Решение № 2109 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12377/2020 г.

Решение № 2109 от 17.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12377/2020 г., IV о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от Завеждащ Консулска служба в Посолството на Република България в Делхи, Република Индия, подадена чрез юрисконсулт Е. Василева, против решение № 4946 от 23.09.2020 г. по адм. дело № 12778/2019 г. на Административен съд – София град. Касаторът твърди, че решението е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира присъждане на разноски. Ответникът Б. Лутфа, представлявана от адв. Иванов, в депозиран писмен отговор на касационната жалба и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение, след като прецени наведените касационни основания, данните по делото и обсъди становищата на страните, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред първоинстанционния административен съд е образувано по жалба на Б. Лутва, гражданка на Бангладеш, чрез адв. И. Иванов, САК, срещу отказ за издаване на виза "С", рег. № DEL 19002557, постановен на 09.09.2019 г. от завеждащ консулска служба при Посолството на България в Делхи, Индия. С обжалваното в настоящото производство решение № 4946 от 23.09.2020 г. по адм. дело № 12778/2019 г. Административен съд – София град е отменил Отказ за издаване на виза тип "С" (краткосрочна) с рег. № DEL 19002557, постановен на 09.09.2019 г. от завеждащ консулска служба при Посолството на България в Делхи, Република Индия и преписката е изпратена на Консулска служба в Посолството на Република България в гр. Делхи, Индия, чрез дирекция "Консулски отношения" в Министерството на външните работи за издаването на законосъобразен административен акт, при изпълнение на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови този резултат, съдът е изложил приетите за установени факти и е направил правните си изводи. Счел е, че обжалваният отказ за издаване на виза, тип "С" е постановен при неспазване на установената форма, при допуснато нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби. В тази връзка е посочил, че при издаване на акта, длъжностното лице не е изложило фактически основания защо приема, че чужденецът не е доказал, при това убедително, целта и условията на своето пътуване. Посочил е, че не са изложени доводи и за евентуално съмнение за автентичността или истинността на приложените документи за издаване на виза или надеждността на направените от чуждия гражданин изявления или намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок на пребиваване. Приел е, че по делото са представени доказателства Покана - декларация за частно посещение на чужденец в Република България и декларация за осигуряване на издръжка от страна на брата на апликанта.; застраховка за пътуване; Извлечение от банкова сметка. Съдът е счел, че в своята съвкупност, доказателствата, представени в хода на административното производство доказват, че целта на пътуването на Б. Лутфа до Република България е посещение на близък родственик. Съдът е приел за доказано, с оглед представената декларация за адрес, копие на документ за постоянно пребиваване на нейния брат, и предвид липсата на доказателства, които да ги опровергават, че е осигурена жилищна площ за чужденеца, в апартамент в град София, [адрес]. Прието е, че последното има отношение към доказване условията на пребиваване от страна на заявителя, което също е обстоятелство, което има значение за правилното прилагане на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Както вече бе посочено, от страна на административния орган не са предявени изисквания пред заявителя за убедителност на доказването целта на пътуването. Не са посочени и други конкретни фактически основания за отказ за издаване на виза и административният орган не е приложил правилно относимата норма. Той е следвало да установи достоверно ли е доказана целта на пътуването и условията на престоя и ако липсва това доказване – едва тогава да приложи диспозицията на правната норма, като откаже да издаде виза за краткосрочно пребиваване на Б. Лутфа. Същият е следвало да посочи конкретни мотиви за отказ и във връзка с въведеното основание по т. 24 на чл. 10 от ЗЧРБ, че виза за краткосрочно пребиваване се отказва, когато са налице основателни съмнения относно автентичността и съдържанието на приложените документи и надеждността на направените от чужденеца изявления за намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно и при постановяването му не са допуснати нарушения, изискващи отмяната му. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, АССГ е произнесъл правилно решение, което следва да остане в сила. Неоснователно е възражението на касатора, че оспорения отказ отговаря на изискванията за форма по АПК и съдържа относими мотиви. Правилно първоинстанционният съд е приел, че административният орган не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 и т. 24 от ЗЧРБ. Безспорно мотивите на административния акт имат за цел да обективират волята на неговия издател, както и обстоятелствата обосноваващи постановяване на акт с определено съдържание. Съгласно чл. 10, т. 17 от ЗЧРБ, административният орган може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. А според т. 24 от същия закон, виза за краткосрочно пребиваване се отказва, когато са налице основателни съмнения относно автентичността и съдържанието на приложените документи и надеждността на направените от чужденеца изявления за намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че в случая липсват конкретни фактически основания за издаване на акта, които да са относими към конкретния казус, в контекста на приложените към заявлението доказателства, с което е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Не е налице извършване на фактически и правен анализ на представените от заявителя документи, липсва каквото и да е обсъждане на събрани данни след проведена проверка по заявените от апликанта обстоятелства и относно тяхната достоверност. В касационната жалба се съдържат аргументи и съображения за постановения отказ, но същите е следвало да се изложат в оспорения административен акт, а не едва при неговото обжалване. Съдебната практика по този вид спорове е непротиворечива и категорично изисква посочване в административния акт на конкретни фактически основания и данни за обсъждането на относимите към апликанта правнорелевантни факти и обстоятелства, поради които е постановен съответният отказ. Визираните в акта законови норми са общо и бланкетно формулирани, а при постановяването му неговият издател е задължен да изпълни с конкретно съдържание визираните нормативни текстове, като следва да формулира ясно и недвусмислено относимите факти, които касаят заявителя, а не такива по принцип. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Наредбата), в която изрично е регламентирано нормативното изискване за мотивиране на отказа. Освен това в случая е безспорно установено, че в настоящата хипотеза не става въпрос за съображения, които засягат националната сигурност, тъй като от една страна Държавна агенция "Национална сигурност" е дала становище, че съгласувателната процедура е осъществена от Специализирана дирекция "М"- ДАНС, която не разполага с данни гражданинът на Бангладеш да представлява заплаха за националната сигурност, а от друга страна - заявлението на апликанта не е за издаване на дългосрочна, а за краткосрочна виза. От съществено значение е обстоятелството, че в процесния административен акт няма никакви данни административният орган да е обсъждал този въпрос, както и не е съобразил, че заявителят е роднина на лице, което е гражданин на ЕС към датата на подаване на заявлението и на произнасянето на процесния отказ. В този смисъл, правилно е прието от съда, че от страна на административния орган не са предявени изисквания пред заявителя за убедителност на доказването целта на пътуването. Не са посочени и други конкретни фактически основания за отказ за издаване на виза. Последното обстоятелство води до извод, че административният орган не е приложил правилно правната норма. Той е следвало да установи достоверно ли е доказана целта на пътуването и условията на престоя и ако липсва това доказване – едва тогава да приложи диспозицията на правната норма, като откаже да издаде виза за краткосрочно пребиваване на Б. Лутфа. Същият е следвало да посочи конкретни мотиви за отказ и във връзка с въведеното основание по т. 24 на чл. 10 от ЗЧРБ, че виза за краткосрочно пребиваване се отказва, когато са налице основателни съмнения относно автентичността и съдържанието на приложените документи и надеждността на направените от чужденеца изявления за намерението му да напусне страната в рамките на разрешения срок за пребиваване. Следва да се има предвид, че в случая не е съобразена и нормата на § 1, т. 1, б. "в" от Допълнителните разпоредби на Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства. Българската държава е синхронизирала законодателството си по издаване на краткосрочни визи с правото на Съюза, като е въвела визираните в член 32, параграф 1 от Регламент № 810/2009 основания за отказ от издаване на виза в националното законодателство и процесното основание за отказ за издаване на виза – чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ е идентично с това по член 32, параграф 1, буква а), ii). Съобразно практиката на Съда на Европейския съюз държавите членки имат "широка свобода на преценка, що се отнася до условията за прилагане на член 32, параграф 1 и член 35, параграф 6 от Визовия кодекс, както и що се отнася до преценката на релевантните факти, за да могат да установят дали посочените в тези разпоредби основания препятстват издаването на заявената виза, но това не ги освобождава от задължението за преценката на индивидуалното положение на кандидата за виза". Тези комплексни оценки, "основани на личността на този кандидат, на интеграцията му в държавата по неговото местоживеене, на политическата, социалната и икономическата ситуация в тази държава" предполагат и съставянето на "прогнози относно предсказуемото поведение" на кандидата – Решение от 19 декември 2013 г., Koushkaki, С-84/12, EU: C: 2013: 862, т. 60 – 62 и 58, 59. В конкретния случай в обжалвания отказ не е обективирано осъществяването на изискуемата комплексна оценка, нито съставена прогноза относно предсказуемото поведение на апликанта и на канещото лице, който е негов брат. Липсата на конкретно изложени факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на атакувания отказ винаги съставлява съществено нарушение, тъй като лишава жалбоподателя от възможността да организира своевременно и ефективно процесуалната си защита, както и възпрепятства съдът да извърши качествен и обоснован контрол по законосъобразност върху оспорения адм. акт при преценката на правнорелевантните обстоятелства към конкретния казус. В този смисъл са решения по адм. д. № 12160/2018 г. и по адм. д. № 14248/2018 г., както и по-новите-решение № 5661 от 15.05.2020 г. по адм. д. № 120/2020 г. на VІІ отд. на ВАС и решение № 13290 от 27.10.2020 г. по адм. д. № 122/2020 г. на Четвърто отделение на ВАС. За пълнота, настоящият съдебен състав следва да посочи, че предвид бланкетния характер на разпоредбите, посочени като правно основание, от чието наличие се извежда упражненото субективно материално право, е било необходимо органът да изложи и фактическите обстоятелства, които е квалифицирал като материалноправни предпоставки, субсумирани в цитирания нормативен текст. При липсата на фактически и правни основания, изложени в акта, не може да бъде извършена преценка на неговата законосъобразност. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от административния орган е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт, т. к. посочването им едва в съдебно заседание е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа, което е недопустимо. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на бланкетна правна норма е условие за неговата законосъобразност, т. к. само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта от гледище на други фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви от съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление, и при въведените доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми, се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта, в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото субективно потестативно право, както и да бъде извършена последваща проверка за съществуването му, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Предвид горните съображения настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното решение на АССГ е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 4 АПК, вр. с чл. 228 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Относно своевременно заявеното искане за разноски и с оглед изхода на спора, на ответника по касация се дължат реално направените разноски в размер на 391. 17 лв. за адвокатски хонорар. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК Върховният административен съд, четвърто отделение