Решение № 7344 от 3.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4303/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от А. А. Д., гражданин на Сирия, чрез процесуален представител, срещу Решение 1770 от 27.02.2025 г., постановено по адм. д. 241/2025 г., по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 407/13.01.2025 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС), с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във връзка с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, е отказано да му бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Намира, че съдът се е позовал на неактуални справки за Сирия и неправилно е приел, че чужденецът не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и на хуманитарен статут. Счита, че ноторно известното нестабилно състояние на Сирия е предпоставка и за прилагане принципа на забрана за връщане на лицето в страната му по произход. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи в жалбата, а по същество претендира отмяна на обжалваното решение, както и на административния акт. Ответникът по касационната жалба - Председателят на Държавната агенция за бежанците при МС, чрез процесуален представител, оспорва основателността ѝ в съдебно заседание. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Хасково е законосъобразността на Решение 407 от 13.01.2025 г. на Председателя на Държавната агенция за бежанците при МС, с което е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на А. А. Д., на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 8 и чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). От фактическа страна по делото е установено, че административното производство е образувано по молба на лицето с вх. 2483 от 16.08.2024 г. при РПЦ Харманли, обективираща искане за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Съгласно декларираните от него данни, молителят е гражданин на Сирия, по народност [заличен текст], семейно положение - женен, с начално образование, а вероизповеданието му е [заличен текст]. На 05.11.2024 г. е проведено интервю, в рамките на което търсещият закрила споделил, че е напуснал Сирия на 01.06.2024 г., нелегално, за Турция, където останал десет дни. Като преминал в българска територия, останал в София 3 дни, а след това тръгнал с трафикант за Румъния, но по пътя били задържани от полицията. Заявителят декларирал, че не членува в политически партии, нямал проблеми заради етническата си принадлежност и заради изповядваната от него религия, не участвал в религиозни организации, общност, секта, не било оказвано насилие върху него, семейството му не било заплашвано. Семейството му в момента било в Сирия. Твърди, че е осъждан от военен съд защото дезертирал от армията през 2012 г., криел се и не знаел за какъв срок е осъден. Пояснява, че е служил в периода 2011-2012 г. в Халеб на летището. В края на 2012 г. дезертирал от армията. Сочи, че напуснал Сирия заради войната и понеже бил осъден за дезертьорство. Опасява се, че ако се завърне в страната си по произход и го хване редовната власт, може да го вкарат в затвора или да го убият. Заплашван бил от официалните власти поради дезертирането му от военна служба. След изясняване на релевантните факти и обстоятелства от бежанската му история и представянето на справки от Дирекция "Международна дейност при ДАБ, е изготвено становище от експерт в РПЦ Харманли, с което е предложено да бъде отказано предоставянето на исканите статути. Това становище е възприето от ответника в издаденото от него решение, поради липса на материалноправните предпоставки, предвидени в ЗУБ. При тази установеност, Административен съд Хасково е приел от правна страна, че оспореният административен акт е законосъобразен като издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на приложимите процесуални правила и в съответствие с материалния закон. Този извод е мотивиран от липсата на доказателства, които да обосноват основателността на твърдението за страх от преследване, преценено на базата на критериите раса, религия, националност, принадлежност към социална група и изразено политическо мнение или убеждение. Подчертал е факта, че от момента, в който жалбоподателят твърди, че е дезертирал от военна служба през 2012 г. до момента в който е напуснал страната си по произход е изминал период от около 12 години, през което време същият е продължил необезпокоявано да живее в Сирия, в родното си село, заедно със семейството си. Във връзка с отказа за предоставяне на хуманитарен статут, съдът е анализирал установеността на материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 9, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗУБ, в резултат на което е приел, че за чужденеца не съществува реална опасност от тежки посегателства, както и че същият, в качеството му на гражданско лице, не е изложен на реална опасност от тежки и лични заплахи срещу живота или личността му поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Като се е позовал на актуалната справка на ДАБ за Сирия и е съобразил т. 39 от Решение на Съда на Европейските общности от 17 февруари 2009 г. по дело C-465/07, съдът е формирал извод, че на територията й не е достигната съответната степен на безогледно насилие. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Първостепенният съд обстойно е изследвал обстоятелствата от личната история на кандидата за статут и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи. Изяснил е спора от фактическа страна след обсъждането на всички релевантни доказателства съобразно доказателствената им стойност и правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, след което е съпоставил установените факти и обстоятелства с хипотезите на приложимите процесуалноправни и материалноправни разпоредби, обуславящи законосъобразността на оспорения административен акт. Последният също е издаден след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и след служебно събиране на релевантните доказателства, поради което настоящият състав намира за неоснователно оплакването на касатора, че съдът се е позовал на неактуални справки за Сирия и неправилно е приел, че чужденецът не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и на хуманитарен статут. Всички относими факти, свързани с личното положение на молителя и с държавата му по произход, са конкретизирани в приложените справки от компетентните дирекции и подробно са анализирани в мотивите на издаденото решение. Те обосновават извода, че в Сирия лицето не е било подложено на тежки и повторяеми нарушения на основните му права, които да доведат до формирането на ясен мотив и цел да бъде потърсена международна закрила. Икономическите и семейни фактори, определящи бежанската история на касатора, са ирелевантни за основателността на молбата за предоставяне на статут на бежанец в Република България. Въпреки заявеното от чужденеца, че е дезертирал от военна служба, в случая липсват данни същият да е бил преследван за това от редовните власти в Сирия. При неустановеност на основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, отказът за предоставяне на статут правило е преценен от първоинстанционния съд като материалнозаконосъобразен. Несподелима е и тезата, че чужденецът отговаря на изискванията за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 от ЗУБ. В случая касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, нито е бил застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. Съответен на доказателствата по делото е изводът на съда, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От съдържащите се по делото справки се установява, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в касационното производство справка относно актуалното положение в страната. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 ЕКПЧ се има предвид при преценката на принципа за забрана за връщане. В конкретния случай, чужденецът не посочва данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но недостатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе Съдът на ЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му от страна на субекти по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Не се установява и ниво на безогледно насилие в Сирия към настоящия момент. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Противно на доводите на касатора, по делото не са налице основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се сочат обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия, има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че кандидатът е млад и здрав мъж, а тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Достигайки до идентичен краен правен извод, Административен съд Хасково правилно е приложил материалния закон, тълкуван съобразно разясненията, съдържащи се в горепосочените решения на СЕС и е постановил и в тази му част правилен съдебен акт. Същият не страда релевираните касационни пороци, с оглед на което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение