Решение № 9609 от 9.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5155/2010 г.

Решение № 9609 от 9.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5155/2010 г., VII о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на зам. директора на СДВР гр. София срещу решение № 4 от 19.02.2010 г. по адм. дело № 5903/2009 г. на Административен съд София - град, с което е отменена негова заповед № з-6385/29.04.2009 г., за наложена на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС) - сега Закон за българските лични документи (ЗБЛД) принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" на Атанас Иванов Иванов. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Ответникът не е взел становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок и от надлежна страна. Като я разгледа на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът счете касационната жалба за неоснователна по същество по следните съображения: За да постанови обжалвания съдебен акт административният съд е приел, че не са налице материалноправните предпоставки по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС. Въпреки съществуването на парично задължение в големи размери - над 5000 лева (главница и лихви) към юридическо лице (българско търговско дружество), липса на надлежно обезпечение или покриващо дълга лично имущество на Иванов, съдът е направил извод за неприложимост на цитираната правна норма. Същият е мотивиран с обстоятелството, че в случая се касае до изпълнение пред частен съдебен изпълнител, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание чл. 417, т. 9 от ГПК (запис на заповед). Прието е, че това вземане не е установено с подлежащ на изпълнение надлежен съдебен акт, което препятства възможността за налагане на процесната ПАМ. Обжалваното решение е правилно, но по различни от изложените в него съображения. Върховният административен съд намира, че при постановяване на решението е налице нарушение на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО)№ 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/148/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО. Разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от цитираната директива, за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите-членки на съюза по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено. В настоящият случай основанието за налагането на принудителната административна мярка "забрана за напускане на страната" е защитата на финансовия интерес на юридическо лице - кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред. Поради неизпълнение на задължението за транспониране на директивата във вътрешното ни законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т. е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата. По силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от директивата дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС предвид противоречието между двете разпоредби, поради което и във връзка с гореизложеното оспореният съдебен акт следва да бъде оставен в сила от касационната инстанция. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение