Решение № 14140 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6652/2017 г.

Решение № 14140 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6652/2017 г., I о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Монолит" АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. С., ЖК "Овча купел 1", бл. ..., вх. ..., ет. ..., ап. ..., представлявано от Г. М. Ш., против Решение № 2453/12.04.2017 г., постановено по административно дело № 2205/2016 г. по описа на Административен съд - С. град. С оспореното решение е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № Р-22221815003212-091-001/16.11.2015 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с Решение № 128/27.01.2015 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" при Централно управление на Национална агенция за приходите. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на оспореното решение, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и в противоречие със събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на решението, след което спорът да се реши по същество като се отмени ревизионния акт и се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски. Ответникът по касационната жалба - Директора на Дирекция "ОДОП" гр. С., се представлява от юрисконсулт Волянова, която изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като счита, че оспореното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага решението на административния съд да бъде оставено в сила поради отсъствие на посочените касационни основания за отмяната му. Върховният административен съд, първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С процесния ревизионен акт, приходната администрация е отказала да признае право на приспадане на данъчен кредит на ревизираното дружество по седем фактури, издадени от "Р. У." ЕООД и осемнадесет фактури, издадени от "Авалон трейдинг 21" ЕООД. Фактурите, издадени от първия доставчик са с предмет "По договор" и "По договор и протокол", а тези от втория доставчик са с предмет "Съгласно договор и протокол" и "Съгласно протокол". Съдът е възприел изводите на приходната администрация за това, че от представените от страна на ревизираното дружество документи не може да се установи изпълнение на услугите от дружествата, сочени като доставчици в спорните фактури. На следващо място за да обоснове законосъобразност на ревизионния акт, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС, който поставя изискване за минимално съдържание, което следва да има първичния счетоводен документ, каквото в случая липсва. Правните изводи, до които е достигнал съдебният състав се споделят от настоящата инстанция, тъй като съответстват на съдържащите се по делото доказателства, както и на приложимия материален закон. В доказателствена тежест на лицето, претендиращо право на приспадане на данъчен кредит, е да докаже при условията на пълно насрещно доказване, наличието на законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право, като в конкретния случай, ревизираното дружество не е съумяло да се справи са тази тежест. В хода на ревизионното производство, в това число и при оспорване на ревизионния акт по административен ред пред решаващия орган, от страна на "Монолит" АД са представени само процесните фактури, в които както се каза не се съдържа никаква конкретизация относно предмета на фактурираните услуги. Едва в хода на съдебното производство са представени договори, приемо-предавателни протоколи и количествено стойностни сметки, по повод на които се е твърдяло от жалбоподателя, че са издадени фактурите. Този факт поражда основателно съмнение, че тези частни свидетелстващи документи, са съставени в един по-късен момент, с цел обслужване тезите на жалбоподателя по образуваното от него съдебно производство. Независимо, че в представените за първи пред съда придружаващи фактурите документи, се съдържа известна конкретизация на спорните услуги, а именно изграждане на вътрешно-кариерен път по одобрен проект в кариера за инертни материали в с. В., в с. П. и в с. Г. К., това не може да обуслови признаване на претендираното право на признаване на данъчен кредит. Както правилно е отбелязал съдът, в договорите за възлагане на СМР и в протоколите липсват съществени елементи относно волята на страните по доставката, като не става ясен механизмът и начинът по който ще се реализират услугите. Разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗДДС изисква фактурите, въз основа на които може да се упражни правото на данъчен кредит, да съответстват на изискванията, разписани в чл. 114, ал. 1 ЗДДС. Р. неспазване на тези изисквания, в частност на чл. 114, ал. 1, т. 9 ЗДДС е достатъчно основание, за да не бъде признато на получателя по доставката правото на приспадане. В тази връзка следва да се съобрази приетото в решението на СЕС от 8 май 2013 г. по дело С-271/2012, а именно, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните е представена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. Освен това, с оглед предмета на договорените услуги, които правилно съдът е квалифицирал като специфични, от значение е било установяването на възможност от страна на доставчиците да бъдат изпълнени. Не е установено двамата доставчици, които не са били открити в хода на ревизионното производство, да са разполагали със съответните строителни машини и персонал, посредством които реално да са могли да изпълнят изграждането на вътрешно-кариерните пътища, които дейности включват правенето на изкопи, натоварване и извозване на скална и земна маса, с помощта на тежкотоварни автомобили и специализирана техника. Действително, пътищата реално са изградени и съществуват, както е установено от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза. Но експертът установява още, че самото ревизирано дружество притежава съответните тежкотоварни машини, с които са могли да бъдат изградени пътищата. Не са представени също така одобрените проекти за изграждане на пътищата, каквито е следвало да съществуват, както е разписано в договорите за възлагане на строителните дейности. Липсват и останалите строителни книжа, които би следвало да се съставят и съпътстват изграждането на пътищата, които правилно съдът е квалифицирал като строежи от втора категория. Гореописаните факти и изводи потвърждават извода за ненастъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 от ЗДДС, което от своя страна обуславя материалната законосъобразност на ревизионния акт. Воден от горните мотиви, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд счита, че оспореното решение е правилно, не страда от посочените касационни основания, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на процесуалния представител на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съобразно материалния интерес по делото и изчислен съгласно чл. 8, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да е в размер на 8 034,94 лева. Такъв е и размерът, който е следвало да присъди първоинстанционния административен съд за юрисконсултско възнаграждение с оспорения съдебен акт, вместо което е присъдил сума в размер на 12 548,11 лева. Следователно съдебното решение в частта за разноските следва да се отмени частично за сумата над 8 034,94 лева, а в останалата част да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,