Решение № 512 от 51214.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1532/2013 г.

Решение № 512 от 51214.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1532/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова С присъда по нохд № 45/13 г. Окръжният съд - гр. Добрич осъдил подсъдимия Р. И. Х. на основание чл. 199, ал. 2, т. 1, във връзка с ал. 1, т. 3, чл. 198, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 2 от НК му наложил наказание доживотен затвор, което заменил с наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59 от НК ДОС приспаднал при изпълнение на наказанието времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение "Задържане под стража", считано от 5.07.2012 г. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът постановил първо и отделно за изтърпяване на наложеното наказание, определено по чнд № 499/10 г. по описа на ДОС в размер на шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати обезщетения за неимуществени вреди на К. Х. И. и И. Х. И. - по 50 000 лева, за всеки един от тях, дължими ведно със законната лихва от 28.06.2012 г. до окончателното им изплащане. ДОС се произнесъл по разноските и веществените доказателства. С решение № 83 от 7.06.2013 г., постановено по внохд № 107/13 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативния съд - гр. Варна потвърдил присъдата. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подсъдимия Х., с която се твърди, че наложеното му наказание е явно несправедливо, прекомерно тежко и силно завишено и иска намаляването му. Пред ВКС подсъдимият и защитата му поддържат жалбата. Частните обвинители и граждански ищци К. И. и И. И., редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуални представители. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основание за изменение на оспорения съдебен акт. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Жалбата е неоснователна. Доколкото разглеждането на делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в частност - по чл. 372, ал. 4, във връзка с чл. 371, т. 2 НПК, съответно на изискванията на чл. 373, ал. 2 от НПК наказанието на подсъдимия е определено при условията на чл. 58а от НК. ВКС не установи обстоятелства, от значение за индивидуализацията на наказанието, да са останали вън от погледа на решаващия съд, още по-малко което и да било от тях да е ценено неадекватно на обективното му значение. Изводът на ВАС за наличието на превес на отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства има своята доказателствена основа и не е произволен. Правилно и в унисон с указанията на ОСНК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 2009 г., т. 7, самопризнанието на подс. Х., направено в хода на досъдебното производство е ценено като смекчаващо отговорността му обстоятелство, тъй като то е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. По идентичен начин стоят нещата и със заявеното от жалбоподателя съжаление за стореното. Всъщност само тези две обстоятелства могат да бъдат третирани като смекчаващи отговорността на дееца. Вярно е, че към извършване на инкриминираното престъпление подсъдимият е бил на 20 години. Но вярно е и това, че към този момент вече е бил осъждан за престъпление, от същия вид. Впечатлява многобройността на увредите, причинени на пострадалата 76 годишна жена, за които е установено, че са получени в резултат на употребата на значителна сила. При възрастта на пострадалата, съпоставена с възрастта на извършителя, очевидно, обективирания интензитет на принуда значително надхвърля необходимото за преодоляване на съпротивата на първата. Друг е въпросът, че същата принуда разкрива жестокост, а пострадалата е била в съзнание и е чувствала силни болки. Все в тази посока следва да се ценят и данните относно време и начин на проникване в чуждото жилище. На последно място, не без значение е и това, че пристъпвайки към осъществяване на намисленото жалбоподателят е съобразил, че пострадалата живее сама и, че в близост до дома й няма човешко присъствие, което би осуетило реализацията на намисленото от него. При изложеното, тъкмо което е отчетено от решаващия съд, ВКС намери, че наложеното на подсъдимия наказание не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК и като такова е справедливо. Наложеното по вид и размер наказание (под средния от предвиденото в закона - чл. 58а, ал. 3, във връзка с ал. 2 от НК), способствува постигането на целите на наказанието по чл. 36 от НК, поради което и няма причини за внасяне на коректив в тази част на оспорения съдебен акт. Водим от изложеното на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение