Решение № 8781 от 13.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10427/2015 г.

Решение № 8781 от 13.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10427/2015 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Б. Г. против решение № 5170 от 20.07.2015 г., постановено по адм. д. № 1698/2015 г. по описа на Административния съд С. -град. С обжалваното решение е отхвърлен иска на Х. Б. Г., съдия в Районен съд [населено място] (СРС), по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Софийски районен съд, представляван от председателя за присъждане на обезщетение за нанесени имуществени вреди в размер на 485, 58 лв., причинени от незаконосъобразността на заповед № АС-193/14.12.2013 г., издадена от председателя на СРС, както и иск за законната лихва за забава върху посочената сума, считано от 18.12.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му и уважаването на исковите претенции. Ответникът – Районният съд [населено място], чрез процесуален представител оспорва касационната жалба по съображения в писмено становище. Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за недопустимост на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е недопустимо. Върховният административен съд - трето отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С исковата молба, с която е сезиран административния съд, ищцата е предявила иск срещу Софийски районен съд да й бъде присъдено обезщетение за нанесени имуществени вреди в размер на 485, 58 лв., причинени от незаконосъобразната заповед № АС-193/14.12.2013 г., издадена от председателя на СРС, както и иск за законната лихва за забава върху посочената сума, считано от 18.12.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. От фактическа страна по делото е установено, че Х. Б. Г. е съдия в Софийски районен съд. С решение на ВСС по протокол № 48 от заседание на 5.12.2013 г. е дадено съгласие административните ръководители на органите на съдебната власт да упражнят правомощията си съгласно Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждение. Също така, на основание чл. 7, ал. 2 от същите правила е определено на лицата да се изплатят възнаграждения в размер на 13, 76% върху брутните месечни възнаграждения. Посочено е и, че съгласно чл. 5, ал. 1 от посочените правила, право на допълнително възнаграждение за постигнати резултати имат магистрати, работещи в съдебната власт пропорционално на отработеното време в органите на съдебната власт през съответната календарна година. Размерът на това възнаграждение се определя и от административния ръководител, като се взема предвид приноса им в резултатите, отчетени в съответния орган на съдебната власт. Съответно, окончателният размер на допълнителните възнаграждения се определя в резултат на преценка в рамките на оперативната самостоятелност на административния ръководител на съда. Въз основа на горното, Председателят на СРС е издал заповед № АС-193 от 14.12.2013 г., с която в т. 1 е определил размера на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати през 2013 г. на съдиите, съгласно приложен списък към заповедта, а в т. 2 е наредил да не се изплаща такова възнаграждение на съдиите по приложен списък, където е посочена и Г.. Касационната жалбоподателка е обжалвала гореописаната заповед, в резултат на което, с решение № 7973 от 19.12.2014 г., постановено по адм. дело № 288/2014 г. по описа на АССГ, Заповед № АС-193 от 14.12.2013 г. на председателя на СРС е била отменена в частта по т. 2, приложение № 2, т. 93, а именно в частта, в която се нарежда на Х. Б. Г. да не й бъде изплащано допълнително трудово възнаграждение за 2013 г. Посоченото решение на АССГ не е обжалвано и е влязло в законна сила. След влизането в сила на горепосочения съдебният акт, Х. Б. Г. е изпратила покана до председателя на СРС с вх. № 199/29.01.2015 г. за заплащане на посочената сума, но плащане не е извършено. Издадена е била нова Заповед № АС-77 от 29.04.2015 г., с която отново е наредено да не се изплаща допълнително трудово възнаграждение за 2013 г. на ищцата, тъй като през 2013 г. не е постигнала високи резултати по смисъла на чл. 3, т. 1 от ПОИСДТВ, тъй като е допуснала забавяне при изготвяне на мотивите по значителен брой съдебни актове и нарушения при организацията на работа – закъснение за съдебно заседание. За изясняване на обстоятелствата по делото, съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно заключението, изготвено по експертизата, размерът на допълнително възнаграждение за 2013 г., изчислен по формула, предоставена от ответника би бил - 485, 58 лв. Размерът на лихвата върху тази сума за периода от 17.12.2013 г. до 24.02.2015 г. е изчислен от вещото лице в размера на 55, 20 лв., а за периода от 20.10.2015 г. до 24.02.2015 г. – 4, 86 лв. Въз основа на така установеното, от правна страна съдът е приел, че са налице първите две предпоставки от чл. 1 на ЗОДОВ, а именно: отменен административен акт, издаден от председателя на СРС в качеството му на административен ръководител и претърпяна вреда, изразяваща се в неплатено на ищцата допълнително възнаграждение за постигнати резултати, пропорционално на отработеното време в органите на съдебната власт през 2013 г., но не е налице третата и основана предпоставка – причинната връзка между незаконосъобразния акт на ответника и вредоносния резултат от административната му дейност. Съдът е приел, че независимо от отмяната на Заповед № АС-193 от 14.12.2013 г. на председателя на СРС, Х. Г. не се включва автоматично в т. 1 от заповедта, където са посочени лицата, на които следва да се изплати допълнително възнаграждение. Съответно, за да се включи Г. в списъка на лицата, на които следва да се изплати такова възнаграждение, е необходим нарочен акт на председателя на СРС, какъвто не само че не е издаден, а напротив – издаден е нов мотивиран отказ да се изплати на ищцата допълнително трудово възнаграждение за 2013 година. Административният съд е отхвърлил основният иск на Г., както и иска за присъждане на лихва, приемайки, че претенцията за лихва има акцесорен характер и неоснователността на главния иск влече неоснователност и на претенцията за лихва. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция приема следното: Неоснователно е възражението на представителя на Върховната административна прокуратура за недопустимост на обжалваното съдебно решение. Обжалваното решение е постановено по иск за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразна заповед № АС-193/14.12.2013 г. на председателя на Софийски районен съд. Тази заповед е била предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административния съд С. -град, който с определение от 24.04.2014 г., постановено по адм. д. № 288/2014 г. е оставил без разглеждане жалбата на Х. Б. Г., преценявайки я като недопустима, тъй като според съда, обжалваната заповед не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, а акт на работодател по повод на трудово правоотношение. С определение № 10263/22.07.2014 г. на ВАС, постановено по адм. д. № 8408/14 г. определението на административния съд е отменено и делото е върнато на съда за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Върховният административен съд е приел, че обжалваната заповед попада в дефиницията на чл. 21, ал. 1 АПК. След връщане на делото на административния съд, по него е постановено съдебно решение № 7973/19.12.2014 г., с което на осн. чл. 172, ал. 2 АПК и след извършена проверка за законосъобразност на осн. чл. 168 АПК по всички основания, посочени в чл. 146 АПК, съдът е отменил оспорената заповед на председателя на Софийски районен съд, като противоречаща на чл. 146, т. 4 във вр. с чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 АПК. От гореустановеното следва, че със сила на присъдено нещо е установено, че заповед № АС-193/14.12.2013 г. на председателя на Софийски районен съд е незаконосъобразен индивидуален административен акт спрямо Х. Б. Г.. По аргумент от чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 204, ал. 1 АПК, отмяната на административиня акт е елемент от фактическия състав на иска за присъждане на обезщетение за вреди от административна дейност. Недопустимо би било съдът, разглеждащ иска по чл. 1 ЗОДОВ, да не зачете силата на присъдено нещо на съдебното решение, с което заповедта на председателя на СРС е отменена като незаконосъобразен индивидуален административен акт. По изложените съображения, Върховният административен съд преценява като неоснователен довода на представителя на ВАП за недопустимост на обжалваното съдебно решение. Върховният административен съд преценява като правилно като краен резултат решението на административиня съд. Необоснован и неправилен е обаче изводът на административния съд, че към момента на предявяване на иска, за ищцата е настъпила вреда от отменената заповед на председателя на СРС. В исковата молба, ищцата претендира обезщетяване на имуществена вреда, като неуточнява вида на вредата, дали се касае за претърпяна загуба или за пропусната полза. Съображения по този въпрос не се съдържат и в обжалваното съдебно решение. С оглед твърденията в исковата молба обаче, следва, че претендираната вреда е за пропусната полза от получаване на допълнително възнаграждение за 2013 година. Пропуснатата полза представлява невъзможност за увеличаване на имуществото на лицето в резултат на незаконосъобразен вредоносен акт. Тя е налице, тогава когато тази невъзможност е окончателна. В конкретния случай това не е налице, тъй като производството за определяне на допълнително трудово възнаграждение на ищцата за 2013 година не е приключило. От данните по делото се установява, че след отмяната на първоначалната заповед, издадена от председателя на СРС, с която е наредено да не се изплаща сума за допълнително трудово възнаграждение за 2013 г. на ищцата, председателят на СРС издава нова заповед № АС-77/29 април 2015 г., с която отново нарежда, да не се изплаща сума за допълнително трудово възнаграждение за 2013 г. на съдия Х. Г.. Съдът, постановил обжалваното решение е констатирал в него, че тази нова заповед е предмет на съдебен контрол по образувано дело пред АССГ. След служебна проверка в сайта на Административния съд С. -град, настоящият съдебен състав констатира, че адм. д. № 5515/2015 г. по описа на 31 състав е приключило с невлязло в сила съдебно решение, с което е отменена Заповед № АС-77/29.04.2015 г. на председателя на СРС (втората заповед) и преписката е върната на административния орган за постановяване на нов административен акт със задължителни указания, дадени в мотивите на решението. Към настоящия момент е висящо касационно производството по съдебния спор пред ВАС, образувано по касационна жалба на председателя на СРС. При тези данни, не може да се приеме, че към момента на предявяване на иска и към настоящия момент за ищцата е настъпила вреда, изразяваща се в непопълване на имуществото й с допълнителното трудово възнаграждение за 2013 година. При благоприятен за ищцата изход на съдебния спор относно законосъобразността на втората заповед на председателя на СРС, допълнителното трудово възнаграждение за 2013 г. би й се дължало при определен от административния ръководител конкретен размер и тя може да претендира за реалното му изплащане. При неблагоприятен за ищцата изход на този съдебен спор, ищцата не би имала право на обезщетение поради липсата на всички елементи от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ. От друга страна, съгласно чл. 6, ал. 1 от Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения, приети от Висшия съдебен съвет, размерът на допълнителното възнаграждение за постигнати високи резултати в течение на годината се определя от административиня ръководител, като се взема предвид приноса на съответния магистрат за резултатите, отчетени в съответния орган на съдебната власт за годината. Тоест, конкретният размер на допълнителното трудово възнаграждение зависи от преценката на административния ръководител, която не може да бъде заместена от съда в производство, в което то се претендира като обезщетение за понесена вреда, изразяваща се в пропусната полза. По тези съображения, настоящият съдебен състав преценява обжалваното решение като правилно, като краен резултат, поради което и на осн. чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс