Решение № 5300 от 5.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3494/2016 г.

Решение № 5300 от 5.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3494/2016 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ангелина Димова Димитрова от гр. Варна против решение № 229 от 8.02.2016 г., постановено по адм. дело № 2777/2015 г. по описа на Административен съд (АС) - гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № МД-АУ-630/8.10.2014 г., издаден от орган по приходите при община Варна, потвърден с решение № МД-РШ-022/7.08.2015 г. на директора на Дирекция "Местни данъци" при община Варна. По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и решаване на спора по същество. Противно на възприетите от съда изводи, касаторката навежда доводи за приложимост на преклузивния срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК към производството по чл. 107, ал. 3 ДОПК, в нарушение на който счита, че е издаден процесният акт, както и че несъобщаването на задълженото лице на размера на местния данък представлява съществен процесуален порок при установяване на задълженията по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Ответната страна - директор на Дирекция "Местни данъци" при община Варна, не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна, по следните съображения: За да отрече основателността на оспорването, с което е бил сезиран, първоинстанционният съд е извел заключение за законосъобразност на атакувания АУЗД, с който за периода от 2009 г. до 2013 г. в тежест на жалбоподателката са установени задължения за данък върху превозните средства (ДПС) в размер на 2069,10 лв. - главница и 751,72 лв. - изчислена към 8.10.2014 г. лихва, за притежавания от нея лек автомобил марка "Опел", модел "Антара", рег. номер В5550КТ, мощност 110 kw, деклариран по реда на чл. 54 ЗМДТ на 21.11.2007 г. Приел е, че актът е издаден от компетентен орган, в изискуемата формата и при наличие на предпоставките по чл. 107, ал. 3 ДОПК - липса на плащане и на извършена ревизия. Материалната законосъобразност на акта е обоснована с правилно определени по основание и размер суми за ДПС за 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2012 г. и 2013 г., неоспорвани от жалбоподателката, която признава дължимостта на данъка и факта на неизтекла погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК за релевантните години. Позовавайки се на систематичното място на разпоредбата на чл. 109 ДОПК, съдът е формирал извод за неприложимостта й към хипотезата на чл. 107, ал. 3 ДОПК, считайки, че преклузивният срок за образуване на производство за установяване на публични задължения е важим само по отношение на ревизионните актове. За неотносимо към конкретното спорно правоотношение е преценено и изискването по чл. 107, ал. 3, изр. 1 ДОПК за съобщаване на задълженото лице на размера на дължимия налог, т.к. според съда към момента на издаване на АУЗД специалният ЗМДТ не е регламентирал такова задължение за органа по приходите - същото е въведено с изменението на разпоредбата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ, обн. ДВ, бр. 105/2014 г., в сила от 1.01.2015 г., т.е. след произнасянето на административния орган. Решението е правилно като краен резултат. По делото няма спор за факти. Оспорват се единствено изводите на съда по тълкуването и прилагането на закона досежно въпросите за приложението на чл. 109, ал. 1 ДОПК в контекста на възражението за изтичането на преклузивния срок за упражняване на правомощията на приходната администрация за образуване на производство по чл. 107, ал. 3 ДОПК и издаване на акт от категорията на процесния, както и относно правното значение на неуведомяването на собственика на МПС в качеството му на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗМДТ за размера на дължимия за съответните години данък. Вярна е преценката на първостепенния съд за законосъобразно определени задължения за ДПС за периода 1.01.2009 г. - 31.12.2013 г. Съответно на закона и на доказателствата е заключението му, че в случая са налице предпоставките за провеждане на производство по служебно установяване на задължения по данни от декларация - липса на ревизия и невнесено данъчно задължение. За възникването на задължението за ДПС не е предвидено изискване за издаване на нарочен акт от орган на администрацията. По правната си природа съобщенията за размера на дължимия данък имат информативен характер и не се ползват със стабилитет на влязъл в сила административен акт. Със съобщението по смисъла на чл. 107, ал. 3, изр. 1 ДОПК за размера на данъка върху притежаваните превозни средства за съответната календарна година не се установява задължение за данък, а се обективира действието на общинската администрация по изчисляването му. Неуведомяването на лицето за дължимите суми не представлява нарушение на административнопроизводствените правила по издаване на АУЗД, нито компрометира правомерността на волеизявлението на приходния орган. Неоснователно е възражението на касаторката за опорочаване на акта, поради неизпълнение на изискването на чл. 107, ал. 3, изр. 1 ДОПК за изпращане на уведомление на задълженото лице за размера на задължението. Правото на собственост върху превозното средство е правопораждащият юридически факт за дължимостта на данъка, поради което легитимирайки се като негов собственик и при отсъствие на изключенията по чл. 58 ЗМДТ, за жалбоподателката е възникнало задължението за заплащане в законоустновения срок (чл. 60 ЗМДТ) на публичното задължение за ДПС за процесния данъчен период, независимо дали е била уведомена от приходната администрация за конкретния му размер или не. Съобщението има само уведомителна функция и цели да улесни задължените лица и администрацията при заплащането, съответно при събирането на публичното задължение. Самото съобщаване на размера на налога на задълженото лице обаче не е предпоставка за възникване на задължението, нито за издаване на индивидуален административен акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, поради което липсата на такова не съставлява процесуален пропуск. Не е налице и твърдяното от оспорващата нарушение на разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК (в приложимата редакция), съгласно която не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Несподелимо е разбирането на съда за неприложимост в процедурата по чл. 107, ал. 3 ДОПК на цитираната норма, наименована "Срок за установяване". Да се ограничи действието й само в хипотезата на ревизионно производство противоречи на буквата и на духа на закона. В ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване по чл. 107 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. Раздел I "Предварително установяване", в който е ситуирана нормата на чл. 107, ал. 3, послужила за основание за издаване на атакувания акт, и раздел II "Установяване", в който е систематичното място на чл. 108 и чл. 109, ал. 1, се съдържат в глава четиринадесета "Установяване на данъците и задължителните осигурителни вноски". Видно от наименованието на съпоставяните текстове на чл. 107 и чл. 108 ДОПК, и в двата случая се касае за установяване, съответно - "Установяване по данни от декларации" (чл. 107) и "Установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски" (чл. 108). Терминът "установяване" е употребен в чл. 109, ал. 1 ДОПК като родово понятие, поради което към съдържанието му принадлежат всички видове производства за установяване на публични задължения, независимо дали са такива по издаване на ревизионен акт или на акт за установяване на задължение по декларация. Този извод следва безусловно от използваната в чл. 109, ал. 1 формулировка - производство за установяване на задължения "по този кодекс" (а не "по този раздел"), което означава, че предвиденият преклузивен процесуален срок е валиден по хипотеза в производствата по издаване на АУЗД. Отричането на важимостта на срока по отношение акта по чл. 107, ал. 3 ДОПК е в колизия и с предписанието на чл. 108, ал. 2 ДОПК - когато не е издаден ревизионен акт и срокът за започване на ревизия по чл. 109 е изтекъл, установените задължения по раздел първи са окончателно установени. Придавайки окончателност на предварителното установяване при отсъствие на ревизия до изтичане на срока по чл. 109 ДОПК, правилото на чл. 108, ал. 2 ДОПК предпоставя служебно образуване на производство за установяване на задължения по декларация в рамките на посочения в чл. 109 ДОПК петгодишен срок. Иницииране по почин на органа на такова след този срок е недопустимо. Ако ползващото се с приоритет окончателно установяване с ревизионен акт следва да се осъществи в законоустановен срок, то по аргумент на по-силното основание, този преклузивен срок е приложим за предварителното установяване. Да се възприеме тезата на първостепенния съд би означавало да се признае безсрочно правомощие на органа по приходите да започва производства по издаване на АУЗД, дори когато възможността за окончателно установяване с ревизия е преклудирана или задълженията са погасени по давност (чл. 171 ДОПК). Констатираното неправилно тълкуване на чл. 109, ал. 1 ДОПК от първоинстанционния съд обаче не се отразява на крайния изход на спора, т.к. в случая при издаването на АУЗД е спазен установеният в цитираната разпоредба срок. Противно на развитата в жалбата защитна теза, към момента на издаване на акта не е изтекъл срокът по чл. 109, ал. 1 ДОПК, преклудиращ възможността на органа да образува производство за установяване на задължения за ДПС за периода 2009 г. - 2013 г. Твърдението на оспорващата в обратния смисъл не намира опора в закона. Според задълженото лице, декларацията по чл. 54 ЗМДТ е подадена на 21.11.2007 г., поради което преклузивният петгодишен срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК започва да тече от 1.01.2008 г. и е изтекъл на 31.12.2012 г., а постановеният след този срок (на 8.10.2014 г.) АУЗД се явява нищожен. Тълкуването на жалбоподателката означава, че производство за установяване на задължения за данъци може да се проведе само в рамките на петгодишния срок от декларирането, което според настоящия състав не кореспондира на вложения от законодателя смисъл на разпоредбата. Задължението за данъка върху превозните средства възниква с придобиване на превозното средство, установява се въз основа на декларирането му пред общинските данъчни власти и се изпълнява периодично. Не съществува задължение за данъчно-задълженото лице всяка година да подава декларация с цел определяне на данъка върху притежаваното превозно средство за съответната календарна година. Веднъж възникнало и установено, то се дължи за всяка календарна година, докато не настъпи предвиден в правната норма факт, който да го прекрати или измени. При липса на промяна в обстоятелствата, първоначално подадената през 2007 г. декларация "замества" декларациите за следващите календарни години. Поради това законосъобразно издаденият на 08.10.2014 г. акт обхваща периода 2009 г. - 2013 г., т.к. петгодишният преклузивен срок по чл. 109, ал. 1 ДОПК изтича, както следва: за задълженията за 2009 г. - на 31.12.2014 г.; за задълженията за 2010 г. - на 31.12.2015 г.; за задълженията за 2011 г. - на 31.12.2016 г.; за задълженията за 2012 г. - на 31.12.2017 г. и за задълженията за 2013 г. - на 31.12.2018 г. Нормата на чл. 109, ал. 1 ДОПК следва да се тълкува и във връзка с разпоредбата на чл. 171, ал. 1 с. з. относно погасителната давност, по силата на която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Към датата на издаването на АУЗД задълженията за процесния период не са погасени по давност по смисъла на чл. 171, ал. 1 ДОПК и правилно са били предмет на производство по установяване на задължения за данъци по реда на чл. 107, ал. 3, изр. 3-то, пр. последно ДОПК. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което решението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,