Решение № 11259 от 11.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6728/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на А. А. И., гражданин на Сирия, чрез адв. Ташев, срещу Решение 5397/27.05.2025 г., постановено по адм. д. 1075/2025 г. по описа на Административен съд Хасково (АС Хасково), с което е отхвърлена жалбата му против Решение 2185/05.03.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), отказващо му предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С твърдения за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост жалбоподателят иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение, отмяна на решението на председателя на ДАБ и връщане на преписката за ново произнасяне. Счита, че съдът не е разгледал в пълнота бежанската му история и не е взел предвид, че в Сирия се води гражданска война. Ответникът по касационната жалба - председателят на ДАБ при МС оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Кръстева и иска да бъде оставено в сила решението на АС - Хасково. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. С оглед заявената бежанска история и отсъствието на данни спрямо жалбоподателя да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, съдът е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, съдът приема, че заявителят не бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. След преценка на данните от съдържащата се в преписката справка от 29.01.2025 г. за политическата и икономическата обстановка в Сирия и представената по делото актуална справка за ситуацията в Сирия от 08.04.2025 г., както и информация от други новинарски агенции към момента на постановяване на решението си, той обосновава изводи за неприложимост и на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените от жалбоподателя пороци, налагащи отмяната му като неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Правилни са изводите на първостепенния съд, че от бежанската история на жалбоподателя не се установява той да се е страхувал основателно от преследване по определението в ал. 4 на чл. 8 поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение и поради тази причина да е напуснал държавата си по произход, да не може или да не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. В проведено на 19.11.2024 г. интервю А. А. И. , твърди, че е [заличен текст] по етническа принадлежност и [заличен текст] по вероизповедание. Роден е в Дейр ал Зор и е живял в град Джора, област Дейр ал Зор, който е на 5 км от град Дейр ал Зор. Напуснал Сирия на 20.08.2024 г. заедно с брат си А. заради войната и бомбардировките. Дошли с брат си нелегално в България, защото имат по-голям брат в страната от миналата зима. Той им казал, че в България е спокойно и сигурно. Семейството му - баща, майка, три сестри, двама братя, както и съпругата му, са в Джора. Имат проблем само с бомбардировките. Липсват каквито и да било данни, обуславящи приложмост на чл. 8, ал. 6 ЗУБ - опасения от преследване, основани на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход. Относно действията по преследване, посочени в чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ - наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 3: В интервюто А. А. И. обяснява, че преди да напусне Сирия през м. август 2024 г. в Джора са се водили сражения между редовната армия и свободната армия и това е така от 8 години. Не е бил търсен, за да отбие задължителната военна служба и не е получавал призовка, но от редовната армия хващали хората на улицата и ги вземали в казармата. Той не искал да ходи в казармата, за да не убива и за да не бъде убит. Към момента на постановяване на първоинстанционното решение липсват данни за преследване на лица, които са отказали да служат в армията на бившия режим на Асад, а според справката за Сирия от 20.10.2025 г., представена в касационното производство, още през м. февруари 2025 г. президентът А. ал Шараа е обявил, че премахва задължителната военна служба, освен в ситуации на извънредно положение, и вместо това армията разчита на доброволно набиране на войници. Изводът е, че чужденецът не може да има основателни опасения от преследване заради това, че не е отбил редовната си военна служба, нито опасения, че принудително ще бъде заставен да извършва престъпления или на деяния по чл. 12, ал. 1, т. 1 3, или че заради участие на армията във военни действия ще бъде застрашен собствения му живот. Обосновани са изводите на административния съд и за това, че не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Чужденецът не заявява да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание преди да напусне Сирия, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Липсват данни за опасност от такива тежки посегателства, основаваща се на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход в хипотезата на чл. 9, ал. 3 ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е извършен от съда анализ на бежанската история на чужденеца и актуалната информация относно Сирия към момента на постановяването на неговото решение. Формиран е правилен извод, че не се установява понастоящем конфликтът в Сирия да е на нива, обуславящи съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства срещу живота или личността си, ако бъде върнат там. Според тълкуването на СЕС на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, дадено в т. 40 от неговото решение по дело C-125/22 посегателството, дефинирано в този текст, обхваща една по-обща опасност от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда безогледно насилие , което предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл и решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи ), C-901/19, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика). Не е по-различно по съдържание и решението на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело 285/12. В т. 27 и т. 28 от същото СЕС посочва, че при липсата на определение в директивата на понятието за въоръжен вътрешен конфликт, то следва да се има предвид обичайното значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който се използват и за целите на правната уредба. Според т. 28 понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. В т. 34 се посочва, че констатацията за съществуването на въоръжен конфликт не трябва да бъде обусловена от определено равнище на организираност на наличните въоръжени сили или от особена продължителност на конфликта, след като те са достатъчни сблъсъците да породят степен на насилие, създавайки по този начин реална нужда от международна закрила за молителя, който е изложен на реален риск да понесе тежки и лични заплахи срещу неговия живот или личност поради самия факт на присъствието си в страната или съответния регион. От посочените решения на СЕС е видно, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие, единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че цивилните лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие в определен регион или въобще на територията на страната.