Решение № 57 от 4.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12833/2009 г.

Решение № 57 от 4.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12833/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Милена Петрова Стоянова, гр. София, ул. "Славище" № 3 срещу решение № 23 от 08.05.2009 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 6481/2008 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Необосновано съдът приема, че искането за поставяне на антипаркингови елементи върху платното за движение срещу входа на гаража на ул. "Славище" № 3 е с цел предотвратяване на предполагаемо противоправно поведение на водачите на моторни превозни средства. Самият факт, че е поставен знак В 28 "Забранено е паркирането" потвърждава реално съществуващата възможност за неправомерно паркиране. Необосновано е прието от съда, че поставянето на знак В 28 е достатъчно за осигуряване на извършването на маневра "влизане и излизане" с автомобил. Не почива на доказателствата по делото прието от съда, че поставянето на антипарковите елементи ще изключи движението на моторни превозни средства в дясната лента. Съдът не е преценил, че антипаркинговите елементи могат да бъдат поставени по такъв начин, че да не пречат на движението и не е събрал доказателства за тази възможност. Това прави решението неправилно и необосновано, постановено при липса на доказателства относно фактическата действителност, която възприема. Решението е в противоречие с материалния закон. Съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 20, ал. 3 на Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (НОДТСО), а не относимата за случая разпоредба на чл. 21, ал. 3 във вр. с ал. 1, 4, 5 и 7. Не е отчел, че всеки собственик има право да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява правото си. Не е обсъдил разпоредбите на НОДТСО в контекста на нормативните актове от по-висока степен. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да задължи Столична община да издаде исканото съгласуване по чл. 21, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НОДТСО. Ответникът по касационната жалба - Столична община, не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Обжалваното решение е правилно и обосновано. Изводът на съда за неоснователност на оспорването е в съответствие с фактически установеното и правилно е приложен материалният закон. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. По делото е нямало спор за факти. Въз основа на правилно установената фактическа обстановка съдът е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 20, ал. 3 и 1 от НОДТСО, правилно административният орган е отказал съгласуване на искането на касатора за поставяне на антипаркингови елементи на пътното платно. Поставянето на такива съоръжения е допустимо само върху тротоарите, не и на пътното платно, защото това ще затрудни движението на моторни превозни средства. Приел е, че поставянето на знак В 28 на пет метра от входа на гаража на касатора осигурява възможност за извършване на маневра "влизане и излизане" с автомобил в гаража. Въз основа на изложеното е приел, че отказът на Столична община да съгласува искането на касатора е законосъобразно. Тези изводи на първоинстанционния съд са правилни и обосновани. Инвокираните от касатора твърдения за неправилност на обжалваното решение поради противоречие с материалния закон не намират опора в нормативната уредба. Нормата на чл. 21, ал. 3 от НОДТСО, за която касаторът твърди, че е правното основание за даване на исканото съгласие, определя кръга от лицата, условията и реда, по който те могат да поискат поставянето на напречни неравности по улиците и предпазни ограждения. Граматическото и логическо тълкуване на нормата ясно показват, че тя визира две различни хипотези - поставянето на неравности по улиците и предпазни ограждения. Антипаркинговите елементи, съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 са именно предпазни ограждения. Материалноправната разпоредба, която определя възможността и допустимото място за поставяне на такива елементи е чл. 20, ал. 3 от НОДТСО - това са тротоарите пред имотите, в които влизат и излизат моторни превозни средства. Следователно искането за поставяне на предпазни ограждения е подадено на основание чл. 21, ал. 3 от НОДТСО, но неговата допустимост ще бъде определена при спазване на визираните в чл. 20, ал. 3 от НОДТСО изисквания. Като е съобразил изложеното първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. С оглед на определеното в правната норма място, на което е допустимо да се поставят антипаркингови елементи - на тротоарите пред имотите на гражданите, неоснователно е твърдението на касатора за необоснованост на решението поради несъбирането на доказателства за възможността тези елементи да се поставят на пътното платно. Съдът не е длъжен да събира доказателства, които са неотносими към правния спор. Неоснователно е твърдението на касатора за необоснованост на съдебното решение поради приемането, че е налице хипотетично бъдещо нарушаване на правилата за движение от водачите на моторни превозни средства, което не отговаря на доказателства по делото. Касаторът твърди, че от заключението на вещото лице е безспорно, че това е реална, а не хипотетична ситуация. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК, приложима в производството по съдебно оспорване на административен акт по силата на препращащата разпоредба на чл. 144 АПК, вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания. Касаторът се позовава на отговора на въпрос 6 от заключението на вещото лице. Същият не представлява изясняване на въпроси, за които се изискват специални знания, а сведение за факти, което е извън правомощията на вещото лице. С оглед на това, макар и да го е допуснал, съдът правилно не го е ценил при постановяване на решението. Правилно, с оглед доказателствата по делото, съдът е приел, че поставянето на забранителния знак В 28 "Забранено е паркирането" е достатъчно да осигури възможност за извършване на маневра "влизане и излизане" с моторно превозно средство от гаража на касатора. Ако се приеме тезата на касатора би следвало априори да се приеме, че правните норми не произвеждат исканото от закона действие и не се спазват от гражданите. Поставянето на знак В 28 и забраната на чл. 98, ал. 2, т. 2 от Закона за движение по пътищата действително осигуряват възможност на касатора за достъп до имота му. Още повече че с неоспорената част на административния акт Столична община е съгласувала поставянето на бариера върху тротоара до бордюра пред входа на гаража. Неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател за неправилност на съдебното решение поради несъобразяване с нормативни актове от по-висока степен. Безспорно, съгласно чл. 17, ал. 1 от Конституцията правото на собственост се защитава от закона. Конкретна реализация именно на това конституционно право е възможността, която чл. 21, ал. 3 във вр. с чл. 20, ал. 3 от НОДТСО дава на гражданите да поставят върху тротоарите пред имотите си антипаркингови елементи. Общината се съгласява да се ограничи ползването на имот общинска собственост с цел ефективното упражняване на правото на частта собственост на гражданите. Неоснователно е позоваването от касатора на чл. 109 от Закона за собственост. Разпоредбата предоставя субективното право на защита при осъществено, а не при хипотетично неоснователно действие, което му пречи да упражни правото си на собственост. Видно от изложеното твърденията на касационния жалбоподател за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение са неоснователни. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд