Решение № 2751 от 12.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11952/2014 г.

Решение № 2751 от 12.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11952/2014 г., VI о., докладчик съдията Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Марина Иванова Чорбаджийска от гр. Дупница, обл. Кюстендил, против решение № 99 от 02.07.2014 г. по адм. дело № 157/2014 г. на Кюстендилския административен съд, с което е отхвърлена жалбата й против решение № РД-12-42/28.04.2014 г. на Директора на ТП на НОИ, гр. Кюстендил. Изложените съображения за пороци на съдебното решение релевират необоснованост и материалноправни нарушения като касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът Директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт, гр. Кюстендил, не е взел становище. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. След като я разгледа по същество, Върховният административен съд я намери за основателна по следните съображения: Предмет на оспорване в производството пред Кюстендилския административен съд е решение № РД-12-42 от 28.04.2014 г. на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ), гр. Кюстендил и потвърденото с него разпореждане № О-09-000-00-00694438 от 06.03.2014 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите, с което на Марина Иванова Чорбаджийска от гр. Дупница е отказано отпускането на парично обезщетение за бременност и раждане на основание чл. 50 от КСО за остатъка от 135 до 410 календарни дни, считано от 23.01.2014 г., съгласно представения болничен лист. С постановеното решение Кюстендилският административен съд е отхвърлил жалбата като неоснователна, след като е приел, че осигурителният статус на жалбоподателката е правилно установен при действието на общото правило на чл. 169, ал. 4 от ДОПК към края на 2013 г., към който момент тя не е внесла дължими осигурителни вноски за ЗО, поради което и няма качеството "осигурено лице" по см. на § 1, т. 3 от ДР на КСО, а оттук не може да черпи правата по чл. 50 и чл. 51 от КСО, а именно парично обезщетение при бременност и раждане. Решението е необосновано и неправилно. Жалбоподателката Чорбаджийска е самоосигуряващо се лице и на основание чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО придобива осигурителен стаж за съответния осигурен риск за времето, за което е внесла дължимите осигурителни вноски. Към 11.10.2013 г., когато е родила детето си Боряна, тя не е внесла дължимите осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство в пълен размер, поради което не е имала качеството на "осигурено лице" по смисъла на § 1, т. 3, изр. 3 от ДР на КСО. Осигурителните вноски за ДОО са били внесени по банков път с платежни нареждания /вносни бележки от 20.11.2013 г., 03.12.2013 г., 16.12.2013 г. и 17.01.2014 г., в които е отразено основанието за плащане. С издаденото разпореждане № О-09-000-00-00694438/06.03.2014 г. отпускането на парично обезщетение е отказано със следните мотиви: липсва осигурителна вноска за месеца на правото; невнасянето на осигурителни вноски изключва самоосигуряващото се лице от кръга на осигурените лица по чл. 40, ал. 1 и то няма право на парично обезщетение за временна неработоспособност. С оспореното административно решение ръководителят на ТП на НОИ - Кюстендил е отхвърлил подадената жалба, като се е мотивирал с писмо вх. № КП-04-14-2/28.04.2014 г. (изх. № 1837-1/15.04.2014 г. на ТД на НАП - офис Кюстендил), в което е съобщено, че след влизане в сила на единната сметка по чл. 169 от ДОПК "лицето не е погасило задълженията си по декл. 6 за м. 13.2012 г. в пълен размер, поради което внесените суми са погасили изискумите задължения". Към датите на издаване на разпореждане № О-09-000-00-00694438 от 06.03.2014 г. и потвърждаващото го решение № РД-12-42 от 28.04.2014 г. разпоредбите на § 44, т. 3, буква "а" и т. 5 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за данък върху добавената стойност (ДВ, бр. 94 от 2012 г.), с които е изменена разпоредбата на чл. 169, ал. 4 и отменена разпоредбата на чл. 179, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 1 от 2014 г.), са обявени за противоконституционни с Решение № 2 от 04.02.2014 г. на Конституционния съд на Република България по к. д. № 3/2013 г., което е обнародвано "Държавен вестник", бр. 14/2014 г. На основание чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила. Решението на Конституционния съд има конститутивно действие, пряка последица от което е обезсилване на действието на отменената норма, която престава да действа и да урежда съответните обществени правоотношения. Това от своя страна означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридически факт, уреден с обявената за противоконституционна правна норма, следва да бъдат преуредени съобразно извършената промяна. Решението на Конституционния съд се явява нов факт с правно значение за делото, който с оглед на нормата на чл. 142, ал. 2 от АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си. Като аргумент в подкрепа на изложеното служи и нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, според която, когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд. Тази норма явно цели да осуети прилагането на противоконституционен закон по висящо дело, като спирането би било безпредметно, ако се приложи противоконституционният закон (в този смисъл решение № 131 от 06.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8685/2014 г., VI о., решение № 7011 от 17.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2084/2012 г., 5-членен състав, решение № 12680 от 07.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 13283/2010 г., VII о., решение № 13044 от 13.10.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14446/2010 г., VII о., решение № 14189 от 30.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6338/2013 г., VII о. и др.). Фактът на извършените целеви плащания с представените платежни документи, в които самоосигуряващото се лице е уточнило изрично, че прави осигурителни вноски за ДОО, ЗО и ДЗПО, сочи, че в случая е следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 169, ал. 3 от ДОПК, съгласно която при наличие на няколко публични вземания, които длъжникът не е в състояние да погаси едновременно до започване на принудителното им събиране, той може да заяви кое от тях погасява пред съответния компетентен орган. Ако не е заявил това, те се погасяват съразмерно. Наложително е да бъде съобразен и особеният характер на публичните задължения за вноски за социално осигуряване, които за разлика от данъците нямат безвъзмезден характер и пораждат за вносителя осигурителни права на различни обезщетения от фондовете на ДОО. Съгласно чл. 51 от Конституцията на Република България гражданите имат право на обществено осигуряване, което държавата е длъжна да гарантира, като по законодателен път осигури функционирането на система на обществено осигуряване, вкл. реализация на осигурителните права. Обществените и частноправните интереси налагат внесените осигурителни вноски за ДОО да бъдат разпределени по предназначение в съответния фонд, за да не се компрометира финансирането на осигурителната система в България. Аргумент в тази насока е и действащата през процесния период разпоредба на чл. 41, ал. 2, изр. 2 от Закона за здравното осигуряване (ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г. до 03.03.2014 г.), с която изрично е изключено прилагането на чл. 169, ал. 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс при заявено от самоосигуряващите се лица намерение за погасяване на здравноосигурителни вноски. Не съществува пречка същият режим да бъде отнесен по аналогия и към другите задължителни вноски за обществено осигуряване. Разпоредбата на чл. 48а от КСО създава право на парично обезщетение за бременност и раждане за осигурените лица за общо заболяване и майчинство, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. С чл. 50, ал. 1 от КСО е установен срок за изплащане на паричното обезщетение за бременност и раждане от 410 календарни дни, от които 45 дни преди раждането. При възникнало осигурително събитие и неизтекъл срок от 410 дни за плащане на парично обезщетение, по което няма спор, за жалбоподателката като самоосигуряващо се лице със заявено по надлежния ред осигуряване за общо заболяване и майчинство правото на парично обезщетение по чл. 50 от КСО възниква в момента, в който тя внесе дължимите осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство в пълния изискван от закона размер. От този момент тя ще изпълнява условието по чл. 48а от КСО за придобит осигурителен стаж от 12 месеца за съответния риск и ще има право на парично обезщетение по чл. 50 от КСО за остатъка до 410 дни. От фактическа страна по делото са останали неизяснени обстоятелствата във връзка с размерите на дължимите от самоосигуряващото се лице осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за 12 календарни месеца и тяхното погасяване чрез плащане съгласно изброените по-горе банкови документи. В цитираното писмо на ТД на НАП - офис Кюстендил липсват данни в тази насока, както също и данни относно приетите за погасени публични задължения. В нарушение на чл. 35 и чл. 36, ал. 1 от АПК административният орган не е изяснил правнорелевантните обстоятелства във връзка с прилагането на чл. 48а и чл. 50 от КСО в конкретния случай. Предвид изложените съображения обжалваното съдебно решение, с което жалбата е отхвърлена като неоснователна, следва да бъде отменено като неправилно. Вместо него следва да бъде постановено друго, с което оспорените административни актове бъдат отменени като незаконосъобразни, а преписката - върната на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ - Кюстендил за ново произнасяне при спазване на дадените указания за събиране на доказателства относно осигурителния статус на лицето към датата 23.01.2014 г., посочена в заявление-декларация от 17.02.2014 г., за да се установи изпълнението на материалноправните условия по чл. 48а от КСО към същата дата. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,