Решение № 488 от 24.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 2405/2011 г.

Решение № 488 от 24.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 2405/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Кети Маркова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. Д. В., от [населено място], депозирана чрез защитника му - адв. Ю. Г., срещу въззивна присъда № 59 от 21.07.2011 г., на Окръжен съд- гр. Варна, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 755/2011 г., с която частично е отменена присъда № 4 от 20.01.2011 г., на Районен съд- гр. Провадия, 5 състав, по НОХД № 360/2010 г., по описа на съда, и е постановена нова. В касационната жалба на подсъдимия А. Д. В. се поддържа, че въззивната присъда е постановена в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното му наказание е явно несправедливо- касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Заявява се искане за отменяване на присъдата, оправдаване на подсъдимия, или алтернативно- за намаляване размера на наложените наказания, с приложение на чл. 55 НК, както и на определения изпитателен срок. Подсъдимият, редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция. Неговият защитник поддържа жалбата, по изложените в нея съображения, и тези, подробно развити в представените писмени бележки, със заявените алтернативни искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че обжалваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия А. Д. В. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Районният съд- гр. Провадия, 5 състав, е признал подсъдимия А. Д. В., от [населено място], за невиновен в това, че на 13.03.2010 г., в [населено място], обл. Варна, при условията на повторност, в качеството си на управител на [фирма]- П., с цел да набави за себе си имотна облага, придобил чужди движими вещи, на обща стойност 3086,20 лв., собственост на [фирма]- П., за които предполагал, че са придобити от другиго- Р. К. К., М. Х. С. и С. Р. А. чрез престъпление- кражба, като укривателството е извършено по занаят, поради което и на основание чл. 304 НПК, го е оправдал по обвинението по чл. 215, ал. 2, т. 3 и 4, вр. ал. 1 НК. Със същата присъда подсъдимият Р. К. К. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК, и чл. 54 НК - на пет години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, в затвор. Подсъдимият М. Х. С. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК, и чл. 54 НК- на пет години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, в затвор. Подсъдимият С. Р. А. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, предл. 2, вр. ал. 1, предл. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК, и чл. 54 НК- на три години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, в затвор, и глоба в размер на 1000 лв. По отношение на подсъдимите К., С. и А. е приложен чл. 70, ал. 7 НК, а за първите двама е извършено и групиране на наказанията им, при условията на чл. 25, вр. чл. 23 НК, и чл. 24 НК. Присъдени са разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимите. С обжалваната въззивна присъда, Окръжният съд-гр. Варна, наказателно отделение, на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, е отменил цитираната първоинстанционна присъда, в частите й, касаещи подсъдимия А. Д. В., групирането на наказанията на подсъдимите Р. К. и М. С., по приложението на чл. 70, ал. 7 НК, по отношение на същите лица, както и в тази за разноските, и вместо нея е постановил нова, с която е признал подсъдимия А. Д. В. за виновен в извършване на гореописаното деяние, поради което и на основание чл. 215, ал. 2, т. 3 и 4, вр. ал. 1 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата, и глоба в размер на 2000 лв. Групирал е наказанията на подсъдимите Р. К. К. и М. Х. С., на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1, и е приложил чл. 24 НК и чл. 25, ал. 2 НК. Осъдил е подсъдимите А., С., К. и В. да заплатят направените по делото разноски. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Доводът за нарушение на материалния закон е аргументиран с тезата, че касаторът неправилно е осъден, тъй като от доказателствата по делото съдът по същество е следвало да направи извод за недоказаност на обвинението срещу него, и съответно да го оправдае. Касационната инстанция намира този довод за неоснователен, поради следното: При установените по делото фактически обстоятелства, материалният закон е приложен правилно. Доказано е по безспорен начин, че подсъдимите К., С. и А. са извикали В., уведомявайки го, че имат "стока", поради което той е следвало да пристигне с микробуса си и да я вземе. Освен, че жалбоподателят поначало е знаел за обичайните "занимания" на останалите подсъдими, които му били постоянни клиенти, самият К. му е обяснил, че металните тръби са от "Е. микс". В тази насока окръжният съд подробно и задълбочено и обсъдил в тяхната пълнота всички конкретни действия на посочените лица, свързани с организацията на отнемането, транспортирането и предаването на процесните вещи, вкл. оставянето им на необичайно място- в околностите на [населено място], скриването им в храсти, в близост до речен мост, уговарянето и осъществяването на срещата с касатора в посочения район рано сутринта, в почивен ден, наред с факта, че самият вид на металните тръби, които въпреки символичното им начупване, съвсем не са изглеждали като метални отпадъци, подлежащи на легално изкупуване. При това положение е очевидно, че В. е предполагал, при това с една достатъчно висока степен на достоверност, че предадените му вещи са с престъпен произход, а именно, че са били придобити чрез кражба. В този смисъл, неговите действия правилно са квалифицирани като придобиване на чужди движими вещи, за които деецът е предполагал, че са придобити в резултат на престъпление, съобразно приетата форма на изпълнителното деяние на престъплението вещно укривателство, по чл. 215, ал. 1 НК. Изложените съображения за присъствието на квалифициращите признаци на по- тежко наказуемия престъпен състав по чл. 215, ал. 2, т. 3 и 4 НК, също са съответни на закона. Възражението, че жалбоподателят не е действал по занаят, тъй като е приел тръбите извън изкупвателния си пункт, е несъстоятелно. Безспорно е, че В. се е занимавал с изкупуване на цветни и черни метали, управлявайки [фирма]- [населено място], и е притежавал съответния лиценз за упражняване на тази дейност. А обстоятелството, че е приел тръбите не в базата на фирмата и по установения ред, а по инкриминирания начин и място, сочи единствено на наличието на едно обосновано, практически граничещо със сигурност, формирано предположение у дееца за действителния произход на предлаганата му стока. Подробно, убедително и аргументирано въззивният съд е отговорил на възраженията на подсъдимото лице и относно субективната съставомерност на деянието. Всички негови съображения по отношение на умисъла и специалната цел са съответни на закона, споделят се от настоящата инстанция, поради което и преповтарянето им е безпредметно. Неоснователен е и доводът за допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, изтъкнат в касационната жалба. Мотивите на обжалваната въззивна присъда съдържат всички реквизити, съгласно чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 НПК, поради което липсва основание да се възприеме тезата, че втората инстанция е ангажирала наказателната отговорност на оправдания от районния съд А. В., без ясно и изчерпателно да изложи в мотивите основанията си за това. Мотивите съдържат изложение на приетите за доказани фактически положения, доказателствената им основа, изведените въз основа на тях правни изводи за вината и отговорността на касатора и реализирането на неговата наказателна отговорност. Не е вярно, че осъдителната присъда почива на предположение- окръжният съд е направил обективен и задълбочен анализ на формираната по делото доказателствена съвкупност, като изрично е посочил на базата на кои конкретни доказателствени източници основава фактическите си констатации, и кои от тях не кредитира. В този смисъл, касационната инстанция не намери пороци в доказателствената дейност на ОС- гр. Варна- в случая са спазени всички принципни изисквания на чл. 13, чл. 14, чл. 18НПК, и тези на чл. 107 НПК. Релевираният в жалбата алтернативен довод за явна несправедливост на наказанието, също е неоснователен. Настоящата инстанция не намира основание да удовлетвори искането в жалбата за приложение на чл. 55 НК. Наказанието на А. В. правилно е индивидуализирано при условията на чл. 54 НК, в минималния размер, съобразно предвиденото в санкционната част на особената наказателноправна норма на чл. 215, ал. 2 НК, като са съобразени всички значими за отмерване на наказанието обстоятелства. Конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца е висока, в контекста на оценката на всички подлежащи на обсъждане и оценка релевантни обстоятелства. Верен и доказателствено обезпечен е изводът на въззивната инстанция, че наличните смекчаващи обстоятелства обосновават превес на смекчаващите над отегчаващите обстоятелства. Смекчаващите обстоятелства обаче не са многобройни, а и никое от тях няма характера на изключително. Освен това не е налице и втората кумулативна предпоставка за определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК- и най- ниският предел на наказанието лишаване от свобода по чл. 215, ал. 2 НК- в случая три години лишаване от свобода, да се оказва несъразмерно тежко. Ето защо, при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, при условията на чл. 54 НК- три години лишаване от свобода, не се констатира поддържаното нарушение на закона, относно правилата за определянето му. Законосъобразно, и при наличието на всички изискуеми предпоставки, е приложен и институтът на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК, като правилно е определен максималният изпитателен срок от пет години. Съответен на закона и съобразен с критериите на чл. 47, ал. 1 НК, е и размерът на кумулативното наказание- глоба. Касационната инстанция намери, че наказанието на жалбоподателя, е съобразено с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Поради това и същото не съдържа характеристиките на явната несправедливост, по смисъла на регламентираното в чл. 348, ал. 5 НПК отменително основание. Ето защо, като намери, че касационната жалба на подсъдимия А. Д. В. е неоснователна, съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, настоящата инстанция прие, че следва да остави в сила обжалваната въззивна присъда. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение