Решение № 2711 от 25.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5704/2017 г.

Решение № 2711 от 25.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5704/2017 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на Т. Тодоров против решение № 2050 от 28.03.2017 г. по адм. дело № 5216/2016 г. на Административен съд - София-град. Касационният жалбоподател поддържа, че съдебният акт е нищожен, евентуално недопустим, а при преценка за валидност и допустимост, излага доводи за неправилност поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 1 - 3 АПК и се иска отмяната му. Представлява се от адвокат Д. Иванова и претендира присъждане на направените разноски пред двете инстанции..

Комисията за защита от дискриминация в писмено становище на процесуалния си представител заявява, че не оспорва касационната жалба. Не претендира разноски.

Министърът на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила, не претендира разноски в касационното производство.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения:

С обжалваното решение Административен съд - София-град е отменил решение № 149 от 18.04.2016 г. на Комисията за защита от дискриминация по преписка № 214/2014 година.

Съдът е установил вярно релевантните фактически обстоятелства по спора и въз основа на коректен анализ на доказателствения материал е достигнал до правно издържани изводи. Правилно е приел, че обжалваното решение на Комисията за защита от дискриминация е издадено от компетентен орган, в съответствие със законовите изисквания за форма и съдържание, поради което не страда от пороците по чл. 146, т. 1 и 2 АПК, но е материално незаконосъобразно.

Касационният жалбоподател Т. Тодоров е заемал длъжността "разследващ полицай" в Областна дирекция - Варна на МВР, до октомври 2013 година. Със заповед № К-1617/01.10.2013 г. на министъра на вътрешните работи, на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.); служебното му правоотношение е прекратено. Производството пред комисията е започнало по жалба на служителя, с доводи за дискриминационно третиране.

С оспореното пред административния съд решение, Комисията за защита от дискриминация е приела следното:

1. Установила е на основание чл. 65, т. 1 от ЗЗДискр., че нормата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от Закона за Министерството на вътрешните работи (отм.); , представлява форма на непряка дискриминация по признак "възраст" по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр.

1. Установила е на основание чл. 65, т. 1 ЗЗДискр., че с издаването на заповед № К-1617/01.10.2013 г. на министъра на вътрешните работи, в качеството му на орган по назначение, е осъществил непряка дискриминация по признак "възраст" спрямо Т. Тодоров.

Съдът е достигнал до верен извод, че Комисията неправилно е приела наличие на непряка дискриминация по признак възраст спрямо служителя Т. Тодоров, осъществена чрез прилагане на разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.);. Съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр "непряка дискриминация" е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Лицето, което твърди, че спрямо него е осъществен акт на неравно третиране, трябва да докаже факти и обстоятелства, които преценени в своята съвкупност създават обосновано предположение за вероятно осъществяване на неравно третиране поради някой от защитените признаци. Не всяко неравно третиране е дискриминация. Дискриминация е само това неравно третиране, което е основано на визираните в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. признаци. Правилно съдът е приел, че събраните по делото доказателства не установяват наличие на дискриминационно поведение от страна на органа по назначаване спрямо уволнения служител. Съгласно чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.); , служебното правоотношение на служителя се прекратява при придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 от Кодекса за социалното осигуряване - по искане на служителя или по инициатива на органа по назначаването. Релевантно за приложението й е придобиване право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 КСО. Разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КСО, в относимата редакция, предвижда, че държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи придобиват право на пенсия независимо от възрастта им и при достигане на съответния осигурителен стаж. Законът не въвежда изискване преди издаване на заповедта за прекратяване на правоотношението да е извършен подбор, респективно направена проверка за годност за носене на кадрова служба. Съдът правилно е приел за неоснователни доводите на ответника по касация, че е поставен в по-неблагоприятно положение по признака "възраст" в сравнение с други служители в областната дирекция, които също са придобили право на пенсия, но са оставени на работа по преценка на органа по назначаването. Тези обстоятелства не обуславят извод за допуснато неравно третиране чрез прилагането на привидно неутрална разпоредба, както е възприето от комисията прилагането на разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.);. С оглед изискванията на чл. 69, ал. 2 КСО за наличие на осигурителен стаж е безспорно, че потенциално засегнатите от прекратяване на правоотношението служители на цитираното основание са в една и съща възрастова група. За тази категория лица законодателят е преценил, че с оглед психическото и физическото специфично натоварване, характерно за службата в Министерството на вътрешните работи, след съответен стаж в системата на това министерство, следва да се предвиди възможност за прекратяване на служебното правоотношение поради пенсиониране, при изпълнение на предпоставките визирани в чл. 69, ал. 2 КСО. В тази насока Върховният административен съд многократно е подчертал в практиката по сходни казуси, че като адресати на текста, всички служители, придобили право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 КСО, се дефинират като група държавни служители, измежду които следва да се прецени налице ли е защитен признак, който да е основа за разграничение вътре в тази група и въз основа на който неблагоприятното положение под формата на прекратяване на служебното правоотношение да се приеме за дискриминационно. Непряка дискриминация е налице когато прилагането на едно и също правило води до различни положения за адресатите, което е основано на защитен признак. В случая обаче, прекратяването на служебното правоотношение не е на основание навършването на определена възраст, нито групата лица, на които служебните правоотношения биха били прекратени на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.); по инициатива на органа по назначаването се определят нормативно във връзка с признака "възраст". Както вече се посочи, критерият е "придобито право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 КСО", т. е. с разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.); не е въведен нормативно никакъв разграничителен критерий в групата на служителите, придобили право на пенсия, който може да бъде свързан със защитен признак или от който може да бъде изведен признак, въз основа на който част от лицата в тази група са били поставени в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите. След като в закона не е въведено изискване за задължителен подбор при прекратяване на служебното правоотношение на обсъжданото правно основание, а органът по назначаване не е приел вътрешни правила за извършването на подбор в рамките на администрацията на министерството, то изборът за това с кой от служителите, придобили право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2, т. 2 КСО да прекрати служебното правоотношение при наличието материалноправните предпоставки на закона е предоставен изцяло в неговата дискреция. Липсата на непряка дискриминация на основата на защитения признак възраст всъщност се потвърждава и от доводите на касатора. Той се сравнява с други служители, носители на същия защитен признак, от тяхното оставане на служба се чувства дискриминиран, което означава, че различното третиране (чрез издаването на заповедта за прекратяване на правоотношението) не е обусловено от защитения признак възраст, а от други причини. Такива данни са заявени още с жалбата до комисията. Не възрастта, чрез придобитото право на пенсия, е причина за различното третиране на касатора и на тези служители, които са придобили право на пенсия, но служебните им правоотношения не са прекратени. С оглед тези съображения относно въведения от законодателя критерий за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.); , касационният състав споделя изводите на решаващия съд, че е неоснователно възражението за дискриминационно поведение на органа по назначаване спрямо Т. Тодоров, тъй като придобитото право на пенсия при условията на чл. 69, ал. 2 КСО не попада сред защитените признаци, установени както в националния Закон за защита от дискриминацията, така и в обсъдената от решаващия съд Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, която е транспонирана в националното законодателство. След точен анализ на чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР (отм.); и чл. 69, ал. 2 КСО, административният съд обосновано е посочил, че законодателят не е поставил за придобиване на право на пенсия на служителите на МВР критерии свързани с възраст и лично положение, като се е позовал и на съображение 14 от Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г., в което изрично се сочи, че Директивата не засяга националните разпоредби регламентиращи възрастта за придобиване на право на пенсия, както и на чл. 6, § 1 и 2 от Директивата, съгласно който независимо от чл. 2, § 2 държавите членки могат да регламентират разлики в третирането на основание възраст, които не представляват дискриминация в контекста на националното право с оглед на обективно оправдани законосъобразни цели и т. н., включително при регламентирането на фиксиране на различна възраст с оглед придобиването на право на пенсия.

Правно издържан е и изводът на съда относно неправилната преценка на Комисията за дискриминация при издаване на заповедта за прекратяване на правоотношението на касатора. Тук следва да се посочи, че защитеният признак "възраст" не би могъл да бъде нарушен. Не е доказано по делото, че прекратяването на служебното правоотношение на обсъжданото фактическо и правно основание, всъщност е обусловено от защитен признак и уволнението на касатора представлява акт на дискриминация, както вярно е отбелязал съдът. Правилно съдът е приел, че не е установено жалбоподателят да е носител на признак "лично положение" по см. на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., доколкото липсват фактически обстоятелства, които изпълват същия със съдържание. Обстоятелствата, които според него съставляват действителните причини за прекратяване на правоотношението му, не му придават качеството на носител на защитен признак. Ето защо крайният извод на съда за липса на неравно третиране по защитени признак "възраст" и "лично положение" на жалбоподателя е правилен. Допуснатите фактологични неточности в решението, на които се позовава касаторът, не опорочават волята на съда и не съставляват основания за прогласяване на нищожността или обезсилване на решението.

Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,