Черноморски район" чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е частично основателна.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна.

С решението си Административен съд – Варна е отхвърлил жалбата на "Водоснабдяване и канализация – Варна"-ООД /"В и К – Варна"/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. "Прилеп" № ЗЗ, представлявано от управителя В. Вълканов, против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 27/30.10.2017 г. на директора на Басейнова дирекция "Черноморски район", с който на основание чл. 195б, ал. 1 и 2, във вр. с чл. 194, ал. 1, т. 3, б. "а" и ал. 5, т. 1 и § 9 от ПЗР на ЗВ, чл. 166 ДОПК, чл. 1, т. 3, б. "а", чл. 5, т. 1, чл. 6, ал. 1 и чл. 12, ал. 1 и 2 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/24.06.2011 г. за периода 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. му е установено публично държавно вземане – главница в размер на 322, 66 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2016 г. до окончателното изплащане, представляваща непогасен остатък от такса за периода 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. за използване на водите за замърсяване и заустване на отпадъчни води в повърхностни води, формирани от експлоатация на канализационната система ПСОВ Камчия, к. к. "Камчия", Община Аврен, обл. Варна. Административният съд е описал установената фактическа обстановка по издаване на оспорения АУПД, основанията за неговото издаване и начина на определяне на задължението. При извършената проверка по реда на чл. 168, ал. 1 АПК е прието, че оспореният акт е издаден от компетентен орган по реда на чл. 195б от Закона за водите /ЗВ/, по реда на чл. 166, ал. 2 ДОПК, при спазване на изисквания на чл. 57 и чл. 59 АПК относно формата, поради което не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Прието е още, че в административното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения. Решаващият съд е определил като неоснователно възражението на жалбоподателя, че след като веднъж таксата е определена въз основа на данните, предоставени по реда на чл. 194б ЗВ, същите са възприети и на това основание е изчислено задължението и направено плащане, извършеното в последствие преизчисляване на задължението с АУДВ е незаконосъобразно, тъй като ЗВ не предвижда такава възможност. По това възражение са изложени мотиви, че разпоредбата на чл. 195б, ал. 1 ЗВ урежда изрично наличието на такава възможност, като в конкретния случай няма спор, че процедурата по чл. 195б, ал. 2 ЗВ е спазена. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният АУПДВ е издаден и в съответствие с материалния закон. Като спорни между страните са формулирани следните обстоятелства: - дали разпоредбата на § 9 от ПЗР на ЗВ е приложима за определяне на процесното задължение; следва ли жалбоподателят да се счита за задължено лице, при положение, че не е титуляр на разрешително по чл. 46, ал. 1, т. 3 ЗВ и не е вписано в такова като ползвател на воден обект; налице ли е противоречие между Закона за водите и действащата към 2015 г. Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и да замърсяване, респективно по кой следва да бъде определено задължението и по какви критерии – на база заустеното количество, отчетено през измервателно устройство или на база фактурираното количество вода, доставено от оператора към ползвателите. Отговорите на спорните въпроси са изложени на стр. 6 и сл. от решението, съответно л. 99 и сл. от първоинстанционното дело. За да отговори на тях, административният съд е възпроизвел приложимите материално-правни разпоредби: - на чл. 194, ал. 1 ЗВ/в редакцията до изменението с ДВ бр. 58 от 2015 г./, относно видовете такси, които се заплащат за ползване на водите: 1. такса за водовземане от а/повърхностни води; б/ подземни води; 2. Такса за използване на воден обект за: а/изземване на наносни отложения от повърхностните води; 3. Такса за замърсяване за: а/заустване на отпадъчни води в повърхностни води; б/отвеждане на замърсители в подземни води; чл. 194, ал. 5, т. 1 /също в редакцията до изменението с ДВ бр. 58 от 2015 г. относно начина на изчисляване на таксата по ал. 1, т. 3; § 1, т. 7 от ДР ЗВ относно понятието "водовземане", § 1, т. 12 от ДР ЗВ относно понятието "замърсяване"; § 1, т. 34 от ДР ЗВ относно понятието "воден обект"; § 1, т. 7 от ДР ЗВ относно понятието "водоползване"; § 9 от ПЗР ЗВ относно това кой дължи заплащане на водите. На основание изложеното е прието, че от доказателствата по делото се установява, че "В и К Варна"-ООД за процесния период 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г. фактически е ползвало река Камчия за заустване на отпадъчни води от ПСОВ "Камчия", който факт се установява от изготвен от самото дружество доклад, представен на директора на БДЧР с писмо № ИП 279 – 1/18.03.2016 г., в който изрично е посочено наличието на измервателно устройство, на дневник на заустените количества, както и размера на заустените количества по месеци за цялата 2015 г. Като доказан факт е прието, че за 2015 г. жалбоподателят не е титуляр на разрешително, но тъй като през периода е ползвал водите на р. Камчия за заустване на пречистени отпадъчни води от ПСОВ "Камчия" без основание, то разпоредбата на § 9 ПЗР ЗВ е приложима. Съдът е приел, че позоваването от жалбоподателя на решение на Върховния административен съд по адм. д. № 1047/2014 г., както и другата цитирана съдебна практика е неприложимо, тъй като тази съдебна практика е формирана по приложение на отменената тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, която предвижда само два вида такси – такса за правото на водоползване и такса за разрешено ползване на воден обект, както са били предвидени в чл. 194, ал. 1 ЗВ до изменението му с ДВ бр. 65/2006 г. В тази връзка е посочено, че с последното изменение чл. 194, ал. 1 ЗВ вече предвижда такси за правото на използване на водите, като регламентира три вида такси – 1. за водовземане, 2. за ползване на воден обект и 3. такса за замърсяване, в т. ч. за заустване на отпадъчни в повърхностни води, за каквото задължение е издаден процесния АУПДВ.

Съдът е определил правната рамка относно начина на определяне на размера на таксата: - чл. 194, ал. 5 ЗВ в редакцията с изменението с ДВ бр. 58 от 2015 г., предвижда, че таксите по ал. 1, т. 3, б. "а" се определят за замърсяване от канализационни системи на населени места, селищни и курортни образование – въз основа на годишното фактурирано водно количество от В и К оператора за потребителите, които ползват услугата "отвеждане на отпадъчни води" в куб. м. с корекционни коефициенти, отчитащи вида на водоприемник, броя на заустванията и степента на пречистване; чл. 194, ал. 6 ЗВ, който определя, че размерът на таксите по ал. 1, т. 1 – 3, начинът и редът за тяхното изчисляване и плащане са определя с Тарифа на Министерския съвет; действащата към 2015 г. Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, от която са цитирани нормите на чл. 5, чл. 6 и чл. 12. Първоинстанционният съд е посочил, че предвидената в чл. 12 от Тарифата методика не кореспондира с изменението на чл. чл. 194, ал. 5 ЗВ с изменението с ДВ бр. 58 от 2015 г., тъй като не дава възможност определянето на таксите да става въз основа на корекционни коефициенти, отчитащи вида на водоприемника, броя на заустванията и степента на пречистване, поради което с § 62, ал. 4 ЗИД ЗВ е предвидено, че до привеждането на тарифата по чл. 194, ал. 6 ЗВ в съответствие с изискванията на закона, трите вида такси ще се изчисляват и заплащат по досегашния ред. Като "досегашен ред" съдът е определил този до изменение на ЗВ с ДВ бр. 58 от 2015 г., а именно чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" в редакцията – изм. и доп. ДВ бр. - 61 от 2010 г., според която таксата за замърсяване се изчислява годишно въз основа на стойностите, получени от извършен собствен мониторинг н количеството зауствани отпадъчни води и на концентрацията на характерни замърсители в отпадъчните води, за които в разрешителното са определени индивидуални емисионни ограничения. Отбелязано е, че предвиденото в чл. 12, ал. 1 от Тарифата изключение от правилото по отношение на В и К операторите не съответства на законово изискване поради което на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА /Закон за нормативните актове/ същото правилно не е съобразено от административния орган.

На основание гореизложеното е изграден извод, че предвид § 9 ПЗР ЗВ, чл. 194, ал. 5, във вр. с § 62, ал. 4 от ЗИД на ЗВ, във вр. с чл. 12 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, правилно с оспорения АУПДВ дължимата държавна такса е изчислена съобразно количеството на заустените отпадъчни води – 119 692 куб. м., отчетено чрез измервателно устройство и в единичния размер по чл. 12, ал. 2, т. 1 от Тарифата – 0, 005 лв. и след приспадане на заплатената до момента сума.

Решаващият съд е приел за неоснователни следните възражения на жалбоподателя:

  1. Относно това, че по преписката няма данни измервателното устройство да е сертифицирано. В тази връзка е прието, че в доклада на самото дружество от 16.03.2016 г. е посочено, че въпросното измервателно устройство е в добро техническо състояние, пломбирано и за отчетния период няма регистрирани повреди по него.
  1. относно това, че в приложената от административния орган формула за изчисляване на таксата не е съобразен един от компонентите по чл. 5, т. 1 ЗВ – "концентрация на характерни замърсители", както и, че показателят "Е" – единичен размер на таксата, не е регламентиран в чл. 194, ал. 5, т. 1 ЗВ, съответно чл. 5, т. 1 от Тарифата. По него възражение е прието, че задължението е определено по реда на § 9 от ПЗР на ЗВ – за ползване на води без основание, поради което посоченият критерий е неотносим, а макар и показателят "Е" да не е посочен в чл. 5 от Тарифата и в чл. 194, ал. 5, т. 1 ЗВ, то разпоредбата на чл. 194, ал. 6 ЗВ изрично предвижда размерът на изчисляване на таксите да става с тарифа.

Направено е и позоваване на съдебна практика на ВАС.

Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения АУПДВ и неоснователност на жалбата.

Решението на Административен съд – Варна е правилно и законосъобразно.

В касационната жалба на "В и К Варна"-ООД се правят оплаквания за неправилност на решението на Административен съд – гр. Варна поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество основните доводи на касатора са за неправилно приложение на материалния закон, и по специално несъгласие с изводите на първоинстанционния съд в следните насоки: за възможността таксата да бъде преизчислена по реда на чл. 194б ЗВ, за приложението на параграф 9 от ПЗР на ЗВ; относно определяне на таксите по т. н. "досегашен ред"; относно наличието на сертифициращо устройство и самият начин на определяне на размера на задълженията.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Направеното възражение на касатора относно изводите на съда за възможността да бъдат "преизчислени" таксите не може да бъде споделено. Нормата на чл. 195б, ал. 5 ЗВ, в редакцията към момента на издаването на оспорения АУПДВ, определя, че ако при проверката по алинея трета се установи несъответствие на параметрите, по които е определен размерът на таксата, директорът на басейнова дирекция назначава нарочна проверка за установяване на обстоятелствата и определяне размера на дължимата такса. Логично и обосновано е след такава проверка да бъде издаден и акт за установяване на публично държавно вземане, с който да бъде определен правилния размер на задължението. До този извод води и факта, че през 2018 г. разпоредбата е претърпяла редакция, според която когато в декларацията по ал. 1 се установят несъответствия с информацията по ал. 3, които засягат основата и размера на определената такса, директорът на басейновата дирекция издава акт за установяване на публично държавно вземане, с който се коригира декларацията. Предвид на изложеното обосновано административният съд е приел, че не съществува законова пречка след като веднъж таксата е определена въз основа на данните, предоставени по реда на чл. 194б ЗВ, същите са приети и на това основание е определено задължението, съответно същото е заплатено, то впоследствие след извършена проверка да бъде определен нов размер на задължението, като за целта бъде издаден АУПДВ.

Второто основно оплакване на касатора за неправилно приложение на закона е свързано с изводите на първоинстанционния съд за приложение на § 9 от ПЗР на ЗВ. В тази насока се излагат подробни аргументи, че предвид факта, че въпросните отпадни води са заустени в р. Камчия, то неправилно решаващият съд е игнорирал цитираната от жалбоподателя съдебна практика, съгласно която въпросния параграф намира приложение само за ползване на води, а не за о ползване на водни обекти, какъвто обект съставлява река Камчия. Посочва се още, че нормите на § 9 от ПЗР на ЗВ и на § 1, т. 34 от ДР ЗВ за понятието "воден обект" не са претърпели изменение, поради което цитираната практика следва да се приеме за меродавна.

Направеното оплакване е неоснователно. В случая няма спор, че нормите на § 9 от ПЗР на ЗВ и на § 1, т. 34 от ДР ЗВ за понятието "воден обект" не са претърпели изменение. Не може обаче да се приеме, че заустването на отпадъчните водите съставлява ползване на воден обект, и че следва да се заплаща такса за ползване на воден обект. Нормата на чл. 194, ал. 5, т. 1 във връзка с ал. 1, т. 3, б. "а" ЗВ/ и в редакцията за 2010 г., и в редакцията след изменението ДВ бр. 58 от 2015 г./ ясно определя, че таксата е за замърсяване чрез заустване на отпадъчни води в повърхностни води. Поради това правилно административният съд е приел, че съдебната практика, на която се позовава жалбоподателя, е загубила значението си, доколкото същата е по приложение на отменената тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект. В сега действащата нормативна база няма предвидена такса за заустване на отпадъчни води чрез ползване на воден обект, каквато теза поддържа касатора. По съществото си река Камчия покрива както качеството на "воден обект" по смисъла на § 1, т. 34 ДР ЗВ, така и качеството на "повърхностни води" по смисъла на § 1, т. 23 ДР ЗВ.

Наведените оплаквания относно начина на определяне на дължимия размер такса също не може да бъде споделен. В решението ясно и точно е посочено защо размерът на дължимата такса за 2015 г. следва да бъде определен по действащия дотогава ред, а не по реда след изменението на разпоредбата с ДВ бр. 58 от 2015 г. Изложените мотиви в тази насока са изградени при съобразяване на разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗНА и се споделят изцяло от настоящата съдебна инстанция.

В същото време между страните няма спор относно количеството отпадъчни води, за които се дължи такса, поради които всички доводи на касатора, свързани с наличието на т. н. "сертифицирано измервателно устройство" не следва да бъдат обсъждани. Дължимата такса е определена на база декларираните количества от самия жалбоподател. По сходен начин стои въпросът по отношение на участието на т. н. елемент "Е" при определяне на размерът на таксата. Доводът, че е следвало да се определи такса за цена 0, 020 лв. за куб. м., при определени с акта 0, 005 лв. за куб. м., е лишен от логика, тъй като при подобна хипотеза дължимият размер такса от жалбоподателя би бил значително по-голям. След като дружеството няма издадено валидно разрешение за ползване, няма как при определяне на размера на таксата да се съобразят конкретните показатели за замърсяване, каквито доводи се излагат в жалбата.

Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения АУПДВ и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд – Варна е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

Цитирани разпоредби

1